Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (45) (или за първия учител)

Зеленото училище и ученическият колектив

С много радост се завърнах отново в училище. Реших да отвърна на жеста на моите ученици за вниманието и подкрепата по време на боледуването си и да ги заведа на зелено училище в Дряново през последната ни съвместна година — 4-ти клас.

Всички чакаха с нетърпение края на март, когато беше тръгването. Направихме сериозна предварителна подготовка относно местата, които щяхме да посетим: Велико Търново и Дряново.

Училище сред природата е една великолепна възможност за децата да излязат от рамката на класната стая и да пренесат учебната дейност в други условия. И още: отделянето от семейството за няколко дни със съучениците е:

— предпоставка за възпитаване в самостоятелност и отговорност;

— начин за установяване кой как умее да се справя в други условия (адаптиране, комуникация);

— средство за отчитане в каква степен са формирани културно-хигиенни навици;

— възможност за обогатяване на знанията по Човекът и природата и Човекът и обществото;

— опознаване на децата и сплотяването на техния колектив;

— спортуване на чист въздух;

— привикване към определен режим.

Там, в Дряново, аз установих, че за четирите години общуване с класа, сме изградили един невероятен колектив, в който всеки е намерил своето място и се чувства по-уютно. На децата им беше приятно сутрин да се събуждат заедно, да закусват заедно, да пишат, четат, учат, да се забавляват заедно.

По време на пътуването екскурзоводката разказа много интересни неща от историята. Дворецът в Царевец беше разгледан по-обстойно с подробна беседа. Нашите български деца имат дефицит на самочувствие. Мисля, че ние, педагозите в начален етап, трябва максимално да използваме всяка възможност да ограмотим децата исторически, да им разкрием по достъпен за възрастта им начин, че ние, българите, имаме с какво да се гордеем, че от векове сме европейци и поколението, което ще ни наследи, заслужава достойно място не само в Европейския съюз, но и в света!

Мисля, че знанията, впечатленията, които децата натрупаха в Дряново, ще се помнят дълго.

Едно от най-хубавите ни занимания, бяха разходките в следобедните часове из градчето. И тъй като беше пролет, ние заедно се любувахме на природното оживление в багри, цветни ухания и птичи песни.

Почти всеки ден нашето школско ято радостно оживяваше иначе тихите улички на родното място на големия Кольо Фичето.

Един ден решихме да направим обиколка, като отидем до моста, който е построен от него. Тръгнахме по най-цветната улица на града. В дворовете бяха нацъфтели цветя, които никъде преди не бяхме виждали. Децата вървяха край мен — говорехме си, смеехме се. Имаше тук-там възрастни хора, седнали на пейките пред къщи. Ние минавахме край тях и ги поздравявахме, а те ни се усмихваха. Питаха ни откъде сме и ни се радваха. За тях нашето присъствие там беше част от възраждането на живота през пролетта. Децата — това волно ято, оцвети със смеха си това място, където някога се е родил един велик българин.

А аз се чувствах като част от новия живот, този, който носи надеждата за промяна и трепетното чувство на вяра и убеденост, че нашите български деца заслужават да живеят по-добре от нас.

Толкова бях вдъхновена и щастлива, че в миг реших да направя нещо, което щеше да ме слее с децата, нещо повече — аз самата да се превърна в дете като тях!

Спряхме пред един магазин и им казах:

— Деца, искате ли да направим нещо, което много често друг път ви е забранявано?

Децата се спогледаха…

— Какво да е то, госпожо? — викнаха Валентин, Кристиян, Виктор, Асен…

— Да тичаме…

— Да викаме…

— Да нямаме домашни…

— Да нямаме уроци за учене…

— Да играем футбол до 9 вечерта…

— Да си легнем в 12 през нощта…

Стоях на тротоара и ги слушах с усмивка, докато изброят целия репертоар от забранени неща. Аз отрицателно клатех глава.

— Предаваме се, госпожо! Какво е това, което ще правим?

— Хайде всички да си купим сладолед и да си направим разходка със сладолед из Дряново!

— Хайде, госпожо, всички викнаха задружно в хор!

Влязохме в магазина и изкупихме всичкия сладолед. Имаше един клиент, който каза:

— Ех, в този магазин никога не са влизали толкова много деца наведнъж! Откъде сте, деца?

