Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (38) (или за първия учител)

Мотивацията в обучението

Какво движи хората да постъпват по определен начин? Коя е онази сила, която те кара да надвиеш себе си понякога и, както се казва в приказките планини да повдигнеш? Пренесени в училище, тези разсъждения биха звучали така: Кое кара един ученик да слуша внимателно в часа и да учи упорито, без да е задължително с изключителни интелектуални способности? Кое кара друг да не е така заинтересован? Е, ще ми опонират някои:

„Та нима е възможно всички хора да са еднакви?!“

Разбира се, че хората са различни, но все пак много са нещата, които ги обединяват, или биха могли да ги обединят. Как това би могло да се случи в училище за нуждите на обучението? Тези въпроси са с повишена трудност и за тях еднозначни отговори няма. Откриваме ги спонтанно, в процеса на работа като просветления, които ни карат да се чувстваме откриватели, но не при научен експеримент, а в човешкото общуване.

Бих искала във връзка с това да споделя какво се случи веднъж в часовете по развитие на речта, или както по-старото поколение ги познава като писмени упражнения. Разглеждахме в два поредни часа по литература приказката на Константин Константинов „Захарното петле“. Усетих, че на децата много им допадна не само сюжетът, но и идеята, заложена в нея. И тъй като бяха в паралелка с разширено изучаване на изобразително изкуство, направиха прекрасни илюстрации по темата. А тя беше за добротата като себеотдаване и саможертва. Главен герой в приказката е захарно петле от панаира, което не е красиво и наперено като другите, защото е със счупен крак, и никое дете не пожелава да го купи. Същото това неугледно петле обаче спасява болното дете, като разквасва напуканите му от треската устни и се раздава докрай. Това се случва, защото нежеланото от никого петле има сърце, а сърцето символизира човечността и любовта. Добротата е изява на любовта. До тези изводи стигнаха децата по време на анализа на приказката. Радваха ме много разсъжденията им, които показваха интелектуална зрялост, но много ме огорчиха буквално минути след часа по литература, когато видях някои от децата ожесточено да спорят в училищния двор, та дори и замахват да се ударят. Много въпроси си задавам в такива моменти — защо в часовете така красиво се изразяват и разбират с лекота замисъла на литературното произведение, а не прилагат в действителност емоциите, породени от общуването с литературата като изкуство, което възпитава в ценности? Казано накратко: защо се разминават думи и дела? Какъв е смисълът да учим това в училище, а в реалното общуване то някак трудно да намира приложение? Спомних си неволно един филм с незабравимата Невена Коканова със заглавие — „Най-добрият човек, когото познавам“. Тогава ми хрумна идеята да провокирам децата да напишат съчинение със същото заглавие. Това бе нещо извън програмата, някакъв мой психолого-педагогически експеримент, който може би в някаква степен щеше да отговори на въпроса ми: Какво се крие в детските сърца като критерий за доброта погледнато в по-широк план?

Ето какви определения дадоха децата за добротата като човешко качество в предварителната подготовка за съчинението:

— Доброта е, когато правиш добро, а добро е това, което радва някого, кара го да се усмихне.

— Добротата е черта от характера на човека — може да я има, може да я няма. Това означава, че не всички хора са добри.

— Преди да станеш добър, ти се случва нещо лошо.

— Доброто се създава по-трудно от злото.

— Всички искат да им се случват само добри неща, но не всички правят добрини.

Кой човек е добър?

— Този, който е тих и не се кара.

— Този, който е милостив.

— Този, който помага.

— Който ни мисли доброто даже когато ни се кара.

— Който не се подиграва.

— Който не се бие.

След като направихме мисловен портрет на добрия човек, пристъпихме към избор на това кой кого ще описва. Една голяма част от децата решиха, че ще описват в съчиненията майките си. Други бащите си или някой приятел.

