Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (21)

Глава двадесет и първа

Но това щеше да бъде моето парти. Щях да го планирам и организирам и подготвя, никой нямаше да ме измести. Щеше да бъде чудесен ден, защото аз щях да го направя такъв. Като разбрах това, почувствах се съвсем различно, започнах да го очаквам и веднага сенките се отместиха и нямаше повече, никакви шепнения.

Когато Максим заговори за първи път за това, веднага си помислих за бала в Мандърлей и бях ужасена, вечерта се превърна в поредица от картини, които бяха заседнали в съзнанието ми, оглеждах ги и себе си сред тях и като че ли сърцето ми спря.

Но онова нямаше нищо общо с мен, беше богата, екстравагантна история, каквато не обичах, нито желаех, а беше такава, Бог знае защо, поради не особено ясна причина. Сигурно беше, че никой от нас не го желаеше. Беше традиция и задължение, като че ли Мандърлей беше за това, хората го очакваха.

Това беше върхът на лятото за всички нас в тази част на света, една досадна дама беше казала „на всички ни липсват веселбите в Мандърлей“. Тя имаше предвид баловете и партитата на Ребека, в които се проявяваше и затова хората я обожаваха. В това тя беше майстор. Партито беше нейно хрумване и на госпожа Данвърс и на прислугата и в отсъствието на Ребека нещата не бяха по-различни. Аз нямах нито участие, нито думата в това. Сега виждам, че ако бях искала, ако бях настоявала да съм в течение на всяка подробност за плановете и провеждането им, ако бях взимала решение по тези въпроси или за промяна, може би щеше да ми е приятно, поне преди тази ужасна история с костюма ми, капана, към който госпожа Данвърс злоумишлено ме водеше. Но се страхувах от всички, дори от хората, които носеха столовете и всичко се понесе като река, а аз стоях безпомощна на брега и наблюдавах.

Сега в никакъв случай нямаше да има подобно нещо, в годините толкова скоро след войната щеше да изглежда неприлично и не на място. Максим нямаше това предвид. Нямаше да има нито омари, нито шампанско, никаква духова музика, нито фантастично осветление по дърветата, нито специално построен дансинг, никакви ракети, никакви маски. Тогава групи от работници в имението оставяха обикновената си работа седмици наред и се занимаваха с това, прислугата говореше и мислеше само за това.

Но тук нямаше такива работници, освен истинските фермери и техните работници, които постепенно също ставаха арендатори, а ние нямахме много прислуга, имах Дора и Нед и някое друго момиче от селото и госпожа Пек, когато имах нужда от тях. Кобетс Брейк не беше Мандърлей, не беше никак внушителна, беше обичана и поизносена, стара и красива и не принадлежеше на половината графство.

Излязох навън и се покатерих по ската и седнах на тревата, като гледах надолу. Госпожа Данвърс беше я затъмнила само за кратко време и сега тя лежеше отново в светлина и ми беше напълно възвърната.

Започнах да правя планове за партито без настроение, защото не можех да измисля повече причини срещу идеята на Максим. Но с течение на времето отидох да посетя няколко пъти Банти и тя дойде два пъти при мен, започнах да изпитвам удоволствие, стана ми приятно, беше едно предизвикателство. Най-сетне това ще бъде мое парти.

Щеше да бъде градинско парти, към края на следобеда. Ще има маси колкото можех да намеря и наема, поставени под дърветата, на терасата, на моравата. Столовата и малките приемни в къщата също така щяха да бъдат отворени, по-възрастните хора можеха да си пият чая и да седят удобно на хлад, защото щеше да бъде горещо, сигурна бях в това, дългите и горещи златни дни се влачеха и нямаха край. Но нямаше да каня само възрастни хора, казах на Банти.

— Искам и младите, помолете Вашите момичета да дойдат и да доведат приятелите си, ще накарам Нед да се погрижи за стария тенис корт, ще го окоси и ще се опита да закърпи мрежата и могат да играят крикет също, намерих един стар комплект в мазето, ще то изчистим.

Искам да има млади хора, да се смеят и да се забавляват.

Ще има чай в кухнята и под навеса отстрана на къщата, хубав старовремски чай, както хората очакват, сандвичи и сладки, кифлички и кейк, малини и сметана.

След това за тези, които останат да се радват на последните слънчеви лъчи, ще има напитки.

Единствената украса, която планирах, бяха много цветя във вази, кани и купи по всички маси и из цялата къща. Банти обеща да донесе каквото може, а също така Дора и Нед, обикновени цветя, не снобски, фалшиви цветарски украси.

— Вие сте чудесна, — каза Банти. Лицето й светеше и добавяше още имена в списъка, които й идваха наум.

Разчитах почти изцяло на нея да ни доведе подходящи гости.

— Не сме имали каквото и да е парти тук от преди войната, ако не се смятат обикновените жътвени тържества и други подобни. Последното събиране беше когато се омъжи момичето на семейство Къркли и имаше танци… в стария обор и също така камбаните забиха посред нощ. Сигурно ще падне голяма веселба — Вие сте чудесна.

Така че никой не сметна, че е само задължение.

Това означаваше, че ще бъдат благодарни и ще им е приятно да дойдат, а при това нямаше да похарчим много, тъй като в общината казаха, че нищо особено не се очаква от нас, Кобетс Брейк не беше Мандърлей и никой нищо не мислеше за де Уинтърови тук.

— Прав беше, — казах на Максим сетне. — Радвам се, че се сети за това парти.

— Добре, — той не вдигна очи от книгата си.

— Просто съм учудена, това е всичко. Така се тревожеше, че хората ще задават въпроси, за, за…

— Да.

— Никой не пита нищо.

— Не.

Излязох. Не можех да се докосна до него, разговорът беше безсмислен.

Но ще се радвам на партито, трябва. Казах си, че това ще е едно добро начало.

И така изглеждаше. Времето продължаваше да е хубаво, цял ден работихме на слънце, — Дора, сестра й, госпожа Пек, Нед. Изнесохме маси и столове, наети от общината и ги наредихме и покрихме с току-що изпрани покривки, имаше цветя в кофи и мивки, огромни букети от хризантеми, треви, букови листа, последните рози.

Всички бяха весели, смееха се, правеха шеги, всички се стараеха партито да бъде успешно и аз бях в центъра, като исках това, предлагах онова, работех заедно с тях, идваха при мен за разни неща, да питат какво да правят.

Виждах смисъл във всичко, за разлика от липсата на каквото и да е мое участие в Мандърлей.

Максим прекара извън къщи част от сутринта, но точно преди обеда, който щеше да се състои от една салата, дойде при мен в градината.

— Изглеждаш доволна.

Отместих косата от очите си.

— Много е приятно, — отговорих. — Така ми харесва. Възразяваш ли?

Погледнах го.

— Какво има? Нещо лошо ли?