— От Стара Загора! — завикаха въодушевено всички.

— Това е много хубав град. Някога като млад съм ходил там, а сега кой знае как е променен — с носталгична нотка произнесе възрастният човек.

— Това е градът на липите!

— И на поетите!

— И на правите улици! — надпреварваха се да отговарят децата.

— А вие в кое училище учите? — продължи разговора непознатият мъж.

— В най-хубавото — „Петко Расов Славейков“!

— Второ основно училище! — с гордост заявиха децата.

— А-а-а второ значи…

— Като второ няма второ, чичко!

— А вие слушате ли учителката си?

Всички погледи се устремиха към мен. Децата ме загледаха изпитателно. Какво ли ще отговори учителката им на този случайно срещнат човек, когото никога другаде може би нямаше да срещнат?

Погледнах децата окуражително и казах с неприкрита гордост и задоволство:

— Това са най-послушните деца, които познавам! Затова съм ги довела тук, в Дряново, на зелено училище, защото им имам доверие и знам, че никога няма да ме изложат!

Хората ни гледаха възхитени, радваха ни се… Казахме им „Довиждане“, пожелахме си приятен ден и нашето задружно ято се устреми напред. Вървим всички заедно, плътно един до друг, говорим, смеем се, радваме се на пролетта, на красотата… Аз самата се почувствах като една от тях, слях се с детската им радост и глъч и усетих как детето в мен се усмихна.

Стигнахме почти до края на града. Разгледахме моста, построен от Кольо Фичето. Обясних на децата какъв невероятен българин е той и колко много можем да се гордеем с него.

На връщане минаваме край дворове с нацъфтели лалета и нарциси. Виждам как една възрастна жена се приближава към оградата и бърза да отвори пътната врата, за да излезе при нас на улицата. Усмихва ни се.

— Добър ден!

— Добър ви ден и на вас!

— Ние сигурно вдигаме много шум и нарушаваме спокойствието ви — извинявам се аз.

Тя поклати глава, погали децата, които бяха до нея, погледна ме и каза с насълзени очи:

— Нека вдигат шум, нека играят, нека да тичат, да скачат — та те са деца! Знаете ли, видях ви отдалеч как вървите заедно и се радвате — стана ми драго. И аз преди време като вас съм била учителка на малките. Но то беше много отдавна. Не вярвах, че някога ще видя как покрай къщата ми минават толкова весели деца с такава усмихната учителка, ама ето, че се случи. Не ми издържа сърцето и реших да изляза навън да ви видя отблизо, да ви заприказвам.

Поглеждам жената с умиление, взирам се в хлътналите й очи и подавам ръката си. Тя я поема и ми казва:

— Как сте учителите сега? Трудно ли е много?

Жената не дочака отговора ми и допълни:

— Ех, всичко минава и заминава, само обичта на децата и хубавите спомени остават!

— Така е. Много се радвам, че се запознах с такава мила и добра жена като вас. Сигурна съм, че сте била много красива и добра учителка.

Жената ми дава знак да почакам и бързо се обърна. Влезе в градината си и ми набра красив букет от пролетни цветя. После изрови няколко луковични, загъна ги във вестник и с влага в очите ми ги подаде:

— Вземете това за спомен от мен. Букета натопете да ви радва очите, луковичните си насадете, като се върнете в Стара Загора, и ме споменавайте с добро… Нали сме колежки… Учителите трябва да си помагаме, с каквото можем.

Прегърнах крехката жена и от сърце й благодарих. Знаех, че никога повече няма да я видя, но в себе си благодарях на случайностите в този наситен с емоции ден!

Децата вървяха с мен и някой попита:

— Госпожо, тази жена наистина ли е била учителка?

А друг допълни:

— Тя е много стара…

— Деца, тя невинаги е била стара. Някога и тя е била млада и красива, имала е ученици като вас. Но времето минава, на никого не прощава и всеки остарява…

Момичетата от фен клуба — Петя, Доника и Поля единодушно заявяват:

— Госпожо, вие никога няма да остареете. Вие ще сте все така млада…

— Бих искала да ме запомните такава! — повече на себе си казах аз.