Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (12) (или за първия учител)

Класната стая и руските войници

Във филиала на училището учехме до 2-ри клас. В трети клас вече се преместихме в сградата на Второ основно училище. Класната ни стая беше на втория етаж. По това време директор беше Пенка Ялъмова. Бих искала да изразя голямото си уважение, което имам към тази невероятна жена. Тя започна работата си във Второ основно училище през месец февруари на 1986 година и още с идването й, се усети, че тя не само си поставя задачата да обнови училището като материална база, но и да раздвижи колектива като начин на работа и общуване, като отбелязване на исторически дати, юбилеи, та дори рождени дни на колеги.

Споменавам името на Пенка Ялъмова и пред очите ми се явява онази енергична жена, с живи очи, която още в първите дни на назначаването си, заживя с болките и проблемите на това неповторимо като архитектура, история и авторитет на учители и ученици училище.

Въпреки че една голяма част от учителския колектив бе със завършено педагогическо училище и полувисше образование, аз възприех и утвърдих в съзнанието си тези хора като високоинтелигентни, с богата научна и обща култура. На педагогически съвети те ставаха и изразяваха мнения, разгръщаха разсъжденията си с такъв стил, че аз съм се усещала, без да е пресилено като част от академична аудитория.

Имаше и друго, не по-малко важно в атмосферата на общуване — тези хора бяха живи възрожденци — трудолюбиви, отдадени на работата си, нещадящи усилията си да дадат всичко от себе си на децата! Няма да пропусна и това, че те имаха свое лице с изразяване на лична позиция, защото всеки от тях носеше не само своя неповторим облик в колектива, а и своето точно определено място в учителската стая, по време на съвети, събрания, което налагаше известна, неписана йерархия.

Такива бяха те в моите очи и такъв беше техният пример, с който ме заразиха — затова винаги ще си спомням с благоговение и признателност за тях!

Интериорът на училището по онова време не беше обновяван с години! Всичко онова, с което разполагахме тогава бяха стари шкафове с катинари и промените повече се изразяваха в опити на колегите да украсят кой както може, къде сам, къде с помощта на родителите класните стаи. Получаваше се нещо хубаво, но то не можеше по никакъв начин да замени ремонта, от който болезнено се нуждаеше нашето училище!

И аз като всички мои колеги, реших да направя някои козметични подобрения в бъдещата си класна стая. Спомням си как през лятната ваканция организирах цялото си семейство да боядисват радиаторите с блажна боя. Ушихме красива покривка за бюрото — в съчетание със завеси за черната дъска.

Но така наречените черни дъски тогава бяха изпъстрени с малки и по-големи дупчици, чийто гипс изглеждаше като бяло съзвездие, изпъстрило почти цялото пространство. Още щом започнех да пиша с тебешира, и децата се надпреварваха да ме питат:

— Това там двоеточие ли е, или точка? Ами онова на третия ред — запетая ли е, тире или точка?

Налагаше се да обяснявам, а после едва ли не да се извинявам на децата за това, че дъските са много стари, отдавна са правени и с течение на годините са се появили дупки.

И ето каква история последва от това.

Наближаваше 17 ноември — рождената дата на Славейков и патронен празник на училището. Всички се готвехме за този ден, като традиционно се организираха изложби от детски рисунки, организираха се открити уроци и във всеки клас се провеждаха беседи за живота и дейността на Славейков.

Като млад класен ръководител и аз осъществих беседа с децата. Подготвих се много добре със снимков материал, донесох от библиотеката книги на Славейков, разучихме химна на Второ основно училище по текст и музика на Пейчо Гайдаров, който тогава беше учител по пеене, освен това ръководител на хора и духовата музика на училището.

Но най-интересното, дори и за мен, настъпи тогава, когато в часа на класния ръководител, аз така се вдъхнових от темата, увлякох се и заговорих на децата с патоса на оратор, сякаш от трибуна. Разказвах им пламенно как всяко кътче от нашето училище, в което идваме и учим всеки ден, е на повече от 100 години. Опитах се да накарам децата да си представят колко много момичета и момчета са прекрачвали училищния праг, за да се научат на грамотност тук, в училището, където ученици сега са те.

„Тук — продължавах разказа си аз, — в нашето училище, сам Петко Рачов Славейков е бил учител. Той е посрещнал навремето и руските войници в Стара Загора…“

В този момент, едно момче, казваше се Иван Стефанов, започна настоятелно да вдига ръка. Не му обърнах голямо внимание, защото да си призная, не ми се щеше да прекъсвам емоционалното си словесно изложение точно в най-вълнуващия дори за мен самата момент, когато изцяло не само бях приковала вниманието на децата към себе си, но и се вълнувах не по-малко от тях.

Но и Иван настояваше за своята минутка внимание. Нямаше как, трябваше да спра и да му дам думата, защото и децата взеха да се обръщат към него и се разсеяха. Спирам почти с неудоволствие и казвам:

— Ваньо, виждам, че много настояваш да кажеш нещо, надявам се да е по-интересно от това, за което говоря аз в момента, щом се налага да ме прекъснеш!

Момчето нетърпеливо отскача от мястото си и възбудено отговаря:

— Да! Искам да кажа какво открих!

— И какво откри, докато аз се старах да ви говоря за училището, в което учим? — питам аз с известна доза упрек.

А момчето продължава да е все така сериозно, изправя се до чина, почти като по команда „Мирно!“, с прилепнали до тялото ръце и тържествено обявява:

— Затова по нашата дъска има дупки, защото руските войници, които Петко Рачов Славейков е посрещнал, са стреляли по нея!

След което доволно обхожда с поглед гледащите го с възхищение съученици, взира се в мен, очаквайки похвала за невероятното умозаключение, което е родило детското му мислене и въображение и тържествено си сяда на чина.

Аз, изгубила за миг ораторското си вдъхновение, извърнах безмълвно глава към черната дъска, която в този момент бе по-красноречива от мен със съзвездията бели дупчици по нея!

Децата също погледнаха вторачено натам. Последва тишина и после някой изтърси съучастнически:

— Вярно бе! Как не се бяхме сетили за това?!

Погледнах неволно към дъската, а с мен и цялата детска аудитория. Оттам многозначително белееха дупчиците по старата ни черна класна дъска. Патосът, с който допреди малко разказвах, се превърна в умиление пред уникалната детска способност да възприема заобикалящата го действителност с онзи поглед и нагласа, който ние, възрастните, губим някъде безвъзвратно по пътя към житейското си израстване и помъдряване. Замислих се за онези невидими, неразгадани механизми, които задвижват детското въображение, за да ни обясни света и протичащите в него събития по свой, неподражаемо оригинален начин.

Замислих се и за условията, в които учат хубавите ни, невероятно умни и надарени български деца, и ми домъчня! За пореден път си казах:

„Какви длъжници сме в това отношение на нашите деца и до ден-днешен!“