Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (6)

Глава шеста

Най-лошото беше, и това ми дойде наум веднага, дори преди главата ми да се изпълни с куп въпроси, като вода, която се втурва във вдлъбнатина на скала при буря, дори преди истинският страх да ме обземе. Най-лошото беше съзнанието, че трябва да понеса това съвсем сама — нямаше човек на този свят, на когото бих могла да го кажа.

След първия удар от шока последва страхът, ужасът, така че малко ми прилоша и трябваше да седна на пътечката до гроба на Беатрис и натрупаните цветя и да сложа глава на коленете си. Това ме спаси, усетих как сърцето ми отново заби и кръвта нахлу в главата ми и бързо се изправих, за да не би някой да дойде и да ме види, почувствах се объркана и глупава. Но нямаше никой, църковният двор беше пуст, а сутрешното слънце грееше, както при влизането ми през вратата. Само косът изпя предупреждението си един или два пъти от храста.

Венецът от бели цветя ме омагьосваше, не исках отново да го погледна, но не можех да се удържа.

Красотата му и нещо друго ме караха да го гледам, беше така изключителен, безупречен. Взирах се в него, но може би коленичейки така бързо, бях обърнала картичката наопаки и не можех да видя написаното.

След това се отдръпнах от него, сякаш беше отровен, като някакво растение от приказките, — така смъртоносно, че ако дори само се докосна до него, ще падна мъртва. Обърнах му гръб, а също така на гроба и на всички останали ярки, безполезни цветя и бързо минах по застланата пътека, като влязох в църквата.

Беше отворена. Вътре нямаше никой. Беше студено и доста тъмно — слънцето още не проникваше през чистите горни прозорци. Седях на скамейка на края, тъй като ми беше лошо и после започнах да треперя, ръцете ми се тресяха в скута и не можех да ги успокоя, усещах слабост в краката.

Чувствах се като човек, който е видял привидение, разтърсен, без да може да повярва, объркан, с напълно разклатени принципи и здрав разум, подхвърлен като играчка на лошо и весело дете.

Венецът беше като привидение, — бял, странен, неестествен, въпреки че го бях видяла и пипнала и ако се върна отново при гроба бях сигурна, че ще бъде там, но най-ужасяващото беше написаното, единствената черна, елегантно наклонена буква Р. Р за Ребека, с този стар, познат почерк, запечатан в паметта ми. Беше същата. Нейната буква. Нейният почерк.

Не може да бъде същият! Как може? И след това приливът се втурна и всички гнили останки се раздвижиха, след като толкова години бяха лежали тихо, появиха се на повърхността и изпълниха съзнанието ми, като се бутаха и търсеха вниманието ми.

Ребека беше мъртва. Погребана. Много отдавна.

Нищо повече не можеше да се каже. Знаех това.

Но кой беше изпратил този венец? Кой го беше избрал с такава грижа, така идеален, че да е точно такъв, какъвто тя самата би поръчала, кой беше написал буквата на картичката? Някой, който изигра лоша, жестока шега, един трик, подла, хитра, тайна постъпка. Някой умен и който знае, някой, който ни мрази. Но защо? Защо? След всичките тези години? Какво бяхме направили? Инстинктивно знаех, че венецът беше до гроба на Беатрис, за да го видим ние с Максим. Никой не изпитваше лоши чувства към Беатрис, нито към Джайлс и Роджър.

Аз трябва да мълча за това, никой не може да знае, не можех да споделя страха и отчаянието си със съпруга си, а трябва да се преструвам щом се върна вкъщи, трябва да се успокоя и да имам весел и свеж вид, спокоен и изпълнен със самообладание, с обич и сила. Максим не трябва нищо да разбере дори от някакво пламъче в очите ми, или по гласа ми, или по лицето ми.

Съжалявах, че Франк Кроулей си беше отишъл. Можех на него да кажа. Той беше единствен на този свят, но беше си отишъл у дома в Шотландия при новия си живот и не беше вече част от нас.

Чувствата ми се променяха, докато седях в църквата от страх и ужас, усещах гняв към този, който беше го изпратил, за да ни нарани и така лесно успя, а след това отново се чудех и после пак питах защо? Защо? Какъв смисъл имаше?

