Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (18) (или за първия учител)

Отново в клас сред децата

Всичко беше по новому за мен! Влизам в училищния двор, а оттам се носи обръщение „Госпожо“. Никога досега не се бяха обръщали към мен по този начин! Излязох в майчинство, когато социалния ред и обръщенията бяха едни, а сега, само след две години, нещата стояха по съвсем друг начин. Цялото ни общество се тресеше от промени.

Тогава директор все още беше Пенка Ялъмова. Имах щастието да работя с нея, а също и да усетя човешката й подкрепа, когато имах нужда от близък човек. Макар след толкова години, отново й благодаря.

Пенка Ялъмова ми повери паралелка с разширено изучаване на математика. Тогава вече нямаше райони и всеки беше свободен да си избере както училище, така и учител. Не очаквах, че за мен ще има толкова много молби от родители, желаещи да запишат детето си в моя клас. Бях се откъснала за две години и предполагах, че са ме забравили и ще трябва да продължавам усърдно да работя за името и авторитета си.

Бях приятно изненадана, когато в папката с молбите видях имената на деца на мои съученици, а също и деца на колеги. Спомних си за онзи човек, който преди време разговаряше с мен през вратата. Ето, че сега вече имаше хора, които не само бяха чували името ми, но и ми доверяваха най-милото — детето си.

Проведохме първата родителска среща в началото на септември. Влязох в препълнената класна стая и застанах очи в очи с родителите на децата от новия си клас. Представих им се, благодарих им, че ми се доверяват и изразих готовността си да дам всичко от себе си в работата, която ми предстоеше.

Децата бяха родени през 1984, а между тях имаше и две, родени през 1985 година. Периодът на обучение отново беше станал четиригодишен.

Макар процесът на ограмотяване да се повтаряше, изживяването като емоция беше неповторимо!

Имаше и нов момент — идването в междучасията на бившите ми ученици, които по това време бяха шестокласници. Радваха ме хубавите отзиви за тях, още повече че бяха изразени от колеги като Райна Димитрова, преподавател по история тогава и то какъв!!!

Започнах пак от А-Б не само в тетрадките по писане, а и в опознаването на децата от класа.

Още в самото начало впечатление ми направи едно живо, пъргаво момиче. Казваше се Неделена Терзиева. Беше акуратна във всичко, което подхванеше, но истински я забелязахме, когато трябваше да отидем в медицинския кабинет за поставяне на ваксина. Няма дете, което да не се страхува от боцкане в ръчичката. А как само ги респектират белите лекарски престилки!

Заведох децата в медицинския кабинет, а те се скупчиха около мен като пиленца, някои дори се разплакаха и започнаха да умоляват да не им слагат ваксина — нали не са направили никаква беля?!

Тогава напред, пред всички излезе Неделина и като възрастен човек започна да успокоява децата, че няма нищо страшно и дори хич не боляло. Тя щяла първа да си даде ръката и да покаже, че няма нищо страшно в това!

Всички деца се умълчаха, дори плачещите за миг смениха настроението си. Момчетата наведоха глави. Аз също се учудих и тъкмо се канех да я дам за пример, като между другото я попитам как така не се страхува.

Тогава Неделинка, стискайки вече памука на боцнатата си ръка, поглежда първо към мен, после към децата и казва като че ли това е най-естественото нещо на света:

„А пък да знаете на мен колко много инжекции са ми слагали… Вие нищо не сте видели! Аз и в болница съм стояла много време. Не ме е страх от белите престилки и иглите!“

Ето, че още в самото начало на първи клас си имахме своя герой — мисля си аз. И то не момче, а момиче!

Неделина ме заинтригува. Пожелах да се срещна с родителите й за разговор. При мен дойде висок, красив мъж, който се представи като Димитър Терзиев, по професия ветеринарен лекар. Този човек и неговата съпруга, моя колежка, детска учителка, щяха да станат за в бъдеще мои добри помощници в работата ми. От тях разбрах как дъщеря им е придобила тази смелост и готовност да приеме като нормално нещо, от което се страхуват не само децата, но и немалко възрастни.

Всичко започнало, когато Неделина била само на шест месеца. Оказало се, че има бъбречно заболяване. Направили й сложна операция и се наложило да лежи в болницата в София с майка си в продължение на месеци. Лелите и чичковците с бели престилки се превръщат за нея в нещо естествено, в част от детското й ежедневие. Нещо повече — тя е преодоляла физическата болка и още в детските си години е оформила характер на боец.

Това, което споделиха с мен семейство Терзиеви, истински ме трогна, като и породи у мен и други въпроси. Не можех да си обясня откъде извира енергията на това момиче. Още в самото начало на учебната година ми правеше впечатление нейната жизненост, умението й да обединява около себе си децата, да ги заинтригува, да ги организира и всичко това гарнирано с неотменната й усмивка!

Предположих, че тя може би ще се освободи от часовете по физическо възпитание, но това не само че не се случи, нещо повече — тя беше в основата на всяка игра, забавление, хрумване! Това много ми помогна в работата по изграждането на детския колектив, където вече имаше изявен лидер (и то какъв!) в нейно лице!

Всички деца харесваха Неделина, обикнаха я и тя стана пример за тях не само със силния си характер, но и с изявите си на отлична ученичка по всички предмети. Това нямаше как да не ме радва — сред децата се оформи класно качествено ядро, което вдигна летвата на изискванията не само като резултати в обучението, но и като поведение. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че тогава тръгвах за училище със сладката тръпка на човек, влюбен в професията си, имал щастието да попадне на деца — ученици, които безкрайно го радват и пълнят душата му с вяра за утрешния ден!

Не пестях времето и енергията си да им измислям различни занимателни игри в допълнителния час по математика, а и в останалите часове не се усещаше задължителният характер на учебната дейност — по някакъв невероятен, естествен начин децата учеха, забавлявайки се. Не пестях похвалите си, не пестях и не криех чувствата си към тях. Много бързо се привързахме взаимно и ги обикнах като мои деца.

Когато се връщах вкъщи, бързах да споделя как е минал денят ми и да разкажа поредната интересна случка. В тези моменти осъзнавах, че напук на всички кризи в обществото ни тогава, аз определях себе си като един истински щастлив човек. Защо ли? Защото бях от тези, които изпитваха удоволствие от работата си.