Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mrs de Winter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция и форматиране
Yo (2010)

Издание:

Сюзън Хил. Мисис де Уинтър

Продължение на „Ребека, господарката на Мандърлей“

Художник: Борислав Ждребов

„Петекстон“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Тази вечер не можех да вечерям и не вярвах, че ще спя, но следобедът беше ме съсипал и веднага заспах тежко от крайно изтощение, като легнах, без да се покрия, за да ми бъде хладно. Нямах никакви сънища, никакви гласове и се събудих спокойно в тишината.

Лунната светлина изпълваше стаята. Станах от леглото, отидох при прозореца, за да погледна градината и тогава си спомних Мандърлей в лятна вечер и градината след погребението на Беатрис и ми се стори, че никога дълго време не съм била спокойна, че винаги нещо ужасно ни е заплашвало или се намирах сред някаква бъркотия. Така беше и сега и се чудех дали някога ще бъде различно. Имаше хиляди причини да е така.

Не исках да остана там с часове, да размишлявам, да възстановявам отново и отново предния следобед.

Мислех си, че ще е по-добре да изляза навън, да седна в градината, която имаше такова значение за мен и където няколко седмици бях толкова щастлива.

Беше топло и тихо, но когато излязох от страничната врата на терасата, направиха ми впечатление, освен ’ сребристобялата лунна светлина навсякъде, и нощният аромат на цветята, орловите нокти, които висяха на гъсто по тухлената странична стена, и белите стебла в лехата, коритото, пълно с розови цветя при входа.

Застанах неподвижно и поемах дълбоко аромата им и не ми стигаше, изпълваше ме и ме успокояваше, а за скорошното минало също ми припомняше и сладко миришещото растение, чиито цветчета като звезди изпъкваха на фона на зелените листа по стената в Италия.

И веднага удоволствието на спомена беше нарушено от цветята там, от другите изключително красиви цветя на тревата на църквата, но сега вече бях свикнала и си мислех, че просто трябва да го приема и да вървя нататък. Една мисъл винаги водеше до друга и мислите танцуваха около мен и ме обгръщаха.

Разхождах се по пътеките, по сухата трева до една стара удобна пейка под ябълково дърво, плодовете бяха тежки и сребристи и скоро щяха да узреят и да паднат.

Вече през някои следобеди чувах шума на вършачките на полето и тежките коли по пътя в края на деня. Жътва.

Есен. Промяна в годината. Чудех се какво значение ще има и дали ще харесам зимата, когато дойде.

Седнах за малко там под красивото дърво, струваше ми се, че плувам, че се откъсвам от собственото си тяло и гледам градината. Все още бях много уморена и следобедът ми се струваше като странна халюцинация, като си спомних тъмната къща и госпожа Данвърс в красивата, кошмарна спалня, чудех се дали изобщо се беше случило или съм го измислила както дете, което си фантазира неща и така ярко се вплитат в ежедневието, че не може да различи началото на действителността и края й.

В този момент, както седях само в нощната градина, започнах да треперя от невероятен студен страх, че съм някак си обезумяла, че най-после всичко, което се случи и с което бях живяла и държах като тайна в себе си толкова дълго, се е сляло, за да обезумея. Може би аз бях като Фейвъл и госпожа Данвърс, може би очите ми изглеждат безумно и странно, може би лудостта беше започнала да личи по лицето ми.

Прекарах едната си ръка по другата. Казах си, всичко е наред, съвсем наред. Максим ще бъде тук вдругиден. Тогава всичко ще бъде по-добре.

Максим. Опитах се да си го представя и не можах.

Всички лица, които бях видяла през живота си и всички, които имаха някакво значение за мен, бяха тук, лицата на хотелските портиери и сервитьорите в чуждите кафенета, на Клариса, прислужницата и на Джак Фейвъл, и на свещеника на погребението на Беатрис, лицето на баща ми, на младия човек, който придружаваше госпожа ван Хопър. Фрит. Полковник Джулиън. И после белият, костелив череп на госпожа Данвърс и дълбоките й очни кухини и светлите, безумни, втренчени очи. Но не и Максим. Когато се обръщах към него, нямаше нищо, — мъгла, едно име, не можех да го видя, нямах представа как изглежда моят мъж.