Бяхме толкова непретенциозни, имахме нужда само един от друг и едно тихо семейно щастие, искахме миналото да лежи мъртво и като начало, бяхме получили това, което искахме и бяхме изключително благодарни.

Сега отново бях сред кашата, спомените се надигаха и ме обграждаха като привидения, картини, хора, гласове, емоции, Ребека, най-големият призрак. Мандърлей. И странно, те не ме победиха, изглежда бяха слаби, избелели, нямаха никаква сила сами по себе си, бяха мъртви, заминали завинаги, без да оставят следа. Настоящето ме плашеше, това, което се случи, белият венец и картичката с черни ръбове. Р.

И когато най-после си тръгнах бавно и излязох на бледата слънчева светлина, почти очаквах да изчезне, да не е съществувал никога, да е шега на подсъзнанието ми, материализация на дълбоките ми страхове за няколко минути. Бях чувала за такива неща, въпреки че не им вярвах много.

Но венецът беше там, както си знаех, видях го веднъж, очите ми бяха привлечени към него и нямах сили да ги откъсна. Бял на тъмния фон, идеален кръг на тревата.

„Няма да мисля за Мандърлей.“

Това си бях казала. Чувах собствения си глас, убедителен, фалшив, когато изрекох тези думи на Максим. „Няма да мисля за Мандърлей“.

Но само за това мислех повече от Максим, мислех, че дори и да го познавах за кратко време и при такива невероятни, отчайващи обстоятелства, беше ми станал кошмар и отново и отново си го спомнях. Като се връщах, го виждах пред себе си, беше от другата страна на всяко хълмче и всеки завой на пътеката, така че престанах да виждам каквото и да е наоколо, — дърветата, полята, склоновете и горите и мекото небе, — всичко. Виждах само Мандърлей.

И въпреки това го мразех, беше ме потискал и ужасявал, бях смазана от него, струваше ми се студен, чужд и объркващ, беше ми се присмивал, никога не станах част от него, никога дори не можех да се оправям сред многото стълбища и коридори пред толкова много затворени врати.

Мандърлей. Не си спомнях сега как хората ми се присмиват, — Фрит, Робърт, Клариса — малката прислужничка, Джак Фейвъл, госпожа Данвърс, Ребека. Къде бяха те? Не знаех.Ребека беше мъртва, само в това бях сигурна. А за останалите нямах нито една мисъл, не ме интересуваха. Никога няма да ги видя пак и те не бяха важни.

Но къщата? За нея мечтаех и бях привлечена от нея. Мандърлей. Мразех се. Не трябва, не трябва да мисля за него, трябва да го махна от себе си, в противен случай ще ни навреди. Трябваше да мисля за Максим, само за Максим. Бяхме се спасили, не бива да предизвиквам съдбата.

Бях много ядосана на себе си, като слизах бавно по последния склон към ограденото място за конете и виждах приятната, удобна, незабележителна къща на Беатрис и Джайлс долу, пушек излизаше като тънко копие от комина. Това е сутрешната стая, той сигурно чака все още вестника, като поглежда от време на време часовника си, очаквайки с нетърпение да се върна.

Съжалявах, че нямам огледало, за да видя лицето си, да го овладея и да си сложа маска като него. Трябва да се преструвам. Не съм видяла, каквото съм видяла, не се е случило това, което се е случило. Изхвърлих Мандърлей от съзнанието си и понеже не можех да направя същото и с венеца от бели цветя, обърнах им гръб и оставих картичката да лежи там, където е, — с лице към земята.

Чух телефонът да звъни в къщата и кучетата започнаха да лаят. Конете се бяха върнали, с наведени глави хрупаха трева, доволни от разходката.

И тъй, слязох при другите и с всяка крачка си налагах да гледам напред и да успокоя лицето си, за да е открито и весело… С огромно усилие на волята изхвърлих от съзнанието си венеца, картичката и инициала, и тяхното значение, въпреки че знаех, че само ще потънат по-дълбоко и ще останат там завинаги, ще останат при всички други неща, които никога не могат да бъдат изхвърлени, нито да станат неизвестни, нито забравени.

