Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (7)

Глава седма

Цялата тази нощ и следващия ден, каквото и да виждах или чувах, както и да отговарях на Максим, той беше далеч от мен. Натиснах ключа и животът продължаваше, но не беше истински живот, нищо не значеше.

Единственото действително нещо беше белият венец на тревата до гроба и черната буква, елегантна, грациозна, смъртоносна върху коравата картичка. Те ме придружаваха, танцуваха пред очите ми, дишаха и наблюдаваха и шепнеха, трептяха на рамото ми и не спираха, нито ме оставяха на мира.

Кой? Продължавах да се питам, когато оставах сама, кой беше направил това? Как? Защо? Кой искаше да ни изплаши? Кой ни мразеше? Кога бяха пристигнали? Бяха ли там, когато намерих венеца? Не, знаех и бях странно сигурна, спокойно сигурна, че не можеше да бъдат там. Когато прекосих църковния двор и застанах до гроба на Беатрис, когато се наведох да разгледам цветята и видях белия венец, бях съвсем сама, ако не беше така щях да забележа. Нямаше никой друг, никакъв наблюдател в сянката, нищо, освен самия венец, който ме разстрои.

Заемаше изцяло мислите ми, беше с мен дори когато вършех рутинните работи през тази нощ и на следващия ден, като някаква мелодия, която свирех така, че най-после просто свикнах и я приех и това малко ме успокои.

— Ще трябва да се забавляваш сама половин ден, можеш нали?

Чух гласа му като се решех пред тоалетката. Не знаех, че така ще се отрази връщането му вкъщи и че Максим, когото познавах търпелив, тих, потиснат, Максим, с когото бях живяла години в чужбина, така лесно ще се изплъзне, за да разкрие толкова много черти от стария Максим, човека, когото за първи път видях. С всеки час, прекаран в Англия, се променяше по малко, сякаш гледах как се ветреят пердета и разкриват все повече какво има зад тях — то беше скрито, но не изчезнало.

„Ще трябва да де забавляваш сама половин ден.“

Ако се беше случило преди половин година, ако поради някаква причина е трябвало да се занимае с бизнес, той щеше да се опита напълно да избегне това, да се скрие, щеше да настоява да го придружа, да слушам, да прочета документите, да ги оправим заедно, той не би могъл без мен. Никога не съм си представяла, че може да се промени, че старата му, лека, горда независимост отново ще се появи, че ще прояви каквото и да е желание да се справи с нещата сам или за момент да иска да бъда далеч от него. Това беше шок, като да наблюдаваш безпомощен инвалид, който започва да се съвзема, да възстановява силите си, да показва характер и следа от стария огън, да става, а после и сам да ходи, без да иска помощ от любящите, сдържащи, неспокойни ръце.

Не знам какво чувствах или колко ме засягаше, но не бях наранена. Не взех думите му като пренебрегване.

Дори мисля, че почувствах облекчение. А при това, промяната не беше тотална, имаше много неща, които бяха същите. Прекарахме един спокоен ден вкъщи и освен кратките разходки в градината през деня и вечерта, той не излезе навън, не искаше. Времето стана влажно и ветровито с ниски сиви облаци и мъгла, която се спусна над къщата така, че не можеха да се видят дори конете в тяхното заградено място.

Четохме до камината и играхме на пикет, решихме, кръстословицата във вестника, а кучетата се изтягаха на килима между нас и на обяд и вечеря. Джайлс беше напълно мълчалив, потънал в себе си, със зачервени очи, със следи от сълзи и торбички под очите. Беше разчорлен, сякаш се разпада на парчета и не обръщаше внимание на това и аз не знаех какво да правя или да кажа, само се опитвах да бъда внимателна, да му налея чай и да се усмихвам, когато очите ни се срещаха. Мисля, че беше благодарен по своя детински начин, но после си отиде, за да стои сам в своя кабинет с часове.

Нямаше го поне Роджър да освежи атмосферата, беше отишъл при приятели и беше ми спестено мъчението да го гледам и да се чувствам виновна.

