Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (64) (или за първия учител)

Новият ученик

За две години класът се оформи като чудесен, сплотен детски колектив. Когато свършваха учебните часове, децата не бързаха да се прибират вкъщи, а оставаха да играят в двора на училището. Докато те играеха, родителите им ги изчакваха край оградата и оползотворяваха това време, за да споделят помежду си как вървят нещата с малчуганите вкъщи. Веднъж една майка ми казва:

— Госпожо Рачева, класът е чудесен — децата са толкова мили и възпитани, сякаш са избирани с конкурс. Това наистина беше така. Всички преподаватели, които влизаха в класа, споделяха мнението, че децата са много приятни и възпитани. Каквото и мероприятие да се подхванеше, класът беше като депо за таланти — за артистични, спортни и всякакви други изяви.

През месец ноември в класа постъпи нов ученик. Разбрах, че е сменил вече две училища. Когато за първи път го видях, изпитах умиление към него — слабичко, симпатично русо момче, което стоеше прилепено до майка си. Запознахме се и аз ги поведох към класната стая. Не разпитах майката защо детето сменя училището по две причини — първата беше, че не желаех да изграждам в себе си още в началото прегради от предубеденост, другата причина беше майката — реших да й се доверя, защото нещо в нея го внушаваше. Това, което няколко пъти повтори тя в разговора бе, че желае детето да се чувства спокойно в класа с децата и с учителката. Уверих я, че са попаднали на добро място. Предположих, че новият ученик бързо ще се адаптира към новата си среда, ще съумее да си открие приятел сред момчетата, но очакванията ми не се оправдаха. Дори напротив! Направи ми впечатление, че в общуването си с мен и децата, той реагираше винаги от позицията на провинен, държеше се така, сякаш трябваше да оправдава всяко свое движение и дума, дори за най-незначителни неща. Започна да идва системно на училище неподготвен — без домашни, учебници и материали по някои предмети. Това започна да ме безпокои и първата стъпка, която предприех, бе да разговарям с колегите, които преподаваха в моя клас, за да разбера и в техните часове ли е така. Оказа се, че и при тях ситуацията е същата. Това дете оказваше някаква своя вътрешна съпротива на средата, в която учи, и на всичко, което му се случва. Не търсеше приятели и като че ли му беше безразлично какво се случва край него. Най-много от всичко ме тревожеше безразличието му, което за мен се изразяваше в повтарянето на все същия отговор на въпроса ми защо е без домашно:

— Писал съм, имам домашна, но не я нося!

Това се случваше всеки ден. Децата започнаха да реагират нервно на еднообразните му обяснения. Това затрудняваше не само неговата адаптация към класа, но и го отчуждаваше със сигурност от децата. Нещо повече, случваше се така, че иначе хубавите ни и интересни часове, се превърнаха в обяснителни разговори по темата: нередовността на един ученик. Ситуацията беше несправедлива спрямо останалите ученици, за които не можех да отделя толкова индивидуално време. Нямаше как, не можех да оставя новия ученик да продължава по този начин, защото с това рискувах и други да започнат да му подражават. Трябваше незабавно да разговарям с родителите на това дете, за да ги уведомя какво се случва с него в училище. Оказа се в един момент, че това, което градихме с децата повече от две учебни години, бе на път не само да се помрачи, но да се изградят определени негативни структури на взаимоотношения в детския колектив. Новият ученик бе на път да се превърне в аутсайдер, защото не само не прие подадените ръце за приятелство, но и ги отхвърли по един свой, детски начин. Децата бяха свикнали да ме възприемат като мила и добра, но в моментите, когато новият ученик не се съобразяваше с изискванията в класа, аз бях назидателна и строга — нещо, на което децата рядко са ставали свидетели. Определено трябваше да се действа и то колкото може по-бързо.

Един ден, когато новият ученик отново беше неподготвен за деня, аз осъзнах, че трябва да променя подхода си към него. В общи линии сценарият беше един и същ. Отговорът на въпроса ми:

— Защо си без домашно? — беше последван от неизменното повтаряне на:

— Имам домашно, писал съм, но не го нося.

Така буксувахме известно време като в омагьосан кръг. Време беше да предприема нещо друго. Тогава извиках момчето при мен и му казах пред целия клас:

— Виж, моето момче, това повече не може да продължава. Ти си единственият в този клас, който не спазва правилата в училище. Имаш ли обяснение защо се случва това?

Момчето навежда глава и за първи път не прави опит да се оправдава. Бях сменила назидателния тон със спокоен и това сякаш повлия на тактиката му вечно да се оправдава. Замислих се. Дадох си сметка наум колко сложно нещо са човешките реакции и колко трудно се контролират. После продължих да говоря все със същия спокоен тон, но нещата, които казвах, всъщност бяха много сериозни.

— Предлагам да направим следното нещо — давам ти срок от две седмици да наваксаш онова, което си пропуснал като писмени задачи и упражнения, за да настигнеш децата от класа. Ако през това време има нещо, което не разбираш, ще ме питаш в междучасията. Стриктно ще следя дали си записваш както трябва домашните и в края на учебния ден ще се разписвам в организационния ти бележник. Ако си съгласен, пишем договор, подписваме се двамата и започваш да работиш. Ако не си съгласен, можеш да си търсиш клас, където няма правила за учене и писане, няма изисквания. Ако не откриеш такъв, можеш да си потърсиш и работа, тъй като не ти се учи. Можеш да не ми отговаряш веднага, давам ти един ден да си помислиш.

Всички деца се споглеждаха учудено — нима е възможно в училище да има подобен избор — нима има класове, където децата не учат, на които не им се налага ежедневно да пишат домашни, да учат уроци? Нима и децата могат да ходят на работа? В класа цареше тишина, която беше нарушена от думи, сякаш произнесени внезапно и неочаквано?

— Съгласен съм.

— С какво си съгласен?

— Да си пиша и уча всеки ден.

— Хубаво си помисли, защото това няма да са само думи, казани ей така във въздуха! Ти си мъж и ще трябва да удържиш на обещанието си и то с подпис пред свидетели — децата от класа!

— Готов съм да подпиша, обещавам.

Така, в тетрадката за планове по Човека и обществото, новият ученик подписа може би първия си писмен договор. Часът свърши и аз останах да седя на бюрото си, като наблюдавах как това момче с бавна походка отиде до чина си и седна. Другите деца бързаха да излязат в голямо междучасие, единствено той остана с мен в класната стая. Забелязах, че гледа вторачено в някаква точка от тавана. Запитах се: Какво ли мисли се въртят в главата на това дете? Как ли ме възприема? От първото му съчинение като мой ученик, видях, че не само има интересен, подреден почерк, а и се опитва да разказва по свой начин, макар и с доста правописни грешки. В един момент ми се прииска да се приближа до него и да го погаля, да го окуража, но размислих. Нека го оставя насаме със себе си, може би ще направя това, когато ми покаже, че наистина е готов да заслужи моята окуражителна прегръдка.