Чу се внезапно шумолене, слабо движение във високата трева близо до храстите зад мен. Градината беше студено, непознато място, обитавано от духове.

Нищо не разпознавах. Като че ли никога не бях идвала тук. Нещо отново се раздвижи. Може да е било някаква птичка или малко животинче, но не беше, знаех, че не е.

Очаквах тя да се покаже, сянката й да падне върху тревата пред мен, да затъмни лунната светлина. Но не стана така и аз реших, че тя предпочита да не я видя и да ме мъчи повече.

Нищо не виждах, само гласът беше тук, шепнещият глас, хладен и тих и ясен като вода, която тече в мен.

„Ти не струваш нищо. По-малко от нищо. Той е този, който трябва да си признае. За това живея, за да може истината да излезе наяве. Тя ме ръководи, виждате ли. Тя знае и ми казва. Той е убиец. Как се чувствате?

Сигурно мислите за това. Да, знам, че мислите, чета го в лицето, в очите. Когато го гледате, когато го хващате в непредвиден момент. Когато сте заедно. Когато ръцете му Ви докосват. Ръцете му са държали пистолета, ръцете му са били покрити с нейната кръв, ръцете му са вдигали тялото й в лодката. Неговите ръце. Чакала съм толкова дълго. Толкова съм уморена. Тя не е. Тя никога няма да се умори. Ще чакам завинаги. Дани, каза ми, ти трябва да ми помогнеш. Помагам й. Сега й помагам. Ще излезе наяве, разбира се, че знаете, че трябва. Наистина ли смятате да се върнете и да преживеете тук щастливо и необезпокоявани като невинни хора? Да се радвате на тази прекрасна къща. Много красива, но не като Мандърлей. Да имате деца тук и да ги отгледате, без да знаят истината, като се преструвате, че миналото не е съществувало. Разбира се, че не. Никога няма да се примиря.

Никога няма да Ви оставя на мира, докато не направя каквото тя иска. Да ни стане леко. След това ще се свърши и за Вас.“

Гласът продължаваше да шепне и аз седях и го слушах в студената лунна светлина и нито можех да си запуша ушите, нито да се махна. Тя си отиде и накрая ме освободи, както направи преди това. В главата ми настъпи тишина, градината беше пуста. Върнах се в леглото си и спах като мъртва до появата на слънцето.

Все още беше рано, очите ми тежаха, когато телефонът звънна.

— Максим взе първия влак, — каза Франк Кроулей. — Реши, че ще тръгне, щом веднъж беше решил и не дочака да ти се обади сам. Гласът му звучеше весело, старият Франк, на когото може да се разчита, просто ми се доплака като го чух.

— О, Франк, благодаря ти. Помислих си, не, няма значение.

— Всичко наред ли е?

— Да, да, разбира се.

— Звучиш разтревожена. Нещо случило ли се е?

Защо не му казах? Нямах на кого да се доверя, не познавах друг, който щеше да разбере веднага тревогата и нюансите в тази история. Имах голяма нужда да му кажа, главата ми тежеше от страхове и мисли, и шепнене, и спомени, които се въртяха вътре, а ако кажа на франк, това ще ме облекчи, той ще каже точно това, което трябва, веднага ще знае какво трябва да направя. Франк беше скала на доверие и здрав разум. Беше мой приятел в Мандърлей, когато бях объркана и изплашена, беше ми разказал за Ребека, беше мой поддръжник, винаги на моя страна. Нямах друг човек, към когото да се обърна и все още нямах. Знаех, че трябва да му кажа.

Но не направих това.

