Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (34) (или за първия учител)

За децата мечтател, за детската любов

Иска ми се да отделя специално място и на един друг, бих казала изчезващ духовен вид — децата мечтатели, онези, които умеят да се привързват и обичат истински, без да очакват нещо в замяна! С много умиление си спомням за Радост Филипова. Това момиче напълно заслужава името си, защото излъчваше радост, тя беше едно истинско слънчице в класа. Общуваше с децата искрено и неподправено, беше открита и пряма — качества, които са все повече и повече дефицит в днешните взаимоотношения между хората. Това момиче рисуваше прекрасно и аз все още пазя рисунките, които е правила специално за мен с посвещения и пожелания — да не се разделяме никога.

Мила, Радост, моето пожелание към теб е да пазиш душата си все така чиста, не се страхувай да бъдеш пряма. Това може да причинява неприятности, да създава проблеми и да прави живота труден, но само така хората се открояват сред масата със своя собствен облик и авторитет. И макар много от нас да се обезверяват и да се страхуват от истината, тя винаги се е ценяла и ще продължава да се цени като стойност, защото рано или късно, въпреки всичко — излиза наяве и побеждава.

Тъй като заговорих за стойностните неща в човешкия живот, в тази насока ми се ще да споделя случка, свързана с нежни, красиви детски трепети на обич.

Едно от будните и живи деца в класа беше Веско. Той бе палав в междучасията и нерядко започваше часа зачервен, или гневен на някого. Реших да го накажа, като го преместя да стои с момиче на чин. Това за децата в началното училище минава за сериозен вид наказание, особено за момчетата. В тази възраст децата не желаят или по-скоро не изразяват гласно желанието си да стоят на чин момиче с момче.

Преместих Веско да стои с Катерина. Направи ми впечатление, че той никак не се възпротиви на това ми решение. Седна до нея и стана неузнаваем в следващите дни. Слушаше в час, вземаше участие, като даваше много добри и отлични отговори на поставени въпроси по време на беседата, домашните му бяха написани красиво и това не беше временно явление. Поговорих с майка му и попитах кой се занимава с него вкъщи, като изразих възхищението си от напредъка на Веско. Тя каза, че и на нея й е направило впечатление това, но нищо по отношение на самоподготовката вкъщи не се е променило отпреди. Той сам си сядал и учел, без някой да го подтиква за това.

Един ден майката на Кати дойде при мен в класната стая и ме помоли да подготвя документите за напускане на училището, защото семейството им е спечелило зелена карта за Америка и те до един месец трябвало да заминат.

В първия момент това ме натъжи. Кати бе едно прекрасно дете, семейството й — също. Тези способни, образовани хора, тази млада българска кръв щеше да се влее някъде другаде, много далеч, в чужда държава. Така си мислех аз тогава, а после не ми оставаше друго, освен да им пожелая успех и се надявах да намерят щастието си там, закъдето са се запътили.

Влязох в класната стая и неволно погледнах към чина на Кати и Веско. Сигурно съм задържала по-дълго погледа си на тях, защото Веско първо погледна странно мен, а после се обърна встрани и изгледа момичето до себе си. Аз не казах нищо, продължих си часа, като се стараех да не издавам с нищо за тъгата, която ме бе обзела.

В междучасието Веско се приближи до мен и тихо ме пита:

— Госпожо, вярно ли е, че Кати заминава за Америка?

— Кой ти каза това? — отговарям аз на въпроса с въпрос.

— Чух момичетата да говорят… Вярно ли е, а?

— Да, Веско, вярно е. Кати ни напуска и дано мястото, където отива, наистина се окаже по-добро както за нея, така и за семейството й.

Започва следващия час. Разбирам, че Веско вече не е същият човек. Забелязвам, че е разсеян, не пише, от време на време се обръща към Кати и се взира в нея, а тя не смее като че ли да го погледне.

Учебните занятия свършват, а Веско, за разлика от друг път, не бърза да си тръгва. Вяло слага учебниците в чантата си. Идва при мен и с трепереща брадичка ми шепне:

— Госпожо, искам нещо да ви кажа, ама само на вас. Моля ви, обещайте, че на никого няма да го казвате, дори и на майка ми!

— Какво е това нещо, което дори на майка ти не бива да казвам, моето момче? Сигурно е много важно и тайно?

— Да, моля ви закълнете ми се!

— Добре, Веско, на никого няма да кажа, можеш да ми се довериш!

— Ами, госпожо, аз много харесвам Кати. Обичам я. Ако тя остане в България, аз ще обещая, че винаги ще съм послушен, никога няма да ви ядосвам, винаги ще уча! Ще се старая, ще съм най-добрият! Само да не заминава! Моля ви, кажете и!

Ето къде се криела тайната на Весковия успех! Ние, педагозите, смятаме, че това се дължи на методики и теории! Да, те могат да подобряват технологиите на учене, може да се подобрява материално-техническата база и да се внедрява последната дума на науката в училище. Всичко това ще поддържа буден интереса на учениците, ще провокира мисленето им към нови висоти, но… мотивът-двигател на всичко това е и си остава любовта! Не, няма да откривам топлата вода. Това всеки един от нас по някакъв начин е усещал сам за себе си. Аз, като учителка на малки ученици, съм прочитала това в очите им, разгадавала съм го в постъпките им. Аз ги учех на азбуката, за да могат да четат уроци и книги, а те мене ме учеха на азбуката на живота, връщаха ме към изконното в човека — детството, и свързаните с него най-искрени преживявания. Дадох си сметка, че разковничето за успех на педагози и родители се крие в това — да не забравяме, че и ние някога сме били деца, че частица от детето в нас е останала жива и до днес. И ние, възрастните, имаме нужда да бъдем понякога деца с децата си или поне да се опитаме да видим света през техните очи!

Милият ми Веско! Готов е на всичко само и само човекът, който го мотивира да е толкова старателен в ученето, да е до него. Та той устоя толкова време на всички присмехулни подмятания от страна на момчетата в класа, че е единственият, който стои с момиче на един чин. А сега момичето, заради което е устоявал, не просто заминава някъде, а отива в толкова далечна чужда държава!

Веско стои в очакване да му кажа възможно ли е това да стане?

— Веско, Кати няма как да остане — тя трябва да замине със семейството си. А ти ще продължиш да си все така добро и умно момче, въпреки че тя ще е много далеч от теб и от нас. Ще си все така добър и в училище, и вкъщи заради твоето семейство, заради приятелите ти, заради мен!

— Много ще ми е мъчно без Кати…

— Всичко ще бъде наред. Нека пожелаем на Кати късмет!

Веско ме поглежда с доверие и двамата излизаме от класната стая.

Кати замина и Веско доста тъгува по нея. Беше най-щастливото дете в класа, когато получихме първото й писмо от Америка. Радвахме се, че тя не ни беше забравила и че всичко при тях беше наред.

Завършихме първи клас, като си организирахме прекрасно тържество. Украсихме класната стая с рисунки — нали са паралелка по изобразително изкуство! Имаше състезание между три отбора, на които бяха разделени децата — Буратино, Мики Маус и Червената шапчица. Участниците получаваха бонбони вместо точки. Атмосферата беше много емоционална, защото децата бяха маскирани като героя на своя отбор.

Раздадох удостоверенията и им пожелах весела ваканция!