Изгледаше, че този ден сме затворени във времето, в някаква чакалня на път между различни места. Не бяхме част от тази къща, тя ни беше слабо позната и по някакъв начин чужда и мрачна. Беше ни по-малко удобно, отколкото в хотел. Максим говори малко и през по-голямата част от деня изглеждаше разсеян, замислен и сякаш се зарадва, когато, за да го отвлека след чая, предложих още една игра на пикет. Но и аз имах странното усещане, че до известна степен той се съгласи, за да ми направи удоволствие, да ми е приятно. Усетих, че отново се връщам към моята стара, унизителна роля на дете.

Денят преминаваше бавно. Дъждът тропаше по стъклата на прозорците, мъглата не се вдигна. Рано се стъмни.

„Ще трябва да се забавляваш сама половин ден, но ще можеш да направиш това, нали?“ Да. Сърцето ми внезапно заби, когато спуснах пердетата тази вечер. Имах една тайна, поемах дълбоко въздух, като си мислех за нея. Можех да се забавлявам половин ден. Знаех какво ще направя, но се обърнах на една страна далеч от Максим и не исках да му позволя да ме види. Усещах, че го предавам, най-лошият вид измама и изневяра.

Мъглата беше се вдигнала, имаше валма облаци в ясното, бледо небе гонени от вятъра, беше почти като пролет, само че земята беше покрита с дебел слой листа, издухани от дърветата предния ден и лежаха на купища в градината и алеята.

Адвокатът щеше да пристигне към единадесет часа, беше ангажирано такси да го докара от гарата.

Погледнах през масата за закуска. Джайлс не беше слязъл още. Максим изглеждаше официален, в костюм, колосана риза, далеч от мен.

Белият венец плаваше, блед и нематериален между нас.

Кой? Как? Кога? Защо? Какво искаха от нас?

Чух собствения си глас. Казвах:

— Дали Джайлс ще ми даде колата си? Мисля, че е пазарен ден в Хемък. Иска ми се да отида.

Бях се научила да карам, когато отидохме в чужбина, въпреки че нямахме собствена кола, наемахме, когато ни се искаше да посетим някоя църква или манастир или някаква особена местност, за която бяхме чели. Максим обичаше да го возя, това беше част от промяната у него, въпреки че никога не би и сънувал да направи това в предишния си живот. Правех го с удоволствие, харесваше ми и още повече ми харесваше, че се чувствах различна, — тази, която вози и носи отговорност. Карането на кола ми се струваше нещо, което вършат възрастни хора. Накарах Максим да се усмихне, когато веднъж казах това.

Сега той едва вдигна очи от вестника.

— Защо не? Той трябва да бъде тук и няма да има нужда от нея. Пазарът ще ти хареса.

Значи, всичко беше наред, ще ми позволи да отида, не беше си променил мнението, нямаше нужда от мен тук.

Усетих бодване, когато отидох да си взема палтото.

Забавих се малко като държах ръката му, чаках да се убедя, че той може да се изправи пред адвоката, книжата и по каквито и да е въпроси без мен.

— Всичко е наред, — каза той. — Всичко е наред. — Няма защо да се тревожиш.

Само венецът, си помислих и видях буквата, внезапно появила се на лицето му. Р.Р. Ребека.

Никога не би беше минавало през ум, че тази буква е и на друг човек.

Видях, че Максим ме наблюдава, насилих се да се усмихна весело.

Той каза:

— Всичко е като сън, не неприятен. Просто минавам пред него и странно, няма нищо общо с мен, утре ще се събудя и отново ще настане истинският живот. Разбираш ли?

— Да.

— Бъди търпелива с мен.

— Мили, предпочиташ ли да остана тук, просто в другата стая.

— Не. — Той леко погали бузата ми е опакото на ръката си и аз я взех и притиснах лицето си в нея, с обич и чувство на вина, вина…

— Ще телефонирам на Франк довечера, — каза той като се усмихваше. — Ще тръгнем оттук утре.

А след това Джайлс излезе от кабинета си и търсеше Максим с някакви документи в ръка, така че можех да опитам за колата, можех да отида, без да им се бъркам, вън от къщата, изпратена с чиста съвест да се забавлявам.

Какво си мислех? Какво имах намерение да правя? Защо предприемах това пътуване, което вярвах, че никога няма да направя пак? Защо предизвиквах съдбата?

