Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (25) (или за първия учител)

Откъде тръгва агресията?

Спомням си, че трябваше да съставим изречение с думата татко. Повечето деца предлагаха изречението да започне така:

„Моят татко е…“

И пишеха професията.

Реших да обогатим писмената реч, като съставим кратък текст. Например: Моят татко се казва… Той е… Аз обичам татко, защото той се грижи за мен, той е добър…

Всички деца наведоха глави и започнаха да пишат. Само едно момче не пише. Отивам до него и го питам защо стои.

Детето мълчи. Предположих, че нещо не знае и му предлагам тихо помощта си. Детето изведнъж извика силно:

— Не искам помощ! Оставете ме, няма да напиша това!

Децата се разшумяха… Един малък човек оказваше съпротива на учителя си и то на висок глас, пред всички деца!

Трябваше бързо да реша каква ще бъде моята реакция? Щом малчуганът си позволяваше да извика пред всички това, значи и аз трябваше да го попитам пред всички, за да провокирам неговата откровеност докрай. Питам го, но със спокоен глас, като показвам на децата, че съм сериозна:

— Защо не желаеш да пишеш? Каква е причината? Ако е тайна, можеш да кажеш само на мен, но ако желаеш, можеш да споделиш пред всички — нали в класа сме като едно семейство?

Детето сякаш едва е чакало да го запитам и споделя пред всички:

— Не мога да напиша това, защото не е вярно! Моят татко нито е добър, нито го обичам!

Не очаквах такъв отговор. Нито децата. Правя гласно предположение, като казвам:

— Ако татко ти не ти е купил нещо, за което си настоявал, или не е задоволил някое твое желание, това не означава, че той не е добър и не те обича!

А момчето още по-упорито държи на своето и слага край на разговора с последната си реплика:

— Не го обичам, защото се напива всяка вечер и ни бие вкъщи! Той не е добър! Не го обичам — мразя го!

Случилото се не само ме потресе, но сложи началото на известна промяна в моите идеалистични настройки на педагог и човек.

Това не е единичен случай на спонтанна детска изповед. Винаги е имало семейства с подобни проблеми и за жалост, ще има. Но различното до този момент бе, че децата не са се чувствали така освободени да казват нещо, което би ги злепоставило в детския колектив. Характерно за тях е, че обичат да се хвалят със семейството си пред другите, особено пред съучениците си както за съществени, така и за незначителни неща. Но този път споделянето за това, какво се случва вкъщи, беше с отрицателен знак.

Това, че децата са най-неподправеният показател за това, какво се случва в семейството и обществото като цяло, се потвърждаваше с пълна сила. Децата ни отразяват като огледало и ние по-често трябва да се оглеждаме в тях. Не е ли агресията у подрастващите огледално отражение на това, което сме посели в душите им?