Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (65) (или за първия учител)

Случайни ли са случайните срещи?

Същия ден си тръгнах късно от училище. Макар че времето беше студено и валеше дъжд, не бързах да се прибера веднага вкъщи. Обичам дъжда, защото ме концентрира върху неща, където мисълта не върви гладко, а се накъсва от умората на напрегнатия ден и от сложността на обстоятелствата, които ни заобикалят все по-жестоко напоследък. Взирах се в хората, с които се разминавах, и усещах по някакъв странен начин как всеки се е свил в себе си като че ли не толкова от студа, а от безверието на времето, в което живеем. Докато тези мисли висяха над главата ми по-тежко от сивите от студеното влажно небе, чух някой да казва:

— Здравейте, госпожо! Къде отивате?

До мен застана нисичко слабо момче, с набола рехава брада и само за част от секундата се сепнах, но веднага по очите познах Сашо, моят някогашен ученик. Само че образа му, който пазя в паметта си, е този на дете, а сега пред мен стоеше вперил поглед един вече младеж!

— Здравей, Сашо! — изразих радостта от срещата си аз и чак тогава забелязах, че той беше без чадър и по косата му се стичаха струйки вода. Опитах се да сложа чадъра така, че да не го вали дъждът и продължих разговора:

— Сашо, как си ти? Накъде си тръгнал в този дъжд без чадър? Или се връщаш от училище?

— Никъде не отивам, госпожо, просто вървя.

— Защо не си стоиш просто у вас? Гледай, целия си се измокрил! Ще се простудиш!

— Не ми се стои у нас. Там е по-студено, отколкото навън.

— Не включвате ли отопление?

— Не. Майка и татко останаха без работа и едва свързваме двата края.

— Сашо, коя смяна си на училище?

— Сутрин.

Иска ми се да кажа нещо мило на това момче, но не зная как да го направя така, че да съм истинска, да не звуча фалшиво и нагласено. Какви думи да намеря, с които да го стопля и окуража. Оставаме безмълвни за миг двамата в средата на тротоара.

— Много ми липсва Второ основно, госпожо! Ако ида сега там, дали ще намеря някого да си поговоря? — неочаквано за мен заявява Сашо.

Разбрах, че новият ни помощник-директор бил негов курсов ръководител, преди да постъпи на работа във Второ основно училище. Мисълта, която проблясва в главата ми, ме кара неволно да се усмихна. Господи, наистина са неведоми пътищата на съдбата! Преди години, с тогавашния помощник-директор имахме какви ли не перипетии със Сашо и ето, някаква странна случайност, след трудния ми ден с новия ученик, срещам един бивш труден… Всичко това люшка душевните ми преживявания от една посока в друга, а може би случайността е някакъв знаков ориентир, който ми се дава свише? И пак се питам: Случайни ли са случайните неща и забързвам ход, към вкъщи?