Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (67) (или за първия учител)

Децата вземат решение, или демокрация в действие

В началото на месец ноември на дневен ред в училище излиза въпросът къде и как ще се отпразнува Коледа с класа? Това е един от най-желаните от децата празници и те го очакват с нетърпение. Вече има доста фирми, които предлагат варианти за организирано празнуване в ресторант или на дискотека. Предстои да обсъдим този въпрос в часа на класа. Вземам от учителската стая няколко листа с оферти и ги съобщавам на моите малчугани, като наблюдавам реакциите им. Само при прочитането на първите думи някои от децата засияват в усмивка, други зашумяват и започват да се обръщат назад, за да коментират с другарчето. Има и деца, които мълчаливо гледат, не им допада празника в ресторант. В миг ми хрумва идея. Въдворявам тишина и казвам:

— Деца, чували ли сте думата демокрация?

Всички хорово отговарят:

— Да-а-а!

— Знаете ли какво означава тази дума?

Неочаквано за тях продължавам разговора с друг въпрос аз. Някои, без да се замислят, веднага отговарят, че знаят. Тогава аз предлагам някой, който знае, да стане и да обясни. Най-увереният измежду тях отговаря:

— Демокрация е това, когато всеки прави това, което иска.

Децата погледнаха съученика си и след като той седна самодоволно на мястото си, всички впериха поглед мен, очаквайки да отсъдя вярно ли е това, което каза техният съученик. Аз въздъхнах и им казах:

— Не, деца, това, което чухте преди малко, не е определение на думата демокрация. Ще ми бъде трудно да ви го обясня, защото сте още малки, но има начин да разберете какво е демокрация на дело и сега ще ви обясня как. Ще започна с това, че тази дума произлиза от гръцката дума демос, което означава народ. Народът стои в основата на взетите решения. И тъй като ние с вас сме си една общност, аз няма да ви наложа как да празнувате Коледа. Решението за това ще вземете вие. Днес ще си помислите и тази вечер ще напишете на един лист какво е вашето предложение. Ще разгледаме резултатите и тогава ще вземем заедно най-доброто решение. На следващия ден децата, още с влизането си в класната стая, възбудено коментират какво са решили. Идват при мен и с усмивка слагат листовете си в една кутия, специално сложена за това. Наближава моментът на истината, който децата очакват с нетърпение. Изваждам листовете и започвам да чета и броя предложенията им, като записвам резултатите на дъската. Оказа се, че от 19 деца, 12 са предпочели да отбележим празника, като си организираме тържество в класната стая, 5 от децата са пожелали да празнуваме на ресторант, а 2 — като организираме екскурзия. След като резултатите бяха ясни за всички, аз обявих:

— Деца, тъй като по-голямата част от вас са пожелали да организираме празника в класната стая, значи това ще бъде така. Решението е взето от класа. Ето това е демокрация в действие. Народът взема решение — това, което е най-доброто за всички. Тогава едно момиче се обади:

— Ами то и без това е криза и трябва да пестим и да не ходим на ресторант.

— Хубаво е, че се сещате да пестите, но сега трябва да решим как точно ще празнуваме? — припомних темата аз.

Децата сами решиха:

1. Маскират се като любим герой от книга, приказка, филм и го представят по избран от тях оригинален начин (с мимика, жестове, песен);

2. Изпълняват (драматизират) изучавано литературно произведение;

3. Изпълняват фокуси;

4. Представят куклен театър (театър на маса);

5. Задават гатанки, логически, математически задачи;

6. Изпълнение на танци (индивидуални и колективни);

7. Организация по украсата на класната стая, приготвяне на коледна пита, варива и друг реквизит;

8. Размяна на подаръци;

9. Коледна поща (подготвя се пощенска кутия за децата от трети в клас, като картичките могат да се надпишат и на английски език).

Така започна подготовката за празника. Всеки беше включен в един, или няколко номера, които щеше да представи на Коледното тържество.

Когато специалният ден дойде, наредихме чиновете покрай стените и осигурихме свободно пространство, което почистихме много добре с децата и го застлахме с домашнотъкани черги. В средата поставихме автентична кръгла масичка — паралия. Децата си донесоха от къщи малки възглавнички, на които седнаха около масата. Всички бяха обути в домашни терлички или плетени шушони. За деня носеха въведената от втори клас тетрадка за спомени, химикал, цветни моливи. В стаята оформихме два къта — един, в който сложихме украсената елха и наредихме подаръците под нея, и друг, в който подредихме коледната пита и седемте постни ястия — варен боб, ошав, варена царевица, пуканки, орехи и др. Това беше подредено в традиционни керамични съдове. На учителското бюро бе постлана покривка с българска бродерия, дадена ми от една уважавана от мен възрастна съседка, чиито син и снаха живеят далеч от нея. Предния ден, докато и гостувах, споделих с нея, че с моя клас вече за втори път организираме коледно тържество в духа на народните традиции. Тогава тя стана изведнъж от стола и мълчаливо ме поведе в стаята, която никога досега не беше ми показвала. Докато все така продължаваше да мълчи, тя отвори една ракла и заизважда оттам бродирани карета и покривки, завивки, черги и какви ли не още красиви неща, пред които ахнах!

— Всичко това аз и моята майка, Бог да я прости, сме бродирали и тъкали — изрече моята възрастна приятелка и се просълзи.

— Това съм си го правила за чеиз с такъв мерак! Е-е-х, беше преди много време!

Погалих нежно с ръка бродерията на една покривка, сякаш се докосвах до моминския порив на едно отдавна отминало време, което безвъзвратно и завинаги беше си отишло, и само влажната миризма от раклата напомняше, че това е било някога, много отдавна.

— Харесват ли ти? — сепна ме домакинята.

— Нямаш представа колко! Тези неща, които си направила с двете си ръце, не само ми харесват, почувствах ги със сърцето си, защото ми напомнят за моята баба, която преди време, когато бях съвсем малка, ми е показвала такива бродирани и тъкани неща от нея, но какво съм разбирала аз тогава?! Прочетох някъде, че българската шевица е съставена от космически знаци. Има хора, които изследват това. Колко много неща не знаем, за колко много неща няма да ни стигне живота да се научим!

След като помълчахме заедно, вглъбени в мислите си, жената до мен рече:

— Виж какво, един ден, когато умра, моят син и жена му ще изхвърлят всичко това на боклука. Затова вземи, каквото ти харесва! Подарявам ти го от сърце!

— Мисля да взема само някои неща и да ги покажа утре на децата за коледния празник. Не само ще ги покажа, но и ще застеля с тях, за да оживеят те след дългия си престой на мрак в раклата, за да ги погледат и им се порадват детските очи.

Възрастната жена ме прегърна и заплака. После дълго стиска ръцете ми, преди да си тръгна от дома и!