Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (16)

Глава шестнадесета

Щастие или нещастие, дали обичаме или сме сами, на сигурно място ли сме или в опасност, и накрая, този ден аз все още смятах, че тези неща са причинени от външни фактори, резултат от случайност и от действията на другите. Още не бях научила, че ние сами определяме нашата съдба, че тя произтича от нас. Не външните събития, а това, което ние правим от тях, има значение. Беше просто сляпа случайност, че срещнах Джак Фейвъл. Той развали радостта ми от деня, защото аз му позволих това, сега седях във влака и гледах през прозореца, като мислех за него и какво може да означава нашата среща. Не ме интересуваше, нито ми доставяше удоволствие гледката, не можех да кажа каква беше светлината в полето или дали дърветата вече губеха най-силната си зеленина и я заменяха с по-прашните и по-тъмни тонове на късното лято. Имах твърде много време на гарата. Изпих чаша студен чай, който остави в устата ми горчив вкус и след това седях тъпо на една пейка, като гледах как гълъбите кълват около краката ми и никак не ме интересуваха. Купих си едно списание и вестник и те останаха неотворени до мен.

Чувствах се мъртва и болна. Не бях забравила сутринта и усещането за радост и сила, те просто бяха изчезнали, помнех ги, но не ги усещах вече. Усещането за сигурност се замени със съмнение, тъй като нямаше никаква разлика след това, което ми бе казано. Лекарят не намери никаква причина. Той само ме беше прегледал набързо, само беше ми говорил. Какво знаеше той?

Какво беше променил?

Не бях казала на Максим къде отивам, но когато излязох от кабинета на доктор Лавлейди на златната улица, знаех, че ще мога да кажа веднага, защото беше невъзможно да остане моя тайна „ще можем да имаме деца“. Мислех да го кажа в градината тази вечер, като се разхождаме спокойно сред розите „няма причина да нямаме, а сериозни причини да имаме, щом сме се установили вече и сме щастливи.“ Сега нямаше да говоря за това. Ще разговаряме за магазини и за горещината, ще измисля нещо, ще отклоня разговора колкото се може по-бързо. Най-вече не можех да му разкажа за Фейвъл. Имаше все още неща, от които да го предпазвам, независимо от това какво ми струва. Той беше щастлив, беше го казал, Мандърлей вече нямаше значение и миналото нямаше власт над него, нищо не биваше да промени това положение.

Разбрах, че мразех и презирах Джак Фейвъл, че той ме отвращава. Бях отвратена от него поради това, което направи в този ден, но не се страхувах от него. Беше твърде слаб, твърде жалък. И постепенно, като се увеличаваше разстоянието помежду ни и Лондон оставаше назад и започнах да се чувствам близо до дома, усещах, че най-лошото беше останало зад гърба ми, беше кратка неприятност и нищо повече. Той не беше ме последвал, не знаеше къде живеем, дори не разбра, че бяхме дошли тук за по-дълго време. Не попита, учудих се на това, но това означаваше, че не сме важни за него. Само няколко фрази се въртяха в съзнанието ми.

„Вие знаете истината. Той Ви е казал, нали? Това Ви прави също така виновна.“

„Той би трябвало да бъде обесен. Знаете го така, както и аз.“

„Кажете на Максим, парите са най-малкото нещо, от него искам нещо повече от пари.“

Но той винаги беше отправял прибързани, празни заплахи, опитвал се беше да инсинуира, да подмята. Не беше се променил.

Когато влакът забави движението си и спря на селската гара, бях поставила всяко нещо на мястото му, успокоих се, както ми се стори много успешно и почти забравих за Фейвъл, така че можах да срещна Максим като се усмихвам, готова да изрека всички фрази, които бях намислила за прекарването на деня.

Но сънувах Фейвъл. Нямах власт върху подсъзнанието си. Той беше дошъл в Мандърлей, като се хвалеше със спортната си кола, „много по-бърза от тези, които е имал бедният Максим“, а днес беше споменал, че продавал коли, докато войната го съсипала и тъй, сънувах Джак Фейвъл в една кола. Карахме нагоре по стръмен тесен път и мислех, че съм с Максим, но след това той се обърна и лицето, месестите синкави бузи и зачервените очи бяха на Фейвъл и неговите сбръчкани ръце с мръсни нокти държаха кормилото. Беше тъмно, като че ли ще се разрази буря всеки момент и пътят беше ограден от високи дървета, тъмните им лъскави дънери се издигаха над нас заплашително, като затъмняваха и малкото светлина. Знаех, че скоро ще стигнем върха на хълма и ще излезем на открито, но колата пъплеше твърде бавно. Усетих непреодолимо желание да вървя бързо, защото знаех, че Максим ме чака в собствената си кола.