Четях го в очите му, но не знаех какво е.

— Всичко ще бъде наред. Всички ще бъдат внимателни.

— Разбира се.

— Максим?

Леко ме погали по лицето с гърба на дланта си.

Какво имаше? Какво? Взех ръката му и я задържах. Не, исках сенки между нас.

— Да сложа ли още една маса на терасата, госпожо де Уинтър. Дора казва, че в кухнята няма място.

Отново партито ни завъртя, денят предявяваше своите изисквания.

И в края на краищата, заслужаваше си, мислех си, че е най-хубавият ден, като обикалях наоколо преди партито да започне, щеше да бъде отлично. Слънцето все още топлеше, но с мекота. Когато прекосих градината под дърветата, под арката от рози, тревата пружинираше под краката ми, където Нед я беше окосил и се носеше слаб, сладък и носталгичен аромат.

Всичко беше в очакване като че ли щеше да започне някаква пиеса. Всичко беше недокоснато, спокойно.

Покривките бяха опънати, столовете опрени на тях, палките за крикет и топките за тенис бяха на място в очакване игрите да започнат. Излязох пред кухненската врата и при дърветата от ореховата пътека, където имаше шарена сянка и когато вдигнах ръката си, за да отместя един клон, светлината заигра като вода напред и назад по земята. Пред себе си видях зеленото поле и иглата на църквата в рамката на последната арка, починах си за малко там, усетих, че се освобождавам от някаква нервност и тревога. Разбрах, че съм възбудена като дете. Нищо лошо няма да се случи, няма да има ужасни грешки, всички ще дойдат и ние ще ги посрещнем, а също така къщата и градината. Ще им създадем голямо удоволствие.

След малко трябва да се върна, след малко първата кола, гласове и хора ще се появят. Но точно сега чаках в тишината под орехите и никой не дойде да ме търси, никой не се тревожеше, че съм тук. Ако избягам сега, внезапно си помислих, никой няма да забележи, всичко ще продължи, както си беше запланувано, без мен. Но това не беше вярно, както не беше вярно за бала в Мандърлей. Там бях случайно във всичко, там нямах свое място, нямах значение. Тук бях в центъра.

Това беше мое.

От далече чух някой да вика, тракането на чинии, но продължих да чакам, не се помръднах. Стоях права, като задържах спокойната минута за себе си, исках светът да спре тук, точно тук. Но после, като се обърнах наоколо, видях децата тихо да идват под ореховите дървета към мен, с протегнати напред ръце, лицата им, светещи в очакване.

„Ела с нас“, казваха, „ела“.

И тъй, тръгнах като обърнах гръб на полето и на сребърната стрела, под ореховите дървета и през вратата влязох в градината, където гостите бяха започнали да пристигат.

Каквото и да си спомням през всичките тези години, не мога да забравя този чудесен ден, безупречен във всяко отношение, докато дойде краят. Толкова много народ, толкова много смях и разговори на слънце, толкова много радостни лица, обърнати едно към друго и към нас, и младите, които бяха дошли с Батърлеви удряха топките за тенис и тичаха да ги вземат, когато прехвърчаваха през дупките в старата ограда. Спомням си ударите на топките по ракетите и по-тежките удари при играта на крикет, вълните от ръкопляскания. Слънцето грееше и се придвижваше и виолетови сенки пълзяха по скатовете, но ние всички бяхме на светло и така щеше да продължи с часове.

И внезапно, много естествено, Максим и аз се приближихме един към друг и си помислих, че няма нищо лошо, че всичко е плод на моята тревога и въображение. Разхождахме се сред хората по отделно, като ги приветствахме, разговаряхме, смеехме се, запознавахме се, но от време на време се събирахме и разхождахме по тревата, хванати за ръка или под ръка за малко и нямаше никакви сенки, нищо, освен любов и лекота помежду ни.

Имаше един момент, който сега си спомням и ясен като картина в рамка пред мен, един момент, когато бяхме заедно и аз ги виждам всички около нас, спрели, замръзнали във времето. Дора излиза от кухнята и носи поднос, отрупан с бели чаши и чинии. Нед след нея с тежък чайник с вряла вода, една жена, която си оставя чашата, един човек, който вдига ръка, за да откъсне увехнала роза, Банти Батърли на края на тенис корта държи ракета и се готви да играе, смее се, главата й извърната назад. Максим усмихнат поднася запалка към цигарата на някакъв мъж, виждам ясно извивката на врата му.

Тревата е бледа на повърхността, сламена, където е много суха, а къщата се издига над всичко и комините, подпорната стена, масите и прозорците и розово-червените стени, — всичко като част от пиесата, която се играе в градината.

Момчетата са някъде наоколо, играят на криеница, ритат топка, малкото под масата, недалеч от тях. Само че не се виждат. Но най-ясно виждам себе си в сърцевината на всичко, в кремавата ми ленена рокля, — това, което най-вече си спомням, е усещането за радост и любов и гордост и дълбоко удовлетворение. Отново го усещам отдалеч като стар парфюм, затворен в шише и отново отворен. Когато изпитвам леко същото чувство, пак се връщам там, при този последен, безупречен ден, преди зловещия му край.

Някой се раздвижи, калейдоскопът се разтърси и светлите парчета образуваха различни фигури. Слънцето блесна в един прозорец и стъклото пламна в ярко меденочервено.

Банти стоеше на няколко крачки от мен, така че чух ясно гласа й.

— Боже, Господи! Старата лейди Бедоу пристига. Това беше хитро от моя страна. Тя почти никога не отива никъде сега, но обича да е в течение на нещата. Наистина можете да сметнете, че това парти е успешно!

Разбрах в следващия миг, преди да погледна към тях, както вървяха бавно под арката и влязоха в градината, въпреки че името и адресът й ми бяха непознати, когато ги преписвах от списъка на Бенти, но почти всички ми бяха непознати.

Разбрах за един миг, появата й беше шок за мен, но не се страхувах вече и все пак видът на високата черна фигура, която бавно се приближаваше, ме караше да изтръпвам както преди, имах същото неприятно усещане на безпомощност, което никога нямаше да ме напусне. Но също така бях сигурна, че каквото й бях казала в нейната гостна онзи следобед, беше вярно. Виждах я такава, каквато беше, една особена, стара, тъжна, безумна жена, загубила усет за действителността и без никаква власт над мен.

Но Максим не знаеше това. Максим не знаеше, че бях я видяла, важно беше как нейното присъствие ще му се отрази, какво ще си помисли и какво ще почувства, — това беше единствената ми грижа и тя ме завладя напълно.

Виждах тъмната й сянка да пада върху осветената от слънцето трева. Максим идваше от обратната страна. Не смеех да погледна лицето му, знаех как ще изглежда, — опъната маска със свити устни, учтив, под пълен контрол, нищо не издава. Един или двама души се оглеждаха към нея с тази много възрастна дама, която се държеше за ръката й, изглежда, че се образува някакъв празен кръг на мълчание, тишина и студ наоколо.