— Дълго време съм била сама, — казах. — Радвам се, че Максим ще си дойде тази вечер. Няма нищо друго, съвсем нищо лошо.

Целият този ден бях сама. Дора изпрати съобщение по Нед, има абсцес в зъба и трябва да отиде в Харбърг и той беше зает в най-отдалечения край на градината, едва го виждах. Никой не се обади по телефона, в пощата нямаше нищо за мен, занимавах се с това-онова, нещастна, без да свърша нищо. Все още беше горещо, но сега нямаше слънце, тежки, задушни облаци с цвета на мед се носеха от хълмовете и висяха над къщата. Комари летяха в малки облачета над езерото под дърветата. Чувствах се като в безвъздушно пространство, нервна, изпълнена със страх, но нямаше гласове, нито шепнения, никаква сянка или стъпка по тревата.

Съвсем внезапно си казвах, че всичко това са глупости. Тя е луда, каква магия може да направи? И отидох горе, за да се преоблека, като се ровех из гардероба си от скромни, практични вещи, за да намеря нещо, което мислех, че Максим харесва. Спомних си леките коприни и шалове, камарите скъпи, красиви дрехи, но не със завист — какво добро й бяха донесли, бяха ли я направили любима и щастлива, какво значение имаха сега, освен за обезумялата стара жена.

Стоях и бавно огледах стаята, беше спокойна, помислих си, приятна, скромна стая, пристан, създаващ чувство за сигурност като самата къща и изглежда, че ме е очаквала да изляза от трескавите бълнувания с безумното си поведение. Но не беше виновна и къщата знаеше това и ме прие като някое непослушно, капризно дете, което има пристъпи на избухливост.

Облякох една кремава ленена рокля и си вързах косата назад и като се огледах в огледалото на тоалетката, забелязах бели коси на слепоочията. Започнах да ги бутам навътре, но те не можеха да се скрият, а после си помислих, че няма значение. Имаше и нещо друго. Бях все още твърде млада, но с няколко години по-възрастна от Ребека и ми дойде наум, че това е нещо като победа.

Тя нямаше бели коси, си казах, и за секунди си спомних образа й в снимката и не усетих нищо друго, освен някакво съжаление.

Къде беше Ребека? Мъртва. Никъде. Не знаех, това беше една мисъл, която никога не ми беше идвала наум.

Не бях задълбочена и не задавах подобни въпроси, но сега си спомних, че като дете и като момиче и после като стеснителна млада жена, която срещна Максим, младоженката, която пристигна в Мандърлей, страстно влюбената, объркана жена беше потисната и се страхуваше от всичко — от местата, от хората, от спомени, видях ги всички в редица, един изчезва, за да се появи друг. Те водеха до тук, до тази жена с начало на побеляваща коса, която гледа от огледалото. Те бяха тази жена. Аз. И не бяха, бяха привидения и бяха изчезнали. Къде? Къде? Не бяха мъртви като нея, но не съществуваха повече от малкото бебе и прохождащото дете, каквато съм била някога. От колко личности сме съставени, като матрьошки скрити една в друга?

За момент страшно се изплаших, защото бях изгубила контакт с човека, когото познавах от толкова години, спокойната, безинтересна, солидна влюбена жена, която беше така доволна, че живее в изгнание, изключително предана, без да има тайни, не познаваща сенки, не чуваща никакви шепнещи гласове. Трябваше ми, нужни ми бяха нейната сила и спокойствие, необходимо ми беше да се облегна на нея и да й се доверя. Бях се променила и продължавах да се променям, но не си спомнях добре как беше започнало това, нито разбирах защо.

Но после чух един кос да бие тревога, като се стрелна в храстите от далечната страна на градината и скърцането на гуми на кола по пътеката и след миг бързите стъпки на Максим и гласът му, който ме викаше. Тези звуци ме окопитиха и дойдох на себе си и се затичах по коридора и по стълбите към него в хола, където той стоеше и гледаше към мен.