Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (22)

Глава двадесет и втора

Той бил почти стигнал. Открили колата близо до шосето, смачкана от дървета, край един тесен, извит път недалече от Мандърлей. Аз самата бях карала натам преди една година, а двамата заедно бяхме пътували много пъти.

Не исках да отида. Помолих ги да се обадят на Франк Кроулей. Той е стар приятел, казах им, ще идентифицира Максим, няма да има никакво значение кой ще го направи. Но не можеше така, не позволиха. Аз бях най-близката му роднина. Жена му. Госпожа де Уинтър. Аз трябва да отида.

Странно беше, че беше невредим, само малки одрасквания по челото. Не можех да разбера защо е мъртъв. Но не мислех за това. Не го виждам там. Виждам го навсякъде, където сме били заедно, по пътя за Монте Карло, да се разхождаме през Хепи Вали с Джаспър, който подскача около краката му, да стои до мен с ръце върху перилото на стария кораб към Истанбул между залез-слънце и сърпа на месечината, да гледаме Кобетс Брейк от върха на затревените скатове.

Не, не го виждах там.

От начало не исках никакво погребение, от никакъв вид, но трябваше да има нещо, а и другите го искаха, — Джайлс и Роджър, Франк Кроулей, старият полковник Джулиън. Но не трябва да бъде в църквата на Керит, нито в селската църквица на Кобетс Брейк. Не исках това, сама се учудих на упоритостта си и не исках никакъв гроб.

Не трябва да бъде погребан в гробницата до нея, това не бих могла да понеса, а нямаше друго място и така той няма да бъде изобщо погребан, не бива да има никакво тяло за погребение. Щях да намеря друг способ за това, което ставаше.

Отидохме в едно малко, спокойно непознато място, на двадесет мили далеч от мястото, където колата се бе ударила в дървото, — не бях го виждала преди, а и нямаше никога после да го видя, беше твърде безлично дори да го запомня. Затова го бях избрала с помощта на Франк. Той го намери, той уреди всичко.

Бяхме само седем души и свещеникът, скоро церемонията привърши. Тя не дойде, нито пък Фейвъл. Бях направила всичко никой друг да не знае. Но след това, когато завесите се отвориха и затвориха пак и той си беше отишъл вече и ние излязохме навън в сивия и влажен въздух, миришеше на есен и на море и видях една фигура с палто, висока, слаба, някак си позната, но човекът се обърна деликатно и когато отново се взрях, него го нямаше. Дълго след това Франк ми каза, че е бил младият Робърт, лакеят от Мандърлей, който чул някакъв слух и дошъл от Керит, където все още живеел, но само се завъртял, защото не искал да се натрапва.

Робърт. Отбелязах името му някъде в съзнанието си. Да го запомня.

Нямаше нищо друго, нито закуски, нито събиране.

Тя не дойде. Нито Джак Фейвъл. Знаех, че няма да дойдат, нямаше нужда, бяха получили, каквото искаха.

Отмъщение, бих казала, но Максим го нарече справедливост.

Беше останало само още едно нещо и трябваше сама да го направя. Франк, милият Франк беше страшно разтревожен, щеше да дойде, смяташе, че трябва да присъства заради мен и заради себе си. Но аз държах на своето и той не настоя, само прояви разбиране.

Наета кола ме закара там. Носех дървената кутия с името му, надписано на нея, и след това ме заведоха до пристанището, където чакаше една лодка. Видях, че принадлежи на сина на Таб, въпреки че не исках никой познат да се намесва. Фактически не го познавах, в известен смисъл това беше правилно и ми стана приятно да го видя.

Беше все още влажно и сиво и мъгливо, усетих капки по лицето си, като бях в лодката и прекосявахме широкия залив към малкото заливче. Морето не беше бурно. Той не караше бързо, защото смяташе, че така е редно, моторът беше приглушен и така като че ли мина много време. Нищо не си казахме, докато внезапно видях дърветата над брега, гъстата растителност се виеше като джунгла и по-нататък, навътре, напълно скрито, каквото беше останало от Мандърлей.

— Тук, — казах, — спри тук.

Угаси мотора на лодката и настана пълна тишина, чуваха се само чайките. Видях заливчето отпред и брега, но не исках да отида по-близо. Минах към края на лодката и почаках един миг, а след това отворих малката кутия и леко я обърнах, като изсипах ситния белезникав прах. Пепелта се вдигна и понесе далеч от мен, към Мандърлей заедно със соления вятър от морето.