Изтичах да поднеса стол, да почистя масата.

— Добър ден, господин де Уинтър. Дойдох с лейди Бедоу, много й се искаше да се запознае с Вас. Познава тази къща много отдавна. Може би трябва да говорите по-силно, тя не чува много добре.

Тя се огледа наоколо и усетих очите й върху лицето ми, втренчени и бляскащи от дълбоките очни кухини на черепа й. Прочетох весела искрица в тях.

— Добър ден, мадам. Колко приятна и красива е градината, въпреки че много цветя са увехнали от последното ми посещение тук.

Усетих как Максим се напрегна, но не ме погледна.

Беше взел възрастната дама под ръка и й помагаше да седне, като й говореше учтиво нещо, а госпожа Данвърс остана права като черна врана, с ръце, кръстосани отпред. Изтичах до кухнята, за да взема топла вода, пресен чай, хвърлих нещо за ядене в една чиния, ръцете ми трепереха толкова, че я изпуснах и трябваше да я напълня отново. От нищо не се страхувах, освен от реакцията на Максим.

— Добре ли Ви е, госпожо де Уинтър? Толкова сте бледа, нещо случило ли се е? — Дора се беше навела и весело чистеше пода.

— Благодаря, съжалявам, Дора, съжалявам, просто, няма нищо…

— Голяма чест е за Вас, щом тази лейди Бедоу е дошла.

— Да, да, така ми казват.

— Никога не излиза, от години не е излизала. Ето, изчистих го. Позволете ми. Ще се изгорите с врялата вода. Седнете за минутка, преуморила сте се, това е, толкова работа по подготовката и след това възбудата и слънцето. Позволете да Ви сипя една чаша чай, а Вие просто си починете тук за малко. Всичко върви както трябва, няма да им липсвате.

Седнах, както ми каза, благодарна за приятелското й внимание и я оставих да бърбори, като ми подаде чая и пренареди нова храна в чиниите и след малко отпуснах глава на ръцете си да отдъхна. Тя беше права. Бях уморена, но усещането за умора и слабост в краката и странната лекота в главата нямаха нищо общо с някаква истинска умора, те дойдоха заедно със страха, шока и лошото предчувствие. Чудех се какво ли прави Максим, какво ли говори, най-вече какво ли мисли. Нищо друго нямаше значение.

— Изпийте това, докато е топло, мисля, че не сте хапнали нищо, нали? Занимавахте се с всички други. Е, така е винаги на парти. Вземете тези сандвичи с яйца, направих ги току-що.

— Благодаря, Дора. Чудесно се чувствам. Само внезапно малко уморена, както казвате.

Погледнах белия хляб с влажно яйце да се подава отстрани, внезапно ми стана много лошо и щях да стана и отида горе, но чух Максим да говори на вратата.

— По-добре е да излезеш, нали? — каза той с леден глас.

Не смеех да го погледна. Представях си лицето му, виждала го бях преди, последния път, когато имахме парти и тя го беше развалила по друг начин, но точно така съзнателно и напълно. Сега нямаше радост в деня, никакво удоволствие, всичко беше счупено и парчетата се търкаляха наоколо. Трябваше да го преживеем, това беше всичко. Няма да е за дълго. Те ще си отидат, тя ще си отиде. След това аз ще остана сама с него, след това аз ще трябва да давам обяснения. Какво да кажа? Какво имаше да му казвам?

Дора ме наблюдаваше, забелязах смущение и тревога в лицето й. Никога не беше чувала Максим да ми говори така, не беше виждала нищо, освен обич и добри отношения помежду ни. Опитах се да се усмихна, за да я успокоя. Казах:

— Ще питам Максим кога трябва да сервираме напитките, сигурно много хора ще останат, всички изглежда се веселят.

И така беше. Видях го като излязох, отново навън.

Слънцето беше се наклонило още малко, късният следобед преминаваше във вечер, усещаше се във въздуха.

Играта на тенис привърши и само двама души играеха на крикет. Всички останали седяха по масите или на шезлонгите, като разговаряха тихо, или се разхождаха, някои отиваха към градината при кухнята и ореховата пътека. Изглеждаха така спокойни, помислих си, като че ли беше хотел и бяха заплатили, за да останат тук, мястото им принадлежеше. Това ме подразни ужасно, но нищо не можех да направя.

Отидох при Максим край една група от хора. Той говорене учтиво за нещо във връзка с фермите, с възвръщането на земите в добра форма. Нищо нямаше да разберат от лицето и гласа му, беше толкова приятен, толкова естествен. Познавах лица, но не ги свързвах с имена, усмихвах се на всички наоколо. Бях домакинята, всички ме виждаха, трябваше да се държа прилично и това малко ми помогна.

— Мислех дали трябва да сервираме питиетата. Дора и Гуен разтребват нещата за чая.

— Ще се погрижа за това. Всички ще получите по нещо, разбира се.

Той се усмихваше, както и аз, и всички отвръщаха с усмивка, виждах устните им да се движат, чувах приятни възгласи на одобрение. Искаше ми се и не ми се искаше да си отидат. Исках да докосна Максим за сигурност, да му кажа нещо, което да обясни всичко. Да бъда сама с него в градината и не исках. Исках никога да не се беше случвало.

— Сигурно се гордеете с всичко това — чух я да казва с най-сладък тих глас. Безшумно беше дошла през тревата и стоеше много близо до нас, подушвах слабата миризма на мухъл от дрехите й. Тя стоеше неподвижно, очите й втренчени в нас, ръцете й, костеливи и бели върху черната рокля. Защо винаги черно, исках да й изкрещя, защо?

— С време ще стане такъв чудесен дом за вас.

Тя леко се извърна. Хората наоколо, около десетина бяха като омагьосани от нея, а също така и учудени.

Никой не намери какво да каже, само чакаха, мълчаливи, учтиви и слушаха.

— Разбира се, нищо не може да замести Мандърлей. Господин и госпожа де Уинтъридват от една фантастична къща, има доста години вече, имах привилегията да бъда там тогава. Сигурна съм, че сте чували.

— Госпожо Данвърс…

— И за трагедията там. Всички са чували за това, нали?

— Да, сега като споменахте името Мандърлей. Мандърлей струва ми се, че си спомням нещо… — Един дебел мъж с жълта белота на сините си очи. Искаше ми се да го удуша.

— Да, беше известна… в онази част на света, струва ми се, че господин и госпожа де Уинтърще се съгласят с мене.

Тя се обърна леко, за да погледне Максим, видях лицата и на двамата в профил, кожата много опъната върху костите, очите им пълни с ненавист. Усещах се омекнала и слаба, като нещо безпомощно и аморфно, попаднало между скали. Можех и да не съм там, те не ме виждаха, нито ме забелязваха, сега нямах никакво значение.

