Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (4)

Глава четвърта

Предишната нощ се бях събудила поради липсата на ориентация след дългия път и шока от пристигането тук.

Сега някакъв шум ме събуди от най-дълбок сън без сънища и за няколко секунди като седнах в леглото, отново бях объркана, като си мислех, че сме отново в хотелската стая и се чудех защо прозорците не са си на мястото.

Максим лежеше напълно неподвижен и двамата бяхме изтощени емоционално поради голямото напрежение, усещах се оглупяла от умора. Какво ми се чу? Нищо. Наоколо цареше пълна тишина и в стаята беше тъмно, тази нощ нямаше луна.

След това чух отново звука, който ме беше събудил, странен, приглушен шум, който не можех да разбера — може би беше от животно или човек.

Отново си легнах, но щом главата ми докосна възглавницата, чу се по-ясно и по-близо, като че ли идваше от дъските на пода или от стените на къщата, така че на края станах, облякох си пеньоара, нахлузих чехлите и тръгнах тихо към вратата.

Като стоях в тъмния коридор, първо си помислих, че е някое от кучетата, все още разтревожено от отсъствието на Беатрис и объркано от промените в реда вкъщи, като скимтеше и кръжеше наоколо. Но кучетата бяха затворени в кухнята. Този звук идваше от една спалня.

И изведнъж разбрах, че чувах плач, мъжки плач, смесен с мърморене и внезапни кратки викове.

Не исках да отида при него, изпитвах ужас и срам, исках бързо да се върна в леглото и да си запуша ушите, да си покрия главата с възглавницата, за да не чувам.

Твърде дълго потискани емоции можеха да изплуват на повърхността поради това, че чувах този плач.

Но после поради вината ми се появи съчувствието и естественото желание да успокоявам, да утешавам и тъй, препъвах се в коридора и излязох в предната част на къщата, като се подпирах на стената. Краката ми стъпваха по студената изтъркана пътека, която покриваше лакираните дъски на пода — Джайлс и Беатрис не държаха твърде много на лукс, живееха в тази къща както я бяха намерили преди тридесет и няколко години, като не си бяха дали труда да заменят или да поправят много нещо. Вероятно дори не бяха забелязали какво ставаше с вещите и дали бяха износени вече, винаги предпочитаха да живеят навън и да се занимават с конете, кучетата, градината, както и със своите приятели.

Това беше ги направило мили на сърцето ми. Така удобно се бях чувствала в тази къща малкото пъти, когато я бях посещавала, след великолепието и формалностите на Мандърлей, които ме ужасяваха много повече, отколкото можех да понеса.

На края на коридора спрях пред спалнята на Беатрис и плачът сега беше ясен, само малко по-глух поради затворената врата.

Поколебах се, като се стараех да бъда спокойна, да се съвзема.

След това влязох.

— Джайлс.

Доста дълго той не ме виждаше, нито чуваше, дори не погледна към мене, така че се изкашлях и натиснах няколко пъти дръжката на вратата и след това го повиках по име.

— Джайлс, чух те, не можах повече да понеса това. Мога ли нещо да ти донеса, нещо да направя?

Лампите до леглото светеха и той седеше пред смешната старомодна тоалетка на Беатрис. Виждах отражението на дебелия му врат да се подава от морскосиния му халат в тройното огледало. Вратите на гардероба бяха отворени, а също едно или две чекмеджета на скрина. Нейни дрехи бяха издърпани от там и разпръснати по пода, по леглото. На облегалката на стола, вълнените й поли и практичните вълнени пуловери, една лилава рокля, виолетова жилетка, шалове, бельо, палто от камилска вълна, боата й с главата на лисицата провисната надолу, малките й очички — мъниста святкаха ужасно.

Джайлс притискаше един сатенен пеньоар с прасковен цвят към лицето си — спомних си, че бях видяла Беатрис облечена в него преди една година. Стоях и гледах глупаво от вратата, като не знаех какво да правя нито какво да кажа.

След известно време без никакво учудване, той вдигна поглед нагоре. Очите му бяха подпухнали и зачервени, пълни със сълзи. Сълзи обливаха лицето му и течаха по синкавите оттенъци на брадата му. Не само че виждах и чувах, но почти подушвах и усещах нещастието му, дълбочината на безпомощната му мъка.

