Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (28) (или за първия учител)

Как да излекуваме мързела?

Винаги имаше по някое дете, което идваше без домашно. Държах много на редовното писане на домашни с цел да се създават трайни навици за учене и да се възпитава отговорност към задълженията.

Опитвах се да избегна клишетата по отношение на въпроса за липсата на домашна работа. Въведох правила — който идва цяла седмица редовно подготвен за училище, ще му бъдат възлагани по-интересни задачи и по-големи отговорности. Например — ще бъде малкият учител в часовете и ще обяснява на всички деца нещо интересно. А тези, които са нередовни, ще трябва да наваксват и следващия път да носят и двете домашни.

Веднъж, в час по математика отново имахме дете без домашно. Аз не му се карам, със спокоен тон му напомням, че на следващия ден ще трябва да ми покаже вече две домашни.

Тогава едно много отговорно и трудолюбиво дете казва:

— Госпожо, бъдете сигурна, че той и утре пак ще е без домашно.

Поглеждам към момчето, като предполагам, че то веднага ще се възпротиви на съученичката си. Дори само за да излезе с достойнство от ситуацията.

Очакванията ми не се потвърждават. Момчето продължава да си стои вяло и безразлично и се държи така — едва ли не като главен герой. Нещо ми подсказва, че аз по никакъв начин не трябва да отминавам случката с безразличие. Задавам въпрос:

— Всъщност, аз като учител и като човек също, бих искала да знам защо децата идват без домашни. Помогнете ми да разбера какви са причините. Ако направите това за мен, ще ви разкажа как и аз веднъж отидох на училище без домашно.

Децата започнаха да се споглеждат — това шега ли е, наистина ли е?

В това време нашият герой, този без домашното, се оживи и вдигна ръка, за да каже:

— Госпожо, ще ви кажа честно. Понякога не ми стига времето, понякога просто не ми се пише. Знам, че трябва, ама не ми се пише… Това е.

— А бе, няма какво да го усукваш! Тебе просто те мързи и това е цялата работа. И на нас понякога не ни се пише, ама пишем, защото не искаме да се излагаме — надпреварваха се децата да обясняват ситуацията около своя съученик.

В класната стая става шумно. Налага се да въдворя ред и да сложа някакъв логичен завършек. Казвам на децата, че безусловно са прави в мнението си. И друг път съм им говорила, че ученето е един безкрайно интересен, но труден процес на запаметяване, осъзнаване и приложение и цялостно усвояване на наученото. Това е труд, а щом е труд — предполага усилие, влагане на енергия и време. Усилието е свързано с волята ни, с отговорности и непрестанна работа по поставени цели — близки и далечни.

Трябваше да удържа на думата си и да разкажа кога и на мен се е случвало да отида на училище без домашно.

Може би съм била във втори или трети клас. Вкъщи имах създаден режим на учене. Ако съм сутрин на училище, подготовката ми за следващия ден ставаше между 14–16 часа. След това родителите ми проверяваха както писмените домашни, така и устните. Трябваше да разказвам на глас уроците, да зная наизуст правилата по математика и български език. След като се уверяваше, че всичко е наред, майка ни караше да подреждаме чантите си, като гледаме програмата за следващия ден и по няколко пъти да проверяваме дали всичко е на мястото си. После трябваше да разчистим масата от книги, защото същата служеше и за семейните ни закуски, обеди, вечери. Така всички бяха спокойни — и родителите, и децата.

Тъкмо бяхме седнали да вечеряме и аз се сещам, че имам домашно по пеене. Трябваше да препиша едно нотно упражнение от учебника. Не казвах нищо и наум се чудех какво да правя. Реших, че на следващия ден ще стана по-рано и ще си напиша домашното. Цяла вечер се въртях неспокойна в леглото — сън не ме хващаше. Как ще отида без домашно? Щях да умра от срам!

Едва дочаках сутринта. Ставам и изваждам учебника и тетрадката си по пеене. Почти на колене и на крак започвам да пиша нотното упражнение. Майка ми ме видя и ме попита какво пиша. Казвам за пропуснатото домашно и се разплаквам. Тя събира нещата ми и казва строго:

— Не ти позволявам да отидеш на училище с грозно написана домашна. По-добре се извини, че нямаш, и обясни каква е причината за това, отколкото да показваш домашна, само и само да отбиваш номера, че нещо има налице!

Така отидох без домашно. Обясних на учителката си защо нямам, а тя се засмя, погали ме по главата и ми прости. Не ми се скара, но това беше единственият и последен път, когато съм ходила на училище неподготвена.

Разговорът с моите ученици продължава за това, че тяхната задача сега е да учат, за да натрупат знания и опит, да имат висок успех, за да продължат да вървят напред.

Някои дори се въодушевяват и започват да се шегуват, че ще изобретят лекарство против мързела, който е враг номер едно по пътя към прогреса.

Почти всички са съгласни или поне това чета по лицата им. Само едно момче ме гледа замислено — това е Стойко. Той вдига ръка и казва:

— Госпожо, извинете ме, но аз не съм съгласен с вас. Ами и Айнщайн е имал тройки по математика и физика, но това не му е попречило да стане най-великият учен!

Класът отново притихва…

— Да, Стойко, безспорно Айнщайн е велик и се радвам, че така добре си информиран за ученическите му години. Но има нещо, което го отличава от всички нас, и това е неговата гениалност. Гении като него се раждат веднъж на сто или двеста години. Нека не търсим оправдание за постъпките си в биографиите на гениите, защото дори и на тях им се налага да се трудят, да мислят, за да достигнат онова, към което са вървели години наред… — завършвам аз и звънецът слага край на часа и на темата за момента.

Аз благодарих на Стойко за неговата откровеност и за това, че изрази открито своето лично мнение. Децата му сложиха прякор Философа, което не само че не го подразни, но утвърди позициите му в детското общество на лидер с положителен авторитет.