Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (20) (или за първия учител)

За родителските срещи

Много поуки си взех оттогава, но една от най-важните бе за ролята на родителските срещи като начин на организация и провеждане. Работата с родителите, особено сега, е от изключително значение, като се има предвид ролята, която е отредена да изпълняват училищните настоятелства занапред в живота и организацията на всяко училище.

Парадоксалното е, че до този момент в учебниците по педагогика не е отделено особено внимание по този немаловажен въпрос. Никой не се наема да учи бъдещите учители как да организират родителските срещи така, че те да не се превръщат в досадно и скучно училищно мероприятие, което повечето хора посещават с нежелание и по задължение. Смятам, че това е така, защото се допуска една основна грешка — рутината в начина, по който изразяват оплакванията и недоволството си — учителят, от една страна, и, от друга страна, фактът, че и той е родител и това само за момента го поставя от другата страна на взаимоотношенията ученик — родител.

Аз също съм стояла на чина в качеството си на родител като участник в класова среща. Винаги съм се старала да бъда изряден родител и не съм пропускала родителска среща, като съм си давала сметка за отговорностите, които имам не само като родител, от една страна, но и от позицията на учител, на когото е обидно рехавото присъствие на родители на класови срещи.

В този начин на общуване между учители и родители съм откривала за съжаление негативизъм и от двете страни, а не бива да е така, защото фактически сме обединени около най-важното в едно общество — децата и тяхното възпитание. Откъдето и да погледнем същността на нещата — става дума за едно — нашите деца. По повод темата за родителските срещи споменът ме отвежда назад в годините, когато моят баща със задоволство коментираше една от постановките на телевизионния театър по онова време, със заглавие „Здравейте, татковци!“. В нея се разказваше за педагогическите търсения на един млад учител, който решава да направи родителска среща само с татковците. Спомням си началния кадър: класна стая с чинове и черна дъска, на която с красив почерк е написано:

Здравейте, татковци!

Винаги, когато имам среща с родители, се старая да застана пред тях подготвена, с чисто сърце и те да го усетят. Задачите, които си поставям в такъв важен момент, и положителният ефект, който очаквам, се определя от добронамерения тон, уважението към труда на всеки от тях, отличното познаване на детето и актуалното му състояние като успех и дисциплина в училище за момента. Внушаване на доверие у родителя, че детето е не само в сигурни ръце, но че учителят го уважава и вярва в успеха му, уважава семейството му.

Спомням си една случка. Ученичка ми беше дъщерята на моя колежка. Имахме родителски срещи по едно и също време и нямаше как тя да присъства на тази на дъщеря си. Помолила съпруга си да дойде в училище. Той не бил много възхитен, но все пак от уважение към учителката на детето си дойде.

След родителската среща се прибрал вкъщи и моята колежка го запитала как е минало всичко, като очаквала той да изрази колко скучно и еднообразно е на тези срещи. Нищо подобно! Съпругът, сериозен човек, с професия — военен офицер, споделил, че не само не му е било скучно, дори напротив — госпожата му се видяла доста сладкодумна и той не усетил как минало времето.

Родителите ми се довериха и през пролетта на 1993 година, в края на 2-ри клас, ние бяхме едни от първите, които заминаха на зелено училище на Върховръх, в Родопите. Не знам дали бих повторила подвига си от онова време да пътуваме до Перущица с влак, а оттам да пренеса багажа на почти всички деца от влака в автобуса до Върховръх, където ни очакваха незабравими преживявания сред прекрасната природа на планината.

Бяхме заедно с колегите ми Мария Попова и Златко Иванов. Настанихме се в хотел „Родопа“, а децата на сутринта въодушевено разказваха как се събудили още в 6, без някой да полага усилие за това, както става в домашни условия. Макар и толкова рано, чувствали се бодри и заредени с много енергия. Но най-хубавото преживяване било, когато виждали как катеричките застават на клона и се взират в прозорците, сякаш ги викат на игра с тях.

Режима на Върховръх беше интересно организиран — до обед учене, после отдих, писане на домашни и подготовка на уроците на групи по стаите. За децата беше неповторимо преживяване — ученето като забавление, не като задължение! Всички пишеха заедно домашни, а на следващия ден се надпреварваха кой по-напред да чете, появиха се първите стихове, разкази.