Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Диан Жон (2010)

Книгата е предоставена от автора и се публикува в „Моята библиотека“ с неговото съгласие. Можете да закупите книгата като се свържете с автора на адрес: [email protected]

 

 

Издание:

Соня Георгиева Рачева. Здравейте, ученици!

Стара Загора, 2010

Предпечатната подготовка и оформление на корицата: Мариан Делчев

Корекция: доц. Пенка Гарушева

История

  1. — Добавяне

Болезнена раздяла

Много бързо се изтърколиха четирите години и с този мой випуск — децата от музикалната паралелка, с които преживях толкова хубави мигове и които винаги ще пазя в сърцето си като мили, незабравими спомени.

За първи път реших да отбележим завършването в ресторант заедно с другите класове от випуска. Един-два дена преди тържеството се шегувахме кой как ще се издокара и с каква прическа ще бъде.

Броени дни — бързо минават! Дойде и последният, в който щяхме да сме заедно. Събрахме се всички в градинката пред ресторант „Кипарис“. Децата идваха един по един с прекрасни, големи букети цветя, а те самите бяха най-красивите цветя на света! Всички пременени с нови костюми, рокли, поли, блузи, обувки… Уж беше на шега, но всеки се беше постарал да изпълни последното желание на учителката. Бях споделила с тях колко много харесвам спретнатите, добре облечени и с прически мъже и жени. Как му е драго на човек да види едно измито, сресано дете! И ето ги сега — всички до един, все едно излизат от списание.

Тържеството беше много добре организирано — имаше най-различни състезателни игри с другите класове, танци, закачки, награди, но когато наближи краят децата седнаха смълчани. Забелязах, че почти не бяха яли от сандвичите и пастите… Забелязах колко тихи са този път Симеон, Валентин, Кристиан, Ивайло, Асен, Виктор, Петър…

Тържеството свърши и всички излязохме навън. Беше последният ден на месец май, беше последният ми ден с тези деца като класен ръководител.

Денина, Доника, Поля, Михаела, Катерина, Кармен, Пламена, Ванина, Вяра, Стефка, Сашка ме наобиколиха и гледаха с питащи очи:

— А сега накъде, госпожо? Къде ще отидем?

Решихме да се върнем там, откъдето започнахме преди четири години — двора на Второ основно училище „Петко Рачов Славейков“.

И тръгна нашето школско ято пак един до друг по улицата на прекрасния ни град, в който вече се усещаше дъха на липите, само че този път нямаше весел детски смях. Вървяхме и плачехме — всички! Хората ни гледаха, но веднага разбираха за какво са сълзите…

Влязохме в опустелия училищен двор. Спряхме до оградата, там, където ги бях посрещала и изпращала толкова много пъти за четири години. Прегърнахме се всички заедно и стояхме вкопчени един в друг няколко минути. Дошло беше времето вече всеки да поеме в своята посока, нагоре по стълбицата на следващия клас, напред във времето…

Някои си тръгнаха. С мен останаха Стефка, Ивайло, Ирен, Виктор и ме изпратиха до вкъщи.

След като останах сама, реших да прочета писъмцата, които ми дадоха някои от тях в този последен ден. Отварям писмото на Стефка и зачитам написаното от нея, което ме разтреперва. Това преждевременно пораснало за годините си дете, на което се наложи да преживее болезнено тежки семейни проблеми, ми благодари за подкрепата в миговете, когато се е чувствало самотно и неразбрано. Страхувам се да предполагам какво ще се случи занапред с нея, защото е изгубила вярата в близките си, защото й липсва сигурността на семейството. Истината е, че за всички ученици, постъпването в прогимназията е не само преход от една образователна степен в друга, а и преодоляване на предизвикателства, трудности, за които ние не сме съвсем подготвени.