Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (57) (или за първия учител)

Гости от Германия

С доцент Бялко Бялков, преподавател в Тракийския университет, се познаваме от години. Една сутрин той ми се обади по телефона и сподели, че неговата дъщеря, която е омъжена и живее в Германия и има две прекрасни деца — близнаците Александър и Мария, му гостуват в Стара Загора. Доцент Бялков изрази желание внуците му да посетят Второ основно училище, където майка им някога е учила, и ако е възможно, да посетят урок по български език във втори клас, защото са на възраст колкото моите второкласници. Идеята беше чудесна и аз на драго сърце се съгласих да посрещнем тези деца, чиято майка е българка и чийто майчин език е българският, само че по стечение на обстоятелствата тяхното детство, а може би и по-нататъшния им живот, ще преминат в Германия. Съобщих на моите ученици, че ще имаме гости, които са на тяхната възраст, но живеят в друга държава. Избрали са да дойдат тук, защото искат да видят училището, където майка им някога е учила.

Предстоеше да подготвя урок по български език, но не като друг път, а малко по-специален. Искаше ми се не само да покажем от всичко, с което се занимават българските деца в часовете по български език и литература, но Алекс и Мария да научат нещо за майчиния си език, да усетят атмосферата на общуване между учителя и децата, което да се превърне в един мил спомен, който да запазят в сърцата си и да отнесат със себе си в Германия.

Предстоеше да се запознаем с темата за изречение — съставяне, словоред и правопис. Подготвих урока с много занимателни игри, където главен герой бе Мечо, който спал няколко месеца зимен сън и пропуснал доста уроци в училище. Трябваше да навакса и децата бяха тези, които му се притекоха на помощ. Не оставих Алекс и Мария изолирани от урока, а ги включих да търсят заедно с децата скритите думи в ребуса. Всъщност те разбираха какво им говорим, но не можеха добре да се изразяват на български език, трудно им беше да построяват изречение — точно това, което учехме в часа. На моите ученици им беше много интересно да общуват с гостите и през цялото време се надпреварваха да изпълняват един от друг по-старателно упражненията. Най-много желаещи имаше за играта „Малкият учител“. Всеки, който заслужеше тази чест, вземаше показалката и обясняваше така, че най-напред поглеждаше към нашите гости, за да им обясни колкото може по-добре правописното правило за словореда в българския език. Тогава едно дете от класа каза:

— Госпожо, нашите гости сигурно знаят по-добре какъв е словоредът в немския език, защото учат уроците си на немски. Нека да ни кажат!

От нашите гости разбрахме, че в немския език словоредът е строго определен и не е така свободен както в българския език. И тъй като ни предстоеше час по английски език, казах на децата, че ще разберем какъв е и английският словоред. Часът завърши с драматизация на приказката „Дядовата ръкавичка“, пресъздадена от децата с кукли петрушки и специално подготвен реквизит. Звънецът сложи край на този наситен с емоции час по български език. Видях как Алекс и Мария шепнат нещо на майка си. Тя ми се усмихна и каза:

— Много им харесало всичко и не искат да си тръгнем веднага. Искат да разгледаме рисунките и написаните неща, подредени на таблото от техните връстници.

Тогава аз помолих някогашната бивша ученичка на Второ основно училище да разкаже за това как е организирано училището в Германия. Тя ми каза, че там, в частното училище, където учат нейните деца, дават приоритет не толкова на количеството знания, а на свободното възпитание, разработено от Мария Монтесори. Това ще рече, че детето само избира за деня какви предмети да учи и с какво да се занимава. На нея това не допадало много, защото децата не се научавали кой знае на какво. Аз се съгласих с нея, защото в тази възраст децата трудно биха направили целесъобразен избор без помощта на възрастен човек. От друга страна, отново си зададох въпроса: Нужно ли е да товарим децата в българското училище с толкова много и все трудни за изучаване дисциплини? Аз бих казала, че в живота ми досега никога не ми се наложи да изравнявам химични уравнения, нито да решавам уравнения с няколко неизвестни… Мисля, че е време да се отсее това, на което трябва да учим децата, за да имат обща култура и нека всеки да надгражда оттам нататък според способностите и възможностите си. Едно е ясно — на българското дете ще му се наложи да учи езици, защото ще трябва пълноценно да общува като гражданин на Европа и света, но преди това, трябва да работи сериозно в овладяването на родния си български език.