Исках Максим. Исках да седна тихо с него някъде в някой ъгъл на къщата, утринното слънце да прониква през прозорците и огънят да пламти в огнището, исках ежедневните неща около мен да ме ограждат и пазят.

Започнах да измислям какво ще кажа, къде съм била, какви птички и животни съм забелязала, какви поздрави и думи за времето и сезона съм разменила с някакъв стар човек, който работеше на полето, виждах омазнената му стара шапка, сега измислих и връвчица, завързана за крачолите на старите му панталони точно над ботушите, така че вече като пресичах градината, той ми беше станал дори приятел. Имаше и една жена с няколко ловджийски кучета, бях им се радвала и бях ги погалила. Опитах се да измисля имена, но единственото беше Джаспър. Джаспър. Бързо отвърнах мислите си.

Исках той да ме успокои, но не можех да моля за това, трябва да изглеждам напълно спокойна, трябва да се тревожа само за него. Трябва да се преструвам, да се преструвам.

Но венецът беше навсякъде, където поглеждах, на пътеката, в храстите, до входа, на вратата, хладен, бял и безупречен стоеше между мен и всичко друго, което виждах, а картичката трептеше, макар и обърната и черните й букви нахално танцуваха пред очите ми.

 

Р.Р.Р…

Спрях в хола. От кабинета чувах гласа на Джайлс, говореше по телефона. Вдъхнах сладка миризма на пушек от дърва. Затворих си очите, стиснах ръцете си и отново ги отпуснах, поех дълбоко дъх.

Той седеше до камината в утринната стая, лицето му в профил, вестникът паднал на пода. Беше неподвижен, виждах, че е много далеч от тук, без да усети, че съм влязла в стаята.

Погледнах го, видях познатото лице, сега набръчкано, косата му все още гъста, но посивяла, видях ръката му с дългите пръсти да почива на облегалката на стола, но за миг, преди да хукна към него облекчено и с любов, чух гласът да произнася отчетливо, студено, ясно и без емоции, сякаш хвърляше камъни във вода: „Този човек е убиец. Той застреля Ребека. Този човек уби жена си.“

И се чудех дали това е истинско, злостно нещо, изпратено нарочно да ме подлуди, и с огромно усилие го изтиках настрана и се опитах да отида при Максим, когато той вдигна очи и се усмихна с такава любов, радост и благодарност.

Имаше кафе в една кана, донесено от жената, която влезе и сервира не тържествено и това беше много хубаво, а слънцето започна да прониква през високите прозорци и едно от кучетата го беше открило и лежеше в лъчите му, докато другото се грееше на огъня, който продължаваше по малко да дими, така че първо Максим, а после и аз го разбъркахме и бях благодарна за това. Все още бях напрегната и нервна, трябваше да правя нещо, за да го прикрия.

Казах:

— Чух Джайлс да говори по телефона.

— Да.

— Видял ли си го?

— Влезе и отново излезе, извиняваше се и подсмърчаше.

— Горкият Джайлс.

— Започва да ме дразни, не мога да търпя това. Като че ли се разпада на части.

Звучеше грубо и нетърпеливо. Никога не се чувстваше удобно при прояви на чувства, но ми се искаше да бъде внимателен към Джайлс, да го разбере. Тази студена страна на характера му, спазването на дистанция, ми напомняше как понякога се държеше, преди да узная истината и едва тогава ме беше допуснал близо до себе си.

Клекнах на пети при камината.

Максим каза:

— Безнадеждна работа. Дървата са много влажни.

— Да.

Но продължаваше да гледа слабия тънък пушек и му се искаше дървата да се разгорят.

— Опитах се да изясня някои неща с него. Той не знае много, всичко е една каша.

Знаех, че когато бяхме в чужбина и пристигаха документи, Максим ги подписваше само след бегъл поглед.

— Разговарях с адвокатите. Трябва да се видят с мен. Не мога да избегна това, дявол да го вземе.