— При тези обстоятелства смятам, че имате голям късмет, че сте намерили щастието си тук. Дано продължи.

Настъпи странно мълчание. Никой не се помръдна.

Погледнах лицето на една жена в червена рокля и видях как очите й избягват да гледат госпожа Данвърс, разбрах, че се чувства неудобно, но не знаеше защо.

Максим като че ли се превърна в камък. Аз бях между тях, като знаех със сигурност сега, че по някакъв начин тя ще успее да направи каквото е възнамерявала и каквото смяташе, че Ребека възнамерява. Тя щеше да ни унищожи.

Сега знам, че моментът, когато трябваше да намеря сили и кураж, за да й се противопоставя за последен път, беше тогава в градината, онзи късен следобед. Но изпуснах момента, не й се противопоставих, не й казах, че няма власт над нас, че не може да ни засегне, че сме недосегаеми, а тя е ненормална, безумна, отмъстителна стара жена. Оставих този момент да се изплъзне и не го използвах. Нямаше вече да се върне.

Странно е, че краят на партито не беше съсипан, моят спомен не е тъжен. Някои гости си отидоха рано, лейди Бедоу и госпожа Данвърс не останаха за напитките. Наблюдавах черната кола да си тръгва по пътеката и през вратата и тогава като че ли въздухът се освежи след силна буря. Върнах се отново в градината и ми се искаше да се смея, да танцувам по тревата и да прегръщам всички, които бяха останали. Усмихвах се на хората, изглеждаха стари, мили, добри приятели. Не потърсих Максим.

Младежите отново играеха тенис, някаква глупава игра, при която хората си разменяха ракети и места и партньори, а топките скачаха по всички посоки, чуваха се възторжени викове, крясъци, шеги. Дълго време ги наблюдавах и след това отидох при играчите на крикет с добрия приятен Нед Батърли, който флиртуваше с мен и ме караше да се усмихвам. Дойдоха и напитките, подноси, пълни с леко подрънкващи чаши, и хората възклицаваха и ги вдигаха и пиеха доволни. Царуваше веселие, започнаха да се събират на групички стари приятели, видях хора да се разхождат под арката от рози към ореховата пътека и дърпаха масите към последните лъчи на слънцето. Сега беше по-хладно, виолетови сенки падаха по тревата. Влязох вкъщи и запалих лампите и къщата започна да блести и плува като кораб във вечерната тъмнина.

Не потърсих Максим.

Някои младежи напуснаха корта и започнаха да се катерят по затревените склонове, като си помагаха един друг, смееха се и викаха, но като се изкачиха горе, утихнаха и седнаха на малки, мълчаливи, доволни групички, като се наслаждаваха на края на партито. Изпитах странно удовлетворение и спокойствие, затворена сякаш в някакъв балон, освободена от всякакви усещания. Не се тревожех, не се интересувах от бъдещето и имах чувството, че това е краят на нещо повече от едно градинско парти и че трябва да го запомня, да се държа за него сега, сега, преди да изхвърчах.

Бях си взела палтото от къщи и се покатерих по ската, но далеч от останалите, отидох на долния му край и се облегнах на едно дърво. Погледнах надолу и ми беше приятно, че са там и ще говорят по пътя към къщите си за това какво удоволствие са изпитали и ще го запомнят като приятен ден.

Излязох от вратата на градината при кухнята и тръгнах по ореховата пътека. Сега там нямаше никой.

Докосвах с ръка стройните стъбла на дърветата от двете страни, вдигах ръка и докосвах хладните меки листа. Не се виждаше нищо през арката накрая, беше много тъмно и нямаше луна, нито звезди. Облаци започнаха да се тълпят, но знаех, че е там и ми се искаше да погледам откритото поле и далечната сребърна стрела и ги виждах във въображението си. Както ги виждам сега, когато си пожелая.

Най-после, понеже чух гласовете да се сбогуват и врати на коли да се затварят, трябваше да се върна и да кажа сбогом и благодаря, че дойдохте, да, беше чудесно, нали беше прекрасен ден, така сме благодарни. Казват, че времето ще се развали, можахме да изберем най-подходящия ден.

Точно когато последните гости напуснаха, видях, че една кола идва много бързо, лудешката по пътеката, със запалени фарове, насочени към нас, така че другите трябваше да завият рязко и да спрат, за да избегнат сблъсък. Максим тръгна напред, но те вече си бяха отишли.

Разбрах кой е дори преди да видя лицето му, преди да излезе от ужасната, смачкана, стара кола. Значи така щеше да бъде, все още не разбирах как, но просто видях, че тя или двамата заедно го бяха наредили така.

— Дяволска работа, закъсах по пътя, — каза Джак Фейвъл, като се изправи с леко поклащане пред нас, — изпуснах вашето парти, дяволите да ви вземат, Макс, цялата работа беше да те изложим на това парти пред многото хора нали, пред много свидетели. Дяволска катастрофа. Няма нищо, сега сте тук и двамата, вие сте най-важните, нали?

Максим стоеше малко по-далеч от мен. Протегнах ръка и докоснах неговата, но не можех да го гледам, а и той не се обърна към мен.

Чух гласа на Дора и тракането на чаши в поднос от кухнята.

— Махай се оттук, — каза Максим, като направи крачка напред.

Фейвъл изглеждаше подпухнал и мръсен в светлината от къщата, очите му гледаха ту Максим, ту мен, но не се помръдна и започна да търси цигари в джобовете си.

— Не си желан тук, няма какво да си кажем един на друг. Не си добре дошъл. Махай се.

— О, не. Не, ще вляза вътре, Макс, в хубавата ти къща, ако не искаш сцена на пътеката, която ще накара цялата прислуга да излезе. Имаш ли прислуга? Тичай при тях? Сигурно имаш. Добре си се наредил, винаги сме знаели, че така ще бъде. Искам да пия.

Чух стъпки откъм къщата и когато погледнах, видях, че Дора се колебае дали да ми каже нещо.

— Всичко е наред, — казах на Максим. — Аз ще се погрижа. По-добре влезте вътре.

По някакъв начин се справих с нещата в кухнята, говорих с тях с учудващо нормален глас. Привършваха почистването, в градината Нед прибираше масите, Дора и Гуен миеха чашите. Дора ме погледна веднъж или два пъти. Бяха потиснати, не пееха и не правеха шегички, както им беше обичаят. Сигурно личеше по лицето ми.

— Остави, Дора, ще привършиш утре сутринта.

— Ще оправя, ако не възразявате, госпожо де Уинтър. Обичам да е подредено.

— Добре.

— Оставила съм малко супа и студено месо и картофи във фурната и плодове. Нед иска да прибере всички столове, казват, че времето ще се развали тази нощ.

— Да. Някой ми каза.