Не можех да разбера защо не бях с него сега.

Фейвъл продължаваше да ме гледа, като се усмихваше по един ужасен начин, като победител, усетих, че ме прави на глупачка, но не знаех как и поради това не можех нищо да направя.

След това най-после почти извиках с облекчение и радост и небето беше по-ясно, светло, хубаво, синьо, въздухът не беше задушен както между дърветата и влажната земя. Видях слънцето пред нас да се прокрадва през една арка. Колата забърза, сега шумът й беше равномерен, карахме спокойно все по-бързо и по-бързо, почти не докосвахме земята.

— Спрете тук, — казах, защото изглежда, че бързахме към светлината и никаква сила не можеше да ни спре или забави.

— Спрете, моля, о, спрете. СПРЕТЕ.

Но не спряхме, а карахме все по-бързо и след това разбрах, както и преди, че светлината не беше слънцето, а пожар. Пожар.

— Това е пожар!

Дойдох на себе си, седнах и като се опитвах да дишам дълбоко, пазех лицето си от топлината.

Прозорецът беше отворен, въздухът беше доста студен и миришеше на цветя от градината.

Бях събудила Максим, той беше тук, наведен над мен.

— Няма нищо. Много топло ми стана и много съм изморена. Лондон ме изтощи. Ти беше прав.

Станах от леглото, за да изпия чаша вода.

— Наистина го мразя.

И измислих една бърканица от страшно горещи тротоари и клаксони, отвратително движение. Разказах му го с всички лъжливи подробности и му позволих да ме успокоява, а лицето на Фейвъл продължаваше да подсмърча срещу мен от дъното на истинския сън.

Казах си, че е свършено. Джак Фейвъл не може да ни докосне, но това стана, защото аз му позволих, не можех да забравя. Той беше миналото и отново и отново се обръщах да го гледам зад гърба си, но той беше също така и настоящето и аз се страхувах от него и го презирах заради това, което каза. Той ни мразеше и знаеше истината, а аз му нямах доверие. Той не беше съвсем нормален и това ме плашеше. Всеки ден, когато се събуждах, усещах неговото присъствие някъде в Лондон и позволих на тази мисъл да стои забита като трън в тялото ми, не можех да го изтръгна бързо и напълно. Ние градим нашата съдба.

Времето се промени, стана по-хладно. Утрините бяха сиви и понякога валеше и Франк Кроулей дойде от Шотландия за четири дни, за да отиде на една продажба на ферма заедно с Максим и след това да го питаме за бъдещето и за плановете да се уголеми имението. Беше приятно да бъде при нас, донесе старото си спокойно присъствие, лоялността си и веселия си солиден нрав. И все пак, той също принадлежеше твърде много на миналото и една част от мен не искаше той да бъде тук. Мандърлей беше негов, както и на Максим, разбрах, че не искам Кобетс Брейк да заеме място в сърцето му, животът тук трябваше да бъде нов и наш, само наш.

Но ми се искаше да говоря с него. Ако беше жена, може би щях да му доверя новите си надежди за деца, както бях казала на Банти Батърли, тъй като доста други неща трябваше да държа за себе си и ми беше необходим някой, с когото да споделям. Както и очаквах, тя ме подкрепяше, интересуваше се и беше доволна.

— Сега, мила, послушайте ме. Доста съм по-възрастна, така че ще говоря с Вас като майка — кокошка. Опитайте се да се занимавате с други неща, запълнете си изцяло живота. Не мислете за това, недейте да дебнете, не чакайте, това съвсем няма да Ви помогне.

— Не. Сигурно сте права.

— Получили сте потвърждение и ако има да става, ще става.

Слушах я и бях трогната и окуражена: тя вярваше в това, което каза, собственият й живот беше резултат от такива прости, здрави истини и не се беше излъгала.

Трябваше да ми бъде за пример, не трябва да се страхувам от най-лошото, няма да мисля както ми каза, няма да мисля. Повече от всякога тя ми напомняше за Беатрис, даваше ми малко от това, което Беатрис ми беше дала. Приятно ми беше и й бях благодарна.

И постепенно следващите седмици, когато лятото си отиваше, аз се успокоих и страховете ми намаляха. За няколко дни посетихме блатата на Уелс. Максим и Франк закупиха втора ферма и голямо парче гора, която трябваше да се спаси и възстанови. Отидохме на парти у Батърлови, въпреки че Максим много не искаше.

— Някой ще знае, — каза той сутринта. — Нещо ще кажат или ще гледат така, както не мога да понасям.

