Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (24) (или за първия учител)

За братчетата и сестричките на бившите

На мен отново ми предстоеше да се върна в изходна позиция. Зад гърба си вече имах известен опит. Имаше нещо обаче, което ме караше да се страхувам — рутината, тръгването в отъпкания път на руслото.

Дадох си сметка, че трябва да ползвам опита си много внимателно и прецизно — да се опирам на това, което съм постигнала като изводи, но да не забравям, че всяко дете е уникално и не може да бъде унифицирано.

Да не говорим, че не ставаше дума за разлика в поколенията — колегите споделяха, че децата вече са различни всяка година! И аз самата, погълната от училищното ежедневие, с течение на времето се уверих в това.

Предстоеше още едно предизвикателство — за пръв път щях да уча братчета и сестрички на деца от предишния клас.

Сестрата на Неделина Терзиева — Елена, братчето на Боян — Живко и сестрата на Димитър от по-предишния випуск — Татяна.

Това донякъде улесняваше работата ми, защото вече познавах семействата, но децата се отличаваха по характер, темперамент, дори мотивация за учене. Освен това трябваше да бъдем много внимателни и деликатни по отношение оценяването на тези деца.

На една от родителските срещи по-късно обсъдихме с родителите да избягват сравнения между децата си. Изрази като:

„Брат ти, респективно — сестра ти бяха по-добри от теб… Ти си по-слаб по този предмет…“

могат да бележат непоправимо развитието на децата в семейството, а също и да ги поставят в доживотна конкуренция — кой е по-умният и по-способният на базата на родителската оценка.

Аналогично стоят нещата и между децата в класа — препоръчах на родителите в моментите на недоволство от постиженията на детето си, да избягват да го сравняват с други съученици, които се справят по-добре. Оценката, словесна или цифрова, отразява определен етап от развитието на децата и не бива да се тълкува като константна величина. Това трябва да внушим и на децата си, което ще ги предпази от ученето само за оценка и няма да ги направи бележкари.

Най-голямото предизвикателство от всички бяха трите сестрички — тризначките Ани, Десислава и Силвия. Много мили, симпатични деца, които определиха в голяма степен колорита на взаимоотношенията в класа по-нататък.

Още в първите дни след 15 септември някоя от сестричките все плачеше.

Питам ги какво се е случило.

Отговорът бе: „Нищо.“

Тогава перифразирах въпроса си:

— Има ли проблем и какъв е той?

Едната от тях отговаря:

— Да, има проблем и той е, че сме три!

— Как така? — недоумявах аз.

— Ами, ако бяхме четири, щяхме да седнем на чин по две, а сега едната все остава излишна.

Милите! Бяха свикнали винаги да са заедно, да не се делят и чиновете в училище бяха първата пречка за тяхното единство в ученическия им живот занапред.

Безспорно всички симпатизирахме на тези интелигентни деца и всеки по някакъв начин искаше да проникне и разбере иначе подредения им и организиран на пръв поглед свят.

Те доста преди другите получиха разрешение от родителите си да се прибират сами вкъщи.

Веднъж след училище, на път за вкъщи вървим заедно и те се препират коя да е до мен. Като не можеха да се разберат, започваха да се сърдят. Казвам им:

— Не се карайте, защото ей сега ще ви измисля едно наказание!

А те се споглеждат и ме питат:

— И какво ще е то?

Казвам заплашително, но се усмихвам:

— Ще ви дойда на гости, за да попитам майка ви и вкъщи ли спорите така — коя какво да прави?

Мислех, че ще ги сплаша, а те заподскачаха от радост:

— Хайде, госпожо, елате ни на гости, моля ви!!! Умоляваме ви!

Сега аз изпаднах в неловка ситуация. Опитах се да отклоня темата, но момичетата много настояваха. Е, казвам си — друг път ще внимавам в избора на наказания.

Стигаме до блока, в който живеят момичетата. Те се споглеждат и едната пита:

— Коя отговаря днес за ключа?

Отговорничка е Ани. Тя пъхва ръчичка под якето си и изважда ключа, който виси на шията и като медальон. Отключва и ние вкупом влизаме вътре. Няма асансьор. Изкачваме почти мълчаливо стъпалата до третия етаж. Ани изважда този път ключа за апартамента и отключва внимателно. Момичетата ме канят учтиво да вляза и ми подават пантофи.

Впечатлена съм от това, което виждам в коридора — три чифта пантофки, подредени като по конец. Всяко от момичетата внимателно пристъпва в коридора, събува се, подрежда обувките си, сменя чорапите и обува пантофите.

После трите се преобличат и подреждат дрешките си на закачалка — всяка на своята. Когато са готови, ме въвеждат в хола, като и трите едновременно ме канят да седна. Сядам и за миг изпадаме в мълчание. После виждам как момичетата се споглеждат и едната отваря шкаф, откъдето изважда кутия с бонбони, за да ме почерпи.

Бях възхитена от всичко, на което станах свидетел. Тези деца бяха възпитани в най-малките подробности по отношение посрещането на гости — знаеха как да се държат, какво да кажат и да направят.

Запитах се — как е успяла майка им не само да отгледа тези прекрасни деца, но и да им даде онова, което в учебниците по педагогика е основата на добро възпитание в обноски.

Тогава в мен възникна въпрос, който си задавам и до ден-днешен — защо в училище учим децата на толкова сложни и неразбираеми неща.

А пропускаме нещо от изключителна важност в целия съзнателен човешки живот — умението да общуваме помежду си, възпитано да говорим по телефона, да изслушваме другия, да вникваме във въпросите, които ни задават…

Ето това си мислех, докато гостувах на Ани, Десислава и Силвия, а въпросите, които си задавах, с времето ставаха все по-актуални за следващите ми випуски.

Погостувах на тези прекрасно възпитани деца, побъбрихме си за това как са ги отгледали трите, как са ги отличавали като малки и други, все интересни неща от времето, преди да ги познавам.

Сестричките и с ученето се справяха отлично, но имаше един тънък психологически момент — негласното съревнование между тях самите — коя е по-добра? А също и коя ще остане сама и ще се наложи да седне с друго дете от класа.

Опитвах се да разделя триото им поне в часовете, като всяка една от тях определях да стои на чин с друго дете от класа, но не се получи.

Две от тях винаги се събираха, а третата сядаше наблизо. Мечтата им беше да са четири, за да могат да стоят по две.

В този випуск започнах да усещам разликите между децата от предишния клас и настоящите ми ученици.

Докато тези от предишния клас бяха по-сдържани и внимаваха как и какво ще кажат пред мен и пред съучениците си, новите бяха по-освободени като поведение.

Разбрах това още в началото, докато усвояваха писането.