— Влезте и седнете, изтощена сте, виждам.

Не, мислех си. О, не. Не е това. Партито беше щастие, партито не ме е изморило. Приятно ми беше на партито.

— Благодаря, Дора. Толкова много ми помогна, всички бяхте чудесни.

Като казвах това, почти плачех.

След това чух повишени гласове. Тези на Максим и на Фейвъл. Дора ме погледна.

— Благодаря, Дора, — казах. — Трябва да отида и да видя дали Максим няма нужда от мен.

— Лека нощ тогава, госпожо де Уинтър, ще си тръгнем, когато привършим, и ще бъда тук рано утре сутринта.

Затворих вратата на кухнята и тази на хола към коридора. Не исках да чуят.

Стояха в гостната. Прозорците бяха широко отворени към градината и аз отидох да ги затворя. Появил се беше вятър и духаше завесите навътре.

Максим беше дал на Фейвъл една чаша уиски, но сам той нищо не пиеше.

— Максим…

— Тя ще ти каже. Попитай я, няма да те лъже. Не си лъжкиня, нали?

Фейвъл ми се ухили. Изглеждаше по-зле, откакто го бях видяла в хотела, яката му беше протъркана и мръсна, косата му мазна, залепнала на главата му.

Ръката с чашата уиски леко трепереше.

— Разказвах на Макс за приятната среща на чай в Лондон.

Максим не ме погледна.

— Защо сте дошли тук? — попитах. — Знаете, че няма какво да Ви кажем, няма никаква нужда да се срещаме. Чух как Максим Ви каза да си отидете. Моля, изпийте си уискито и направете, каквото Ви каза, моля.

— Каза ми да се махам последния път. Спомням си това. Сигурно и Вие си спомняте.

Не отговорих. Нито един от нас, стояхме срещу Фейвъл, но не бяхме заедно, между нас стояха континенти. Мисля, че Фейвъл усети това.

— Дойдох с тези. — Видях, че държи един претъпкан плик в другата си ръка. Той го размаха нахално пред лицето ми. — Доказателства.

— Какво, за Бога говорите? Какви доказателства? За какво?

— Не му давай възможност, — каза рязко Максим. — Не го питай. Точно това иска той. Той е пиян и не е на себе си.

Фейвъл се засмя, като отваряше широко устата си и счупените му гнили зъби и пожълтелият му грапав език се показваха. Това беше най-неприятният смях, който някога бях чувала, ако слушах, и сега го чувам.

— Дани ми каза за партито. По случай новата къща, да се срещнете със съседите. Дяволска повреда на колата. Нито следа от старата Мандърлей тук, малко сте паднали надолу в обществото, нали? Но достатъчно хубава, достатъчно хубава. Сега не бихте могли да поддържате такъв проклет палат. При всички случаи нужна е Ребека за това, но тя не е тук, нали, нито там, всички знаем къде е.

Той размаха плика отново.

— Не съм си губил времето. Нито Дани, въпреки че е малко побъркана, — той завъртя показалеца на слепоочието си и отново се засмя. — Бих казал, не е на себе си. Не мога да я обвинявам, нали? Това беше смисълът на живота й — Ребека. Никога не е обичала никого така или нещо в живота си, освен Мандърлей, и то заради нея, това беше единствената причина. Това няма нищо общо с теб Макс. Тя знаеше истината. Ние всички я знаем. Мнозина от нас я знаят. О, разбира се, така беше и ти знаеш, че знаем. Но налагаше ми се да копая, да ровя и задавам въпроси и да получа доказателства много, много търпеливо през последните години. Войната ми попречи. Но знаех, че ще успея и успях и ето ме тук.

— Максим…

— Той блъфира и лъже, пиян е и луд, — Максим каза това много тихо и спокойно. — Правил го е и преди. Спомняш си много добре.

— Ти си я убил.

— Когато изпие напитката си, ще си отиде.

— Ти си я застрелял и дявол да ме вземе, ако не те видя да увиснеш на въжето за това. Имам доказателства.

Той отново размаха илика.

— Не знаеш какво има тук.

— Максим, вземи му го, не знаеш какво може да има там, ти…

— Нямам никакво намерение да докосвам плика, нито него.

— Дълго и трудно работихме по това, Дани и аз. Тя е на моя страна.

— Съмнявам се.

— Искам още от това.

Максим направи две крачки и протегна ръка. Фейвъл му подаде чашата си, като се хилеше пак. Чудех се дали Максим ще го удари, както направи последния път, спомних си ужасния звук на юмрука му по челюстта на Джак Фейвъл, но той просто остави чашата на подноса и се върна.

— Махай се, Фейвъл. Махни се веднага и не смей да се върнеш. Ако не си тръгнеш, ще извикам полицията и те без съмнение ще те арестуват, защото си пиян и караш кола. Съветвам те да спреш някъде за няколко часа и да преспиш, за да не убиеш някого.

Последва минута, когато всичко остана като на снимка. Не се чуваше нищо, освен слабото подрънкване на прозорците в усилващия се вятър.

Помислих, че Фейвъл ще се смее или ще удари Максим или ще извади някаква хартия от плика, която казва истината, или като гледах неспокойните му безумни, кървясали очи да се обръщат към мен, ще се втурне към мен. Не разбирах, повръщаше ми се и ми беше лошо, но не припаднах, никога не избягвах трудностите по този начин.

Снимката остана и ние бяхме замръзнали на нея.

След това, без да каже дума, като че ли нещо се пречупи в него, Фейвъл се полюшна, обърна се и излезе от гостната. Очаквах заплахи, подигравки, бълнувания за доказателства, но нямаше такива.

Схванах, че той разбира, дори в това положение на обърканост беше сигурен, че е извършил злото, за което беше дошъл тук, беше причинил пакостта, беше нанесъл последния удар на колата, която се търкаляше вече надолу. Той и госпожа Данвърс бяха заедно, въпреки че само Фейвъл беше тук сега. Те го бяха планирали, беше започнало много отдавна. Това беше само краят, съвсем лесен.

Ние изграждаме сами съдбата си.

Никой нищо повече не каза. Максим отиде към вратата. Аз останах. Чаках в гостната. Нямаше какво да правя.

Моторът забръмча. Застърга. Спря. Отново забръмча и след това заскърцаха колелата по чакъла, увеличи скоростта. Надявах се да направи, както Максим му каза и да спре някъде и да заспи. Нямаше значение какво ще се случи с него, но не бива да направи зло на някой друг. На някой невинен. Достатъчно навреди на нас.

Седнах на един стол до празната камина. Треперех, в стаята беше студено. Пердетата леко се полюшваха от вятъра, който проникваше през пролуките на вратата.

Помислих си — краят на лятото.

Трябваше да има огън. Можех да донеса хартия и клечки, имаше и няколко сухи дървета в бараката, но бях много изморена. Така продължавах да седя, облегната на коленете си, като се взирах в черната дупка на камината.