Но не стана така. Името ни нищо не означаваше за никого, бяхме радушно приети, интересни им бяхме, защото бяхме нови. Нищо повече.

Имаше само един ужасен момент, така неочакван и страшен, че усетих как стаята започна да се върти бясно, не можех да се съсредоточа. Не зная кога стана това.

Никой не каза нищо, никой не погледна особено, то се появи вътре в мен, аз си го причиних.

Максим стоеше до прозореца и разговаряше с непознат за мен човек и за момент останах сама в другата част на стаята, в тези странни острови на мълчание, които се появяват сред шумното море на едно парти.

Като че ли бях изолирана, можех да виждам навън, но не можех да отида и да разговарям с когото и да е и всички разговори наоколо бяха без значение, на чужд език.

Погледнах към Максим.

„Той е убиец“, си помислих. „Той е застрелял Ребека. Този човек е убил жена си.“ И той беше напълно чужд човек за мен, не го познавах, нито имах нещо общо с него. След това си спомних Фейвъл. „Той Ви е казал, нали? Така и Вие сте виновна. Вие сте съучастник.“

В този момент го повярвах. Носех знание за вина. Усетих ужасна паника да се надига в мен, като осъзнах напълно истината. Не знаех какво ще се случи, защото не се чувствах достатъчно силна да я нося тайно в себе си, да прекарам останалата част от живота си, без да кажа нищичко, без да правя нищо и все знаех, знаех.

„Този човек е убиец.“ Но после той се обърна, погледна нагоре и ме видя. Усмихна се убиецът и направи лек жест, че има нужда от мен да отида при него и да го освободя от някой досадник, може би. Така и направих. Като се промъквах между широки гърбове и жестикулиращи ръце и високи гласове, аз си изпълнявах задълженията и когато стигнах до него, държах се както обикновено, но бях изплашена. Погледнах го, за да се успокоя, че кошмарът ще си отиде и думите, верните думи в главата ми ще замлъкнат. Той не беше се променил и в известен смисъл нищо друго не беше се променило. Стояхме един до друг в тази стая, пълна със снимки и цветя и малки, дразнещи масички, господин и госпожа де Уинтърот Кобетс Брейк. Всичко това беше истина. Аз го обичах. Бях му жена. Ще имам деца. Бяхме купили една ферма и гора, градината ще расте, овцете пасяха по скатовете около къщата и сутринта беше хладна и ясна. Премислих всичко това, докато човекът с брадавица от едната страна на носа продължаваше да говори и всичко беше отлично, всичко беше вярно, нищо не се променяше.

Съществуваше само този друг факт, на думите в главата ми и посятото семе на страха, което вече беше пуснало корени в мен. Понякога едва щях да го забелязвам, всичко останало щеше да има по-голямо значение, други дни щеше да се появява внезапно като неочаквана болка. Но никога нямаше да изчезне и поради това бъдещето се промени и помрачи.

След няколко дни се получи едно писмо със следобедната поща. Дора ми го донесе, когато кастрех краищата на храстите. Пликът беше евтин, адресът написан с грозен, разкривен почерк и аз не го познах.

„Госпожа де Уинтър“ — без първото ми име или инициал.

Свалих си градинските ръкавици и седнах на една пейка. Все още беше хладно, слънцето грееше слабо, не приличаше на юлско време, но помагаше на последните рози да цъфтят, въпреки че тревата под тях всяка сутрин беше покрита с изпадали цветчета.

До мен имаше поднос с чай, Дора го беше оставила там. Спомням си, че си сипах една чаша, преди да отворя плика, сигурно след това, много по-късно някой беше я намерил, студена и залежала като езерото и я е прибрал вкъщи, — не бях изпила нито глътка.

Нямаше нищо друго в плика, освен една стара изрезка от вестник, пожълтяла по краищата, но изгладена, като че ли е била държана под тежест като цвете между страниците на книга.

Имаше и една снимка, познах я като тази от старата пощенска картичка, която някога бях купила.

Ужасен пожар в Мандърлей

беше заглавието и под него

съсипан е семейният дом на де Уинтър.

Не четох по-нататък, само седях, като държах изрезката от вестник. Знаех само, че е въпрос на време, чаках какво ще се случи след това, а сега, когато се беше случило, бях странно спокойна по един студен, тъп начин. Не бях се уплашила.

Седях си, без да мисля, изпълнена с мраз, но накрая ми стана много студено и се прибрах вкъщи. Би трябвало да унищожа изрезката от вестника, да я напъхам в печката и да я изгоря веднага. Вместо това я сгънах, занесох я горе и я сложих в една стара кафява папка още от ученическите ми години, която не използвах.

Максим нямаше да я намери там.