Той нищо не каза, само ме гледаше като дете и след това отново захлипа, раменете му се тресяха и не правеше никакво усилие да спре, само притискаше прасковения пеньоар към лицето си и плачеше в него и бършеше очите си с него, и от време на време дълбоко вдишваше въздух като удавник. Беше ужасно, възмутена бях от него, възмутена бях от себе си поради това, че безкрайната му мъка ме отвращава. Така бях свикнала с Максим, той беше единственият мъж, когото познавах, а Максим никога не беше плакал, нито веднъж, това не можех да си представя. Мислех си, че не е плакал от третата или четвъртата си година. Когато биваше дълбоко развълнуван, личеше по лицето му, ставаше много блед и кожата му се опъваше, очите му придобиваха твърдост или някаква сянка ще премине, но самоконтролът му беше абсолютен. Не смеех да си помисля как би реагирал на поведението на Джайлс сега.

Най-после затворих вратата и седнах на края на леглото, по-близо до него и дълго време седях така, мълчалива, нещастна, увита в халата си, а Джайлс плачеше. След известно време нещо вътре в мен, някаква гордост или резервираност просто изчезнаха и повече не ме интересуваше, струваше ми се, че е редно той да даде воля на чувствата си по този начин и че аз трябва да стоя тук, да го оставя да плаче, да му правя компания.

— Какво ще правя? — изведнъж каза той и отново ме погледна и фактически не говореше на мен и не очакваше отговор: — Какво ще правя без нея? Тя беше моя живот цели 37 години. Знаеш ли къде се срещнахме? Казвала ли ти е някога? Паднах от коня и тя ме вдигна, качи ме на коня и ме заведе у дома — бях си счупил китката. Тя просто взе един колан или шал или нещо такова и подкара моя кон заедно със своя, а той беше труден кон, но послушно тръгна като детско пони, хранеше се от ръката й. Трябвало е да се чувствам кръгъл глупак, сигурен съм, че изглеждах такъв, но не се чувствах така. Не ме интересуваше как изглеждам, така ми подейства тя веднага, нищо не ме интересуваше, когато бях с Беа, разчитах на нея, изцяло, за всичко. Искам да кажа, тя беше босът, тя се грижеше за всичко, разбира се, ти знаеш това. Никога не съм бил нещо особено, никога нямаше да бъда, въпреки че бях съвсем добре, само че Беа правеше така, че ме поставяше на крака и след това всичко беше наред, без капка грижа за света, щастлив като птичка — много е трудно да се обясни.

Сега ме гледаше, очите му търсеха лицето ми. За какво? За потвърждение? За одобрение? Не знаех. Той беше като малко кученце с хремави очи.

— Знам, — казах. — Виждах колко сте щастливи, колко си допадахте. Беше нещо, е, всички го виждаха.

— Наистина ли? — Лицето му внезапно светна с жалък израз на радост.

— Разбира се, отвърнах. — Разбира се, че го виждаха.

— Всички я обичаха, всички се възхищаваха от нея, тя нямаше никакъв враг, въпреки острия й език. Но тя можеше да казва каквото мисли, да скастри някого, а после всичко се прощаваше и забравяше, тя имаше толкова много приятели, знаеш, всички тези хора днес, всички хора на погребението, видя ли ги всичките?

— Да, да, Джайлс, видях ги. Много бях трогната. Сигурно това е такава утеха за теб.

— Утеха? — Той се огледа наоколо внезапно, в отчаянието като че ли за момент беше забравил къде се намира и след това към мен, а очите му не ме виждаха.

— Утеха — каза той.

— Да, че толкова много хора, които са обичали Беатрис, бяха там.

— Да, но няма утеха, — каза той съвсем просто като че ли обяснява нещо на някое глупаво дете. — Виждаш ли, тя е мъртва и умря, когато не бях там. Умря в болницата, не вкъщи, не бях при нея, изоставих я. Тя никога не ме е изоставяла, нито за миг.

— Не, Джайлс, не, не бива да са самообвиняваш. — Безполезни думи.

— Но аз съм виновен.

Не казах отново „не“, нищо не казах. Нямаше смисъл да се казва каквото и да е.

— Тя е мъртва и не знам как ще живея от сега нататък, виждаш ли. Сега съм нищо, нищо без нея. Никога не съм бил нещо без нея, не зная какво да правя. Какво ще правя? Не мога без нея, виждаш ли, не мога без Беатрис…

И сълзите бликнаха от очите му и потекоха по лицето му и той хлипаше, като издаваше пресипнали грозни звуци, без да се въздържа, като бебе. Приближих се и седнах до него и го прегърнах, разплакан, безпомощен, самотен, изпълнен с мъка дебел стар човек. Най-сетне и аз заплаках с него и плаках за него и за Беатрис също, защото я обичах… Но не бяха сълзите ми само за Беатрис, по някакъв странен начин бяха за толкова много други неща, други загуби, други тъжни неща и когато сълзите ни пресъхнаха, седяхме тихо, прегърнала горкия Джайлс, без да му обръщам никакво внимание — само бях доволна, че съм там, малка утеха за него в тази тъжна къща, изпълнена с мъка.