По едно време Сашо боязливо вдига ръка и ме моли да го пусна в тоалетната. Всички се споглеждаме — какво ли е намислил пак? Е, казвам си, нека не бъда толкова мнителна за всяко негово действие! Обстановката в момента е приятна, няма масово изпитване и стрес. В крайна сметка човешко е да отидеш до тоалетна.

Толкова съм се улисала в съчиненията, че даже не съм забелязала кога Сашо се е върнал и вече е седнал на чина си. Изби звънеца и аз събрах тетрадките със съчиненията. Децата излязоха в голямо междучасие, а аз отидох в канцеларията по работа. В коридора срещнах Георги Славчев, който широко ми се усмихна и любезно ме покани да вляза.

Разбирам, че нещо иска да сподели с мен и аз също му се усмихвам. Тогава той ме попита:

— Госпожо Рачева, знаете ли кой ми беше на гости преди малко тук, в канцеларията?

— Представа нямам, но ако ми подскажете малко, може и да се сетя.

— Сашо идва на консултация при мен.

— Сашо ли?!

— Да. Както винаги чука на вратата, поздравява учтиво и пита може ли да помоли за нещо. Аз разбира се му задавам въпроса защо не е в час, а той ми обяснява като на стар приятел, че в момента класът пише съчинение за най-добрия човек. Почти всички деца описвали майки и бащи, а Сашо решил да пише за госпожа Рачева, за да я изненада приятно и да я зарадва. Само че нещо правописа му куцал и се нуждаел от сериозна помощ в лицето на някой по-възрастен човек.

Сашо извадил изпод пуловера си тетрадката по писмени упражнения и там, на бюрото на Георги Славчев, написал съчинението като много внимавал да не допусне грешка, което би развалило приятната изненада.

След като ми разказа това, Славчев ме помоли да не го издавам, защото е дал мъжка дума на Сашо, че всичко, каквото се е случило, ще си остане между тях.

Вземам съчиненията вкъщи, за да ги проверя на спокойствие. Започвам подред. Ето я тетрадката на Сашо. Вземам я в ръце и си го представям как бързо-бързо крачи към стаята на Славчев и се оглежда предпазливо, да не би някой да осуети плана му. Представям си как старателно е крил тетрадката си под пуловера и как е искал да ме зарадва, като не само пише за мен, но и държи да е грамотно написано. Отварям тетрадката и виждам неравния му детски почерк. Зачитам първите редове. Още в самото начало откривам, че изреченията не са добре конструирани, но това не ме впечатлява толкова. Трогната съм от съдържанието — по детски наивно, но искрено. Питам сама себе си:

„Е, госпожо Рачева, как ще анализирате ситуацията? Какви изводи ще направите? Сашо май пак успя да Ви изненада!“

Следващия път, когато трябваше да е часът за поправка на съчинението, всяко дете прочете какво е написало. Аз поставих шестици на всички, защото не може да пишем за добрите хора в живота ни и да получаваме по-малко от шест. Всички се постараха да направят прецизни поправки.

За съжаление, в действителния живот няма възможност за поправки, защото няма връщане назад във времето. А по отношение на добротата — за нея Андрей Германов беше казал в едно от своите стихотворения, че един грам доброта тежи колкото сто воденични камъка…

С този випуск се случи така, че заминаха на пленер дни преди завършването на 4-ти клас и не можахме да подготвим прощално тържество. На пленера в Трявна се разболели доста деца от стомашно-чревни инфекции. В последния ни ден имаше голям брой отсъстващи.

Случваше ми се за пръв път да се сбогувам с класа си, който не е в пълен състав. Това ме натъжи допълнително. След като раздадох на децата първото им удостоверение за завършена образователна степен и си пожелахме на добър час, всички си тръгнаха… с изключение на Сашо.

Той остана докрай с мен. Мълчаливо и през сълзи ми помогна да си събера нещата. Взе една част от багажа и мълчаливо вървя редом с мен през целия път. Така преди четири години аз го поведох за ръка към класната стая, сега той отведе мен в обратната посока — от училище към дома.