Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (4) (или за първия учител)

Началото на моето учителстване

Беше 1-ви септември на 1985 година. Прекрасно есенно утро. Почти цяла нощ не бях мигнала от вълнение. Разигравах в съзнанието си как ще протече първият ми работен ден във Второ основно училище. Назначаването ми там стана след явяване на конкурс и беше привилегия само на отлично представилите се кандидати да работят в града. Минавала бях безброй пъти с автобуса край това училище по път за вкъщи и се впечатлявах от архитектурата му, заглеждах се в паното с Гергана и Везира от поемата на Славейков — „Изворът на Белоногата“, но никога и през ум не ми е минавало, че и аз години наред ще прекрачвам прага на това училище. Наистина — неведоми са пътищата на Съдбата, но сега, от позицията на времето и натрупания житейски опит, усещам себе си като посветена и избрана да бъда част от живота на няколко поколения деца и родители, да бъда участник и автор в написването на новата страница от историята на това наистина неповторимо училище, за което и учениците му скандират по празнични шествия:

„Като Второ — няма второ!“

Такова то се запечата и в моето чувствително сърце! То бе моята младост, то е моят живот и досега.

В онзи съдбовен първи септември на 1985 година бях отишла на работа твърде по-рано от обявения час. Дворът беше пуст. Не посмях да вляза вътре — много се вълнувах! И докато се суетях, видях как минаващата покрай оградата жена, свърна вляво и след секунди се озова до мен. Никога няма да забравя усмивката, която искреше и караше очите й да блестят по някакъв неподправен детски начин.

Това беше първата ми нова колежка, с която се запознах — Тодорка Граматикова, начална учителка като мен. Представи ми се по най-простия и пряк човешки начин — усмивка, кратък въпрос и прегръдка за добре дошла! Докато се опознавахме, в двора се появи среден на ръст мъж, а Т. Граматикова, вместо „Добро утро“ му казва:

— Славов, виж това хубаво момиче е новата ни колежка! Нали е прекрасно, че ще имаме между нас такъв млад човек!

Слави Славов, тогава заместник-директор на училището, се усмихна и приятелски ми подаде ръката си…

Така започна всичко преди цели 25 години, които, макар да минаха неусетно, изпълниха живота ми със смисъл и неповторимо съдържание. Средната възраст на учителския колектив тогава беше между 45–55 години. По това време аз бях най-младата учителка. Новите колеги ми се радваха наистина от сърце. Аз го усещах и това ме окриляше; даваше ми сила и амбиция да покажа на дело осъществената си мечта — да бъда учителка — не обикновена, а… Като онази, моята, която ме накара да следвам мечтата си докрай. И все пак — какво ли ме очакваше?