Той отново заговори и веднъж започнал, не можеше да спре. Разказа ми за Беатрис, за годините, прекарани заедно, малки весели историйки, спомени, семейни смешки, разкри ми цял невинен човешки живот, чух за сватбата им, как са купили тази къща, раждането на Роджър и неговото израстване, за техните приятели и за толкова много коне, кучета, игри на бридж, вечери, пикници, разходки до Лондон, за коледи, за рождени дни и както говореше и аз слушах, внезапно ми мина през ума, че почти не беше споменал Максим или Мандърлей или каквото и да е свързано с тази част от живота. Не поради такт, той беше твърде разстроен за това, твърде потънал в себе си и миналото, за да мисли за такова нещо, едва ли осъзнаваше добре моето присъствие, да не говорим за това, какво бях аз, но Мандърлей и животът на Беатрис там, нейното семейство, сякаш едва бяха докоснали живота и съзнанието му.

Спомних си първия път, когато срещнах Беатрис и Джайлс, онзи топъл ден в Мандърлей, преди хиляди години и в един друг живот. И аз бях друг човек, дете, и го наблюдавах като лежеше по гръб на слънце след обеда, как хъркаше и се чудех защо Беатрис се е омъжила за него и си мислех, че поради това, че Джайлс е дебел и непривлекателен и очевидно на средна възраст, не са били влюбени един в друг. Каква детинщина, колко наивно и глупаво и каква липса на познание от моя страна да мисля, че човек трябва да е красив и умен и с весели и изискани маниери, привлекателен като Максим, за да се влюбят в него и да го обичат и да е щастливо оженен. Нищо не знаех тогава, нищичко и сега се изчервих от срам при тази мисъл. Знаех само мъничко, когато бях обзета от първата страстна, сляпа любов, любов, която сега разбирам, беше като увлечение на ученичка. Не знаех нищо за любовта, която идва само с времето и възрастта и ежедневието, или за любов, която преживява нещастие и мъка и страдание и неща, които лесно съсипват, вгорчават и унищожават любовта или я подхранват…

Тази вечер се почувствах странно възрастна, много по-стара от безпомощния Джайлс, по-силна, по-способна и по-мъдра. Мъчно ми беше за него; знаех, че ще се оправи някак си, ще се справи с нещата, но нищо няма да бъде както преди за него и най-хубавата част от живота му си беше отишла. Беатрис е мъртва, а Роджър, така обезобразен от самолетната катастрофа. Фактът, че този син вероятно ще остане при него у дома винаги поради инвалидността си, може да му даде повод да живее и да се оправи и да се радва на живота понякога. Не знаех. Той не спомена Роджър изобщо, мислеше и искаше само Беатрис тази вечер.

Нямам представа колко дълго сме седели заедно, аз си поплаках малко, но Джайлс не спря, дори когато говореше, плачеше и не се опита да спре. Въпреки че от начало това ме дразнеше, след известно време започнах да го уважавам за това и бях трогната от дълбочината на предаността му към Беатрис и от мъката му, а също така и от това, че той ме смяташе толкова близка, че може да плаче пред мен.

Поне два пъти го попитах дали иска да му направя чай или да му донеса бренди, но той отказа и ние просто седяхме сред разпръснатите дрехи в спалнята, която застудя през нощта.

А след това, като че ли се събуждаше от някакъв транс или припадък, който не е могъл да контролира, той се огледа наоколо в стаята, почти учуден сякаш не беше на ясно как така сме и двамата там, намери някаква носна кърпа и няколко пъти шумно се изсекна.

 

— Извинявай — каза той. — Извинявай, само че ми беше нужно да съм тук. Не бих могъл без това.

— Знам, Джайлс. Всичко е наред. Разбирам. — Станах и вяло казах: — Много обичах Беатрис, знаеш това. Всички я обичаха. Всички. Всички тези хора, тези приятели. Той избърса очите си и като погледна към мен, каза: „Знаеш, тя нямаше нито един враг на този свят, освен Ребека“…

Гледах го глупаво, тъй като никога не бях очаквала, да чуя това име отново, звучеше така странно като дума от чужд език. Ребека. Дума от друг живот. Никога не го произнасяхме. Мисля, че не сме го произнесли от онази ужасна НОЩ.

За няколко минути в стаята настъпи тишина като че ли някакъв звяр, който отдавна съм смятала за мъртъв, отново се беше надигнал като предупреждение и изрева, а този звук събуди страх в мен, но бързо млъкна и страхът ми беше само слабо ехо на отдавнашен страх, като спомен от отдавна преминала болка. Не почувствах толкова, а по-скоро си спомних, че някога съм я имала.