Бях уплашена, помня това и разбрах, че дълго време съм била уплашена. Бях изтощена от това, изтощена от всичко. Струваше ми се, че много отдавна не бях си почивала без тревога, без да ме преследват шепнещи гласове и сенки.

И после Максим се върна. Чух вратата леко да се затваря. Помислих си, че ще ме убие и това ще бъде най-доброто, което заслужавам, може би това е изходът.

Погледнах то, беше много тих и изразът на лицето му безкрайно уморен, безкрайно нежен, безкрайно тъжен. В този момент го обичах както никога не бях го обичала, — нито в ранните младежки дни, когато любовта ме караше да спра да дишам, нито в отчаянието си през последните, най-лоши дни в Мандърлей, когато се вкопчихме един друг в ужас и облекчение. Тази обич беше цялостна сама по себе си, завършена, без компромиси, не беше чувство, а просто начин на съществуване.

Обичта ми беше абсолютна, трансцендентна, без зависимост, нито нужда.

Но не казах нищо, нито пък направих някакъв жест към него, само го гледах и обичах и после отвърнах погледа си.

Той каза:

— Кога започнаха тези?

— Тези?

— Тайните.

Търсех подходящи думи и не можах.

— Тези?

Видях, че извади нещо от джоба си и го държеше пред мен.

— Да, така ми се струва. Не съм сигурна. Да.

Картичката беше бледа, но изглеждаше, че гори в ръката му.

— От къде се появи?

— Беше на един венец. Тя го беше изпратила. Не каза това, но аз зная. Бяха красиви, чудесни бели цветя на фона на тъмнозелени листа, беше на пътеката до гроба на Беатрис, когато отидох там рано сутринта.

— Откъде знаеш?

— Не знаех. Исках… исках да отида там сама и го намерих. Тя е имала намерение аз да го намеря или ти. Който и да е от нас.

— Защо не ми каза?

— Не исках да те засегнат. Максим, трябва да ми повярваш.

— Да го криеш, тайни… те много повече ме засягат и болят, когато ги откривам.

— Можеше да не ги откриеш. Не исках да ги откриеш. — Ти си я изпуснала в гардероба, — каза той.

Отиде до подноса и си сипа малко уиски, като ми предложи шишето, но аз поклатих отрицателно глава.

— През всичкото време, — каза тихо той, — през всичките тези месеци.

— Да, съжалявам.

— Мислех, че е мъртва.

— Да.

— А после?

— Не си спомням.

— Фейвъл?

— Сигурно. Да.

— Вярно ли е, че си се срещнала с него в Лондон?

— Случайно, Максим, не мислиш, че съм си уредила среща с него, нали?

— Не знам. Може би се е опитал да изтръгне нещо от тебе. Пари… това е в неговия стил.

— Така направи. Но това стана после.

— Чудех се, виждаш ли. Никога не отиваш в Лондон. Мразиш Лондон.

— Да.

— Къде бяхте?

— Отидох за чай… в един хотел. Беше горещо. Той беше… мисля луд.

— Да.

— Той беше в телефонна кабина с един куфар. — Мисля, че не звънеше на никого, крещеше по телефона, но струваше ми се, че нямаше никой на другия край. Аз минах покрай кабината и той ме видя и тръгна след мен. Трябваше да телефонирам в един магазин, бях забравила един пакет и сигурно ме е чул, когато давах адреса си.

— Но ти никога не отиваш в Лондон. Защо, за Бога, изведнъж реши да отидеш там? Това не беше обичайно за теб.

— Отидох да видя един лекар, — казах мъчително. И чух думите и какво могат да означават за него, какво ще му напомнят и не можех да го гледам, само казах, — Не, няма нищо лошо. Никога не е имало…

— Какъв лекар?

— Така много ми се искаше да имам дете. Когато дойдохме тук, само това исках… трябваше да разбера…

— И разбра ли? — едва чух.

— Да, о, да… той каза… че можем… не вижда никакви причини, защо да не можем.

— И ти не можа да ми кажеш дори това?

— Не… да… Максим, щях да ти кажа, разбира се, щом като се върна вкъщи. Мислех си какво ще ти кажа, но после, срещнах Фейвъл.

— И?

— И не можах. Като че ли… всичко се развали и… не можех да говоря с теб.

— Кога е била тя тук?

— След това. Преди няколко седмици.

— Няколко седмици.

— Извинявай, не исках да се тревожиш за това, което биха могли да направят.

— Какво могат да направят? Тя е луда, и двамата са луди. Обхванати от обсесия, безумни, завистливи. Двама жалки безумци. Какво лошо биха могли да ни направят? Нито един от тях?

— Има работи, които не мога да ти кажа.

— Други тайни.

— Не, няма да те нараня.

— Ти ме нараняваш.

— Тя е лоша, тя те мрази, нас, иска да ни стори зло. И на двамата. Объркано е, криво е и безумно, да… но ще го направи. Те се използват един друг… той иска… не знам… пари… вероятно или отмъщение, някакво друго отмъщение.

— Справедливост — каза Максим.

Погледнах го разтревожена. Говореше така спокойно.

— Какво искаш да кажеш? — чух гласа си, но не беше моят. Вгледах се в него.

— Мислех, че единственото сигурно нещо, — каза Максим, — при всичко станало и през всичките тези години оттогава, единственото сигурно нещо беше, че бяхме заедно и че нямахме тайни, нищо, освен любов и доверие между нас. Никакви измами, никакви тревоги, нито страх, така беше за мен. Живеех с мисълта, че съм виновен за убийство и бях оправдан, но ти знаеше това.

— Нямаше значение, това никога не е имало значение.

— Така ли?

Не можех да говоря. Сега му дължах истината, мислех си, че напоследък е имал толкова малко истина.

Спомних си как ми шепнеше гласът. Този човек е убиец, този човек застреля жена си. Той уби Ребека. Погледнах ръцете му сега и ги обичах.

— Всичко е моя грешка, — казах, — защото исках да се върнем. Пази се да не искаш нещо извънредно много, защото може да го получиш.

— Да.

— Но сега всичко е наред. — Станах и отидох при него. — Фейвъл си е отишъл, тя си отиде, не могат да ни направят зло. Ти сам го каза. Максим, всичко е наред. Това няма значение. Не могат да ни направят зло.

— Те го направиха.

— Няма значение.

— Има ли нещо друго?

— Друго?

— Някои други тайни?

Помислих си за изрезките от вестници и снимката в кафявите пликове горе в папката ми.

— Не, — казах. — Не, няма други тайни.

Той ме погледна в лицето.

— Защо? — попита тогава той. — Защо? За Бога, защо?

Не можех да отговоря.