Сърцето ми трепна. Никога нищо не съм знаела за финансовите или други работи на Максим, но имаше един адвокат някога в Керит. Може би ще се наложи да отидем там, може би…

— Не е местният човек, — каза той, като че ли прочете мислите ми. — Те са в Лондон.

— Лондон?

Не можах да се овладея и възклицанието ми прозвуча изпълнено с надежда.

Лондон.

Може би ще трябва да отидем там, — не забързани скришом, с наведени глави да сменяме влакове и да заминем веднага, а на посещение, да останем един ден, може би и една нощ по работа, с малко време дори за удоволствие. Лондон, ох, само веднъж… Никога не бях го обичала, съвсем не бях градско чедо, нямаше да се чувствам спокойна, нито у дома си там. Но по време на нашето изгнаничество понякога си мислех за него, мечтаех си за него, след като попадах на някой стар вестник от дома, някое име, което случайно влиза в полезрението ми. Лордовете. Оулд Бейли, Парламента, Хил Фийлдс, Ийст Индия Док, дъ Мол, Сейнт Джеймс, Маншън Хауз, Кенсингтън Гардънс… И после прекарвах един приятен час, като се разхождах, гледах разкошните витрини, пиех чай, слушах оркестъра в парка през някоя пролетна утрин, изследвах някоя тъмна дикенсова уличка с наклонените една към друга къщи и каналите миришеха на печатарско мастило, — невинно, приятно романтично прекарване на времето, друго напомняне за дома.

Знаех, че войната се беше отнесла зле с Лондон, приемах, че нещата няма да изглеждат същите, — ще бъде по-беден, наранен и не исках да си спомням последното ужасно посещение с Максим и Фейвъл и полковник Джулиън при лекаря на Ребека и значението на всичко, което последва. Е, това беше нещо друго, нямаше да има нужда да видим тази улица отново, щеше да бъде съвсем лесно да не отиваме там.

Лондон. Бях човек от провинцията, знаех, че зелените поля, пътеки и хълмове, миризмата на разорана земя и нежният призив на горските гълъби дълбоко в хладните гори ми бяха нужни до края на живота. Никога не бих могла да съм щастлива сред движението и гледките по твърдите паважи на града, с високите здания около мен.

Но Лондон отново, само още един път, за един ден, не повече. Ох, моля ви. Полуобърнах се да погледна Максим, почти го помолих. Той каза:

— Ще дойде тук да види Джайлс и мен вдругиден.

Лицето му се затвори, гласът му беше напрегнат, веднага получих предупреждението, затворих си устата и не продумах.

— Страхувам се, че ще продължи няколко часа. Искам да го обсъдим и приключим в един ден. Не искам да ми тежи. Ще се наложи сама да се забавляваш, но ти се иска, нали? Искаш да си на въздух, навън.

Не издаде с нищо, че може да не му е приятно, усмихна се, отново, внимателен, като говореше по обичайния си начин като на дете. Отново нещата се връщаха сега, когато бяхме тук. Беше ми казал, че съм се променила, откакто се бяхме върнали, но и той се беше променил, имаше признаци тук и там, които намекваха за стария, другия Максим.

Усмихнах се, отново отидох при огъня, взех духалото и започнах да духам с наведена глава, далеч от него.

Лондон избледня. Нямаше да отидем там.

— Надявам се, че всичко това няма много да те разстрои, — казах.

— Няма да допусна. Трябва да се направи, просто ще трябва да го приемем. Много от работите на Беатрис са отделно от моите и на останалите членове на семейството, били са така, откакто се омъжи. Но каквито и недовършени неща да има, трябва да се изяснят веднъж завинаги и след това можем да си отидем.

Той стана и дойде при мен, като стоеше изправен, много висок и строен точно зад мен. Усещах го до гърба си.

— Дай ми тези неща да видя дали ще мога да оправя огъня.

Подадох му духалото и се изправих.

— Но можем да отидем в Шотландия.

Той се усмихна и видях, че изглежда уморен, изтощен, кожата му беше нежна и като че ли слабо наранена под очите и той отново беше нараним и се чудех защо ме е било страх.

— Разбира се, — каза той уморено — ще имаш твоята почивка. — И се наведе да ме целуне по челото, преди да продължи да оправя слабия огън.