— Извинявай, — каза отново Джайлс, — извинявай.

Но дал беше поради това, че спомена името на Ребека, или че ме държа будна в своето отчаяние, не можех да кажа…

— Джайлс, мисля, че трябва да се върна в леглото си, ужасно съм уморена и Максим може да се е събудил и да се чуди къде съм.

— Да, разбира се, отивай. Господи, Боже мой, вече е четири и половина… Извинявай… много съжалявам…

— Не, недей, недей да съжаляваш. Наистина.

Като стигнах до вратата, той каза:

— Иска ми се да останеш.

Аз се поколебах.

— Старият Джулиън е прав и Беатрис винаги казваше. Много е глупаво, казваше тя, че толкова дълго време живеете далеч без причина.

— Но трябваше, трябва Джайлс, мисля, че Максим не би могъл да издържи да се върне у дома, когато… когато Мандърлей не съществува вече, ох, всичко…

— Може да купите друга къща, елате тук, има достатъчно място тук, не, не, вие не бихте искали такова нещо. Жалко, че не можа да види Максим преди това, тя не говореше за чувства, но той много й липсваше, през цялата война. Не го казваше често, но аз знаех. Жалко, че не можа да го види пак.

— Да, — казах. — Да. Много съжалявам.

Той гледаше прасковената сатенена роба, която все стискаше в ръце. Казах:

— Джайлс, ще дойда и ще ти помогна да приберем всичко това утре сутринта, сега го остави така. Мисля, че ще е добре да се опиташ малко да поспиш.

Той разсеяно ме погледна, след това отново впери очи в робата.

— Това не беше нещо обичайно за нея. Тя не си падаше по коприните и сатените и такива работи, повече й харесваха практичните неща. — Той продължаваше да се взира в лъскавата, плъзгава материя. — Мисля, че сигурно Ребека й я е подарила.

Както говореше, една ужасно жива картина се появи в съзнанието ми така ясна, като че ли съм била там, — Ребека, която не бях виждала през живота си, високата, стройна, чернокоса Ребека, изключително красива, да стои горе на големите стълби в Мандърлей с ръце на перилото, устните й свити в слаба, сардонична усмивка и да ме гледа, като ме преценява подигравателно, като се забавлява, облечена в прасковената сатенена проба, която сега беше смачкана в дебелите ръце на Джайлс.

Изтичах навън, надолу по коридора, като почти се спънах и ударих рамото си в ръба на стената, намерих нашата стая, връхлетях вътре цяла разтреперана, ужасена, защото се беше върнала при мен. Тя отново ме преследваше, а аз бях повярвала, че е напълно забравена. Но вече в стаята ни, в първата слаба светлина на деня, която се процеждаше през износените стари памучни пердета, видях, че Максим дълбоко спи, в същата поза, в която го бях оставила. Не беше се помръднал и се спрях закована на място, а след това затворих много внимателно вратата, за да не го събудя и не можех да говоря, нито да му разкажа за това. Сама трябва да се справя, да победя привидението, да запратя звяра отново в бърлогата му без ничия помощ. Максим не бива да бъде разстройван или обезпокояван за това, Максим не трябва никога да знае.

Не си легнах, а седнах на табуретката до прозореца, като гледах навън през една пролука в пердето, в градината, овощната градина и мястото за конете по-нататък. Всичко сега се превръщаше от нощ в полумрак призори, безцветен, безплътен и беше така красиво, че ме изпълваше отново с носталгия и вече не бях изплашена, бях ядосана, ядосана на спомена, ядосана на себе си, ядосана на миналото заради силата му да разстройва и вгорчава тази красота. Но преди всичко, ядосана по един студен и горчив начин от нея заради това, което е била и ни е причинила, нещо, което никога не може да се развали заради начина, по който можеше да ни достигне през толкова много години, така мощно в смъртта, както в живота. Ребека.

Но с настъпващата светлина виждах дърветата и храстите, а после и конете в далечината възприемаха нормалната си форма и след това бледата перлена мъглица на зората започна да се изпарява и да се вие около тях като коприна, предена от някаква невидима ръка, която ги украсява и втъкава неуморно, тихо и една странна екзалтация се породи в мен, радост и прослава на утринта, на новия ден в това място, у дома, в Англия, в живота, който ни предстои. Прииска ми се да отворя прозореца и да викам през полето, през всичките тези мили, за да стигне до мястото, където беше погребана в тъмната, тиха крипта.

— Жива съм, — исках да викам, — чуваш ли? Жива съм и той е жив, и ние сме заедно. А ти си мъртва и никога повече няма да ни навредиш. Ти си мъртва, Ребека.