— Не трябваше да се връщаме. Права си, разбира се, както и не трябваше да отиваме пак в Мандърлей. И все пак знаех, че ще го направим, трябваше. Няма никакъв смисъл да бягаме. Те искат… справедливост.

— Отмъщение, зло, безсмислено, жестоко отмъщение. Те са луди.

— Да, но все пак ще бъде справедливост.

— Ще бъде?

— Ако не кажа нищо, ако не направя нищо, ако се опитаме да останем тук, ще бъде все така винаги. Може никога да не си отидем… но ти няма да ми имаш доверие. Ще продължаваш да се страхуваш от тях и от мен.

— Не се страхувам от теб.

— Не?

Извърнах погледа си.

— Благодаря ти за това, — каза Максим.

— Обичам те, — казах. — Обичам те. Обичам те.

— Да.

— Максим, всичко ще бъде наред, моля ти се, моля те. — Хванах ръцете му и ги задържах, вдигнах ги към лицето си. Видях, че ме гледа така нежно, със скръб и съжаление и обич.

— Моля те. Те не могат да победят, не могат… не трябва да допуснеш да победят.

— Не, — каза тихо той.

— Не, не те, те са случайни. А тя.

От ужас замръзнах на мястото си.

— Какво ще правиш?

— Ще трябва да кажа истината.

— Не.

Той не отговори, само ме остави да задържа ръцете му на лицето си.

Внезапен вятър задуха силно, като раздрънка стъклата и тогава усетих, че го чувахме известно време как се засилва все повече, като вие в тъмния празен комин и се промъква под вратата.

— Уморен съм, — каза Максим. — Толкова съм уморен.

— Да.

— Иди си легни. И без това беше достатъчно изморена.

— Бях?

— След партито.

Партито. Бях забравила. Искаше ми се да се усмихна. Партито — беше преди хиляда години.

— Какво ще правиш?

— Ще остана малко. Имам няколко писма.

— Максим, много ли си ядосан?

— Не, — отвърна той уморено, — не.

Но изтегли ръцете си от мен и се извърна.

— Не исках тези тайни. Те ме плашеха.

— Знам.

— Не можех нищо да направя. Една водеше към друга, но исках да те предпазя, да не позволявам нищо да те нарани.

Той се наведе и ме целуна много леко и целомъдрено като баща, който целува детето си и аз не можех да го притисна по-близо до себе си. Помислих си, утре. И двамата сме изморени, не знаем какво правим, нито какво говорим.

— Утре.

Той ме погледна.

— Легни си сега.

Утре ще започнем отново. Няма вече тайни и няма да има. И никакви страхове, така си казвах. Никакви страхове.

Като тръгвах към вратата с несигурни стъпки, замаяна от изтощение, внезапно попитах:

— Франк ще напусне ли Шотландия и ще дойде ли тук? Решиха ли се? Каза ли ти?

Той се спря и ме погледна, като че ли гласът ми идеше от много далеч и му беше трудно да разбере какво казвам, дори не си спомняше коя съм. След това каза:

— О, да, да. Мисля, че ще дойдат.

Тогава всичко щеше да бъде наред. Това беше последната ми мисъл и напуснах стаята. Франк щеше да дойде и ще започнем отново. Всичко ще е наред.

Като се приготвях за спане, чух как започна бурята, биеше по дърветата, спускаше се по скатовете и нахлуваше през градината и удряше, удряше по всички стени и врати на къщата. Но аз издърпах завивката над главата си и след това чувах само шум като от налитащото море по камъчетата и над мен, като ме блъска надолу, надолу и ме поема.

През цялата тази нощ сънищата и шумът на бурята ме люлееха. Няколко пъти се опитвах да изплувам на повърхността и не знаех дали спя или съм будна и всеки път отново ме издърпваха навътре. Вятърът беше страшен, връхлиташе върху дърветата и къщата, като че ли целият свят беше полудял и беснееше, чух се, че извиках Максим и ми се стори, че ми отвърна тихо, успокоително, но после гласът му сякаш беше поет от вихъра на бурята и обхванат от нея се отдалечи. Сънищата ми бяха ужасни, безумни, объркани, изпълнени с шепот и внезапни набези на вятъра и движещи се, заплашителни сенки.

Но в тези сънища чувствата ми бяха най-живи, страх и учудване и безнадеждно търсене на някого, на нещо и летях след собствения си глас, който бягаше от мен като че ли имаше отделен живот. А после потънах в бездънен сън, където никакъв звук нито светлина можеха да проникнат.

Събудих се в паника, не само поради гневния, разкъсващ вой на вятъра отвън, но и поради тягостното усещане в сърцето ми. Запалих ламата, леглото на Максим беше разтурено, но празно, а вратата на гардероба зееше отворена.

В съня си, някъде зад сънищата си разговарях с него, страстно разисквах нещо с него, а сега същата сила и гняв, които изпитах към госпожа Данвърс, бяха като бурята, връхлитаха върху ми и знаех, че няма да ме оставят, докато не го открия и му кажа каквото е необходимо, за да ме разбере.

Десетте години, през които го ръководех, предпазвах от истината и миналото, от напомняния, от мрачни настроения, от решаване и изграждане на собствената ми слаба самоувереност, десет години на израстване изглежда бяха стигнали своя връх. Знаех какво мисля, виждах смисъл в безсмислието, щях да се боря за постигнатото, за начина, по който победихме. Знаех какво искам, какво трябва да бъде, нямаше да позволя да го изгубим, нито на Максим да избяга по някакво хрумване, поради обърканост и отчаяние.

Тичах из къщата, като завързвах колана на пеньоара си в здрав възел, дори не спрях да си обуя чехлите.

Вятърът стихваше от време на време и настъпваше миг на абсолютна тишина, преди да набере нова сила и пак да се нахвърли върху прозорците и около комините.

Виждаше се ивица светлина под вратата на кабинета.

— Максим. — Той вдигна глава. Видях, че нещо пише. — Максим, защо си се облякъл? Къде отиваш? Не може да излезеш, вън е страшна буря.

— Върни се да спиш. Извинявай, че те събудих, не исках да те събудя.

Той отново говореше много тихо, изключително грижовно и внимателно.

— Максим, искам да ти кажа нещо. Има неща, които не съм казвала, а трябва да ти ги кажа.

— По-добре да не ги казваш, как мислиш?

— Защо? За да създам недоразумения ли? Какъв смисъл има?

— Няма никакви недоразумения помежду ни. Никакви.

— Да. Не си ме разбрал. Максим, имаме всичко тук, всичко е вече зад нас.

— Наистина ли?

— Да, да. Права бях, че дойдохме. Ти го знаеш. Нищо не може да промени това. Не ми казваш, че се страхуваш, нали? От какво? Аз не се страхувам.

— Не, — каза той. — Не, не се страхуваш, нали? Сега не. Виждам.

