Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (39) (или за първия учител)

Ставам класна на музикална паралелка

Случи ми се и това — да поема паралелка с разширено изучаване на музика. Класът се състоеше от 27 първолачета. Още на предварителната родителска среща стана ясно, че ще работя не само с чудесни деца, но и с много млади, интелигентни и отговорни родители. Усетих готовността на тези хора активно да се включват и да помагат в училищните и класни дела, с каквото могат. Това много ме окуражи и ме зареди с нови сили в нелекото изпитание, наречено първи клас, към което като в кръговрат се връщах отново.

Решихме да освежим класната стая с нови пердета и завеси за черната дъска. С новосформирания родителски актив закупихме плат, а майката на Симеон Хранков, ги скрои и уши в модното си ателие. Друга майка, тази на Ванина, закупи учебни табла за класа по математика и околен свят. Таткото на Поля измайстори много красива закачалка и това се разбра в цялото училище, защото след това и колеги, и родители, повикани от тях, идваха да видят идеята на този сръчен татко.

След като почистихме и сложихме новите придобивки, класната ни стая сякаш грейна. Бях много благодарна на тези хора, че се отзоваха и всеки помогна с каквото може. Работата с родителите и приобщаването им към училището е чудесна практика и традиция във Второ основно училище. Това е един от успехите на класния ръководител — да сплотява не само децата, но и техните родители.

Голяма заслуга за това имаше и един друг родител — свещеникът отец Стефан — баща на Доника. На родителската среща за избор на представител на класа за училищното настоятелство, всички родители единодушно решиха това да бъде точно той, отец Стефан, като се мотивираха с факта, че този човек духовно е обвързан и с родители, и с деца, защото едните е венчавал, а другите е кръщавал. Това определи всички ни като едно голямо семейство.

Отец Стефан имаше изграден авторитет на обществена личност в града. По-нататък той истински беше полезен в дейността на класа и училището — когато имаше проблеми за разрешаване, когато трябваше да беседва, да съветва.

Работата с децата още в самото начало на първи клас тръгна много добре, но в края на учебната година три от тях напуснаха и заминаха за чужбина, където родителите им щяха да работят. Отливът от България беше станал национална тенденция — все повече и повече хора търсеха щастието си извън родината. Занапред това щеше да се усети болезнено в броя на учениците в следващите випуски.

Случи се така, че през зимата на първи клас се разболях от пневмония. Нямаше как — трябваше да отсъствам 2–3 седмици. Това ме притесни, но на помощ ми дойде една великолепна учителка, каквато беше и остана в спомените ми Цветана Гайдарова. Тя беше не само изключителен педагог, чийто опит ценях, но и благороден, невероятно добър човек.

Още с постъпването ми във Второ основно училище, тя майчински ме съветваше. Усещах колко много ме уважава и затова в този випуск ми повери внука си Павлин.

Ако можех да направя една условна класификация на поколенията учители не само по възраст, но и по маниер на преподаване, следване на определена методика на работа, то, без да се замисля, бих съотнесла стила на Цветана Гайдарова към онази стара, утвърдена школа на учителите, които изпипват нещата бавно, търпеливо и с много човешки финес.

Всеки ден тя идваше в училище и посрещаше с огромна, неподправена любов внука си. Понякога вървяхме заедно, защото живеехме в една посока и си говорехме уж обикновени, делнични неща, но тя умееше да вплете в разговора ни по деликатен начин свой съвет към мен, или да сподели нещо, което би ми било полезно в работата.

Виждах как Павлин идва на училище с изрядни домашни и научени уроци и нещо в мен носталгично трепваше по един отминал, но много мил период — свързан с моето детство и с начина, по който и мен са ме обучавали. Изписването на буквите с тънко и дебело, разказването на уроците по плана, многократното прочитане на текста от читанката на глас, за да се усвои съдържанието, и работата върху изразителен прочит по роли.

Спомням си за нея и макар да не съм вече млад учител, усещам как ми липсват нейната подкрепа и мъдри съвети. Да, аз имах щастието да се докосна до тази школа, да бъда по някакъв начин последовател и ми е тъжно, когато хора с такъв опит си отиват, без да са успели истински да ни посветят в същината на професионализма си. Тези учители свързвам с периода, когато с основание се твърдеше, че в България има качествено, сериозно образование.

Госпожа Гайдарова не само ме замества. Тя успя с търпеливия си и благ характер да внесе спокойствието, така необходимо на днешните деца. Успя да се сближи с всяко дете и да записва в тетрадка интересни неща за всекиго през времето, когато е общувала с тях. След това обменихме с нея много ценна информация и насоки за работата ми занапред.

Завършването на първи клас отбелязахме с музикална пиеса, в която децата се изявиха не само като артисти, но и като певци. А тези, които имаха часове по пиано, ни зарадваха с чудесните си изпълнения.