Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (26) (или за първия учител)

За физическите наказания

Бих искала да споделя още един случай, свързан с насилието.

Имах ученик, който беше доста буйно, енергично момче — като че ли с неизчерпаеми сили. Случи се да му напиша забележка за лоша дисциплина.

На следващия ден, в часа по физическо възпитание, забелязах, че това момче не изпълнява упражненията за загряване или имитира, че прави такива. Предположих, че може да е неразположен — което беше необичайно в тези любими за него часове. Предложих му да седне на пейката с болните и освободените за часа деца. Той ме погледна изпод вежди, с почти наведена глава, но не седна. Попитах го какво му е, но той не ми каза нищо. По време на часа едно от момчетата се приближава до мен и започва да ми шушне:

— Госпожо, той не сяда на пейката, защото не може да си сгъва краката. Баща му снощи го бил и целия го насинил заради забележката, която сте му написали в бележника…

В края на часа извиквам момчето и го карам да ми покаже краката си. То обаче стои с наведена глава — разбирам, че това бие по момчешката му гордост. Не настоявах, но мълчаливо го наблюдавах, когато се преобличаше. Забелязах, че не само по краката, но и по цялото му тяло има морави петна… Стана ми тъжно, изпитах съчувствие към детето и се ядосах на бащата, дори на себе си. Връхлетяха ме за миг ме какви ли не мисли и въпроси като:

— Как да постъпвам друг път, ако ученикът има проява за забележка?

— Защо някои родители бият по такъв жесток начин децата си?

— Какво ги подтиква?

— Защо родителите не си дават сметка, че едно здраво отгледано дете е най-големият дар в живота и трябва да се пази?

Хиляди въпроси, на които е трудно да се отговори еднозначно.

В подобни случаи потърпевшите деца инстинктивно донякъде упрекват учителя за станалото.

В такива моменти се получава нещо като вакуум за тях — те изгубват най-важните опори в живота още в началото на развитието си като личности — семейството и училището.

Знаех, че не бива да оставям случая така висящ и потърсвам деликатно бабата за разговор. Тя е майка на бащата и със сълзи на очи ми разказва как и той като дете е бил буен и неговият баща го биел по същия начин.

Разбираме се с бабата така — каквото има, да казвам на нея. А момчето, макар да е високо на ръст, слагам на един от първите чинове, за да е по-близо до мен. Правя всичко, за да усети, че не ми е безразличен, че ако него го болят насинените ръце и крака, мене ме боли сърцето.

Опитвам се да общувам с него в междучасията и му възлагам да свърши някоя работа, за да не прави бели.

Един ден, по време на часа по писмени упражнения, той вдига ръка. Предполагам, че иска да вземе участие и с радост го посочвам. А той — ни в клин, ни в ръкав ми прави знак да се приближа и тихомълком казва:

— Госпожо, тази рокля много ви отива — много сте красива с нея!

Усмихвам му се и му благодаря за комплимента. А той допълва с лека нотка на обида:

— Това не е комплимент, а истина! Вие сте много добра!

Много е трудно да изразиш нежността, напираща в теб и да признаеш добротата, ако често са те нагрубявали и са ти причинявали физическа болка, която с времето преминава в душевна. Много се развълнувах от крехката нежност на това момче, доплака ми се…

С този клас поставих началото на нов модел на общуване с децата, което не беше планувано — породи се някак от само себе си. Струва ми се, че започна в работата по анализа на литературното произведение, а после се доразви в най-различни ситуации както в часовете, така също и извън тях.