— И не греша. Не искам да си мисля, че нашето завръщане е глупост. Наблюдавах те. Познавам те. Това беше най-добре за теб, това, което исках.

— Да. Може би си права.

Беше изморен и стреснат и разстроен.

— Говори, няма от какво да се боиш, няма какво да криеш.

— Не, имам. Знаеш, че имам. Какво могат да направят те?

— Не зная, но ще го направят. И аз не бих могъл да живея с това, нито под тази сянка, повече не мога.

— А аз?

— Ти? — Той за миг изглеждаше, че е далеч, след това се приближи до мен и нежно ме погали по лицето.

— Мисля за теб, — каза той, — повярвайповярвай ми. През всичкото време.

— Не, не мислиш, не може да мислиш.

Но той не отговори, само мина край мен и излезе от стаята. Аз излязох след него.

— Максим, ела горе и си легни. Ще говорим за това утре, ако е необходимо.

Не изглеждаше, че бърза, но въпреки това вървеше бързо през хола, като си взе палтото и ключовете за колата.

— Къде отиваш?

Но той не отговори. Изтичах и застанах между него и вратата. Той спря и ме целуна, сякаш ме оставяше за час, а аз силно стиснах ръката му, но той беше по-силен от мен и не му беше трудно да се измъкне.

Когато отвори вратата, вятърът се втурна в хола като лудо, виещо същество и не можех да чуя какво казва Максим, ако изобщо каза нещо. Чудех се дали смята да отиде при Франк или в Лондон, просто не знаех какво да мисля. Вятърът отвяваше каквито и да било разумни мисли от главата ми, искаше ми се да затръшна вратата и да се оттегля, да се предпазя от него.

— Максим, Максим, върни се, чакай… където и да отиваш, не отивай сега. Моля те, чакай.

Но той вървеше много бързо по пътеката срещу набезите на вятъра, беше тъмно като в рог и не можех да го видя. Опитах се да го последвам, но вятърът брулеше косите и дрехите ми и си нараних краката по камъчетата на пътеката. Фаровете на колата светнаха и тогава наистина започнах да тичам, като не обръщах внимание на бурята и застанах почти на пътя на колата, но той леко зави край мен, видях лицето му, строго и бяло.

Гледаше напред, нарочно не ме гледаше и замина, загуби се от погледа ми нагоре по ската във вилнеещия вятър, дъжд и тъмнина.

Когато се върнах вкъщи, тъй като нямаше какво друго да правя, веднага отидох при телефона, въпреки че знаех, че е по средата на нощта, нямаше нищо, че ще ги събудя. Дори не се замислих. Знаех, че нито за момент няма да си помисли да отиде в Шотландия, но някак си ми се струваше, че ще се обади на Франк, по някакъв начин ще отиде там.

Нямаше звук. Линиите бяха пострадали от бурята, телефонът беше замрял.

След това нищо не можех да направя, само седях сама в страх, като се вслушвах в рева на бурята и трясъка на изтръгнатите дървета. Беше ужасяващо и не исках да си мисля какво значи да караш кола в такъв вятър.

Молех се отчаяно, като обещавах най-различни неща.

Накрая отидох и си легнах и слушах вятъра и се молех Максим да остане жив, като го исках с цялата си новооткрита самоувереност и сила.

Най-после сигурно съм заспала неспокоен сън, разкъсван от сънища и ужас и шумовете навън.

Събудих се през неестествено тиха сутрин. Светлината в стаята беше страшно бледа. Отидох при прозореца и като погледнах навън, видях един чисто измит свят, ясен, но пълен с разрушения. Градината лежеше потрошена. Скатовете бяха осеяни с клони и почти цели дървета, където бурята ги беше хвърлила, а над затревената площ имаше пролуки светлина и небе, каквито нямаше преди.

Слязох долу. Максим не беше се върнал. От прозореца се виждаше, че колата не беше в гаража. Опитах се отново да телефонирам, но телефонът все още не работеше и понеже нямаше какво друго да правя, бързо се облякох и излязох със страх, за да огледам какви пакости беше нанесла бурята, а и от страх за Максим, и всичко от предишната нощ остана там, в очакване и можех да го задържа и да не мисля за това, просто поради поразиите, направени от вятъра. Проправях си път през разни изкоренени, повалени, изпочупени дървета и растения, без да ги докосвам, само гледах. Не плачех. Сълзите бяха бледи, незначителни, слаб отговор на тази гледка.

Отидох в градината при кухнята. Мислех, че стените ще я защитят, но цялата далечна стена стоеше в куп развалини, вятърът беше нахлул там и бушувал лудо, като е разкъсвал, изкоренявал, разхвърлял. Вратичката беше полуизкъртена, трябваше да бутам много, за да мога да мина. И когато направих това, като се препъвах, съжалих.

Ореховата алея беше изчезнала. Там, където красивите стройни млади дървета се бяха издигали в арка, където се бях разхождала, за да се наслаждавам на полето в далечината и на блестящата сребърна игла на църквата, имаше само купища откършени клони и нещастни, бледи, голи стебла.

Тогава се разплаках, като застанах там, но тези сълзи бяха безсмислени и скоро престанаха.

Беше доста студено. Небето навсякъде беше равномерно сиво, светлината водниста. Обувките ми бяха прогизнали, а краят на пеньоара залепна в краката ми.

След това ме завладя отчаяно и свирепо желание за Максим, и за нищо друго. Не можех да понеса да съм сама тук. Не си спомнях какво си бяхме казали накрая, колко голямо недоразумение съществуваше помежду ни. Знаех, че не бях обяснила както трябва всичко, не му дадох да разбере защо, причините за всичко, което се беше случило през тази изминала година, а и преди. Не му се извиних.

Почти се затичах през тревата към терасата на къщата. Трябваше да се облека и след това някак си да разбера къде е отишъл и да го накарам да се върне вкъщи.

Но когато минавах през хола, видях вратата на кабинета отворена и едно писмо изправено на мастилницата. Влязох. Беше обикновен бял плик без адрес. Но знаех, че е за мен и седнах на един стол, отворих го и зачетох.

Въпреки че знаех. Нямаше нужда да го чета. Знаех какво е имало в главата и сърцето му, какво го е занимавало непрекъснато, знаех за вината му и как е виждал истината за всичко.

Не ни наказват за греховете ни, а самите грехове ни наказват. Не можем да живеем с мисълта за вина през целия си живот.

И когато привърших с четенето, чух гласове, Дора ме викаше.

Бяха дошли да видят как сме, какви пакости има, бяха разтревожени. Тогава се разплаках поради добротата и вниманието им и им разказах, каквото можех за Максим и след това всичко беше иззето от моите ръце, изпратени бяха съобщения, хора идваха и си отиваха, а после дълги часове само чаках и чаках за новини и да поправят телефона, както и накрая стана, така че когато той звънна, аз се обадих и чух какво ми казваха за Максим.