Бях глупава. Това, което исках, беше лошо, също и опасно. В най-добрия случай щях да бъда нещастна и ужасно разочарована. В най-лошия, и ако Максим разбере, щях да разруша всичко, деликатното ни щастие и любовта и доверието, които бяхме изградили с толкова грижа и търпение, той, аз — до края на живота ни.

И въпреки това, щях да отида, мисля, че съм го знаела от деня, когато разбрах, че се връщаме, че ще отида, беше съвсем невъзможно да се съпротивлявам. Мечтаех за това, беше като някаква тайна любовна история, сънувах я, исках и трябваше да зная.

Никой не ми говореше за това. Не смеех да питам. Единственият човек, който го спомена, беше Франк Кроулей и дори тогава името не беше произнесено от мен.

Мандърлей.

Мисля, че успях донякъде да се убедя, че това е едно романтично поклонение, че каквото намеря, ще бъде тъжно, меланхолично място, непосещавано от духове, изпаднало в странно красиво загниване. Не се тревожех, не се страхувах. Други неща ме плашеха, мълчаливата котка, скрита в сянката, готова да скочи върху мен. Белият венец, картичката, инициалът. Злото намерение на някой непознат човек, внимателно и хитро осъществено.

Но Мандърлей…

Спрях в едно село на половината път, за да си купя оранжада от малко магазинче и като казах сбогом на жената и излязох на слънце, звукът на звънчето на вратата донесе вълна от спомени и разбрах като гледах наоколо, че съм била тук преди много години като момиче на почивка с родителите си и си бях купила картичка за моята колекция, защото къщата на нея ми харесваше, а тази къща беше Мандърлей.

И както стоях там и гледах към варосания обор със сламен покрив на една ферма отсреща, миналото беше с мен и аз с него, по-живо от други неща. Можех да го пипна, да го усетя, нищо не се беше променило тук, мислех си, и нищо не ми се е случило междувременно.

Седях в колата дълго време, като пиех сладката, топла оранжада от шишето и бях в един особен транс, скована, замръзнала, не ми беше съвсем ясно коя и какво бях и защо съм тук в този октомврийски ден.

След малко включих мотора и отново подкарах. Оставих юношеските си години назад в тихото село и след това внезапно шосето ми стана познато — като завих, видях на един завой табела: Керит, 3 мили.

Спрях и изключих мотора на колата. През прозорците, носена от вятъра, достигна до мен слабата солена миризма на морето.

Сърцето ми биеше много бързо, дланите ми се изпотиха.

Керит, Керит. Взирах се в името, докато буквите се превърнаха в нищо не означаващи знаци, събираха се и се разделяха като мухи, дразнеха очите ми.

Керит. Селото и пристанището и лодките, плажа и бунгалата и камъните по него, дори люлеещата се фирма на кръчмата и неравната огъната врата на църквата — всичко видях с подробностите.

След една миля щях да завия и да видя хълма с дърветата по него, по наклона към долината със слабата синя линия на морето, което едва се виждаше.

Чух гласа на Максим. Ако се бях обърнала щях да го видя до себе си.

„Това там е Мандърлей. Нататък са горите.“

Тогава за първи път отидох там, в този ден, като толкова други дни, наредени по отделно, ясни като зърна от броеница и всеки един отлично запомнен.

След това съвсем неочаквано чух друг глас и си спомних една жена, която бях видяла с едно момченце, когато в мъглата корабът се разби в скалите под Мандърлей. Те бяха летовници, дошли на разходка от Керит.

Сега виждах лицето й, на петна от слънцето и блузата, която носеше.

— Съпругът ми казва, че всички тези големи имения ще бъдат разрушени и на тяхно място ще построят бунгала, — каза тя. — Няма да се откажа от едно малко хубаво бунгало тук, близо до морето.

Внезапно усетих, че ми прилошава. Това ли се беше случило на Мандърлей и какво щях да намеря, ако отида там? Гората изсечена, къщата съборена, десетки бунгала с розови, зелени и светлосиньо боядисани рамки на прозорците и последните летни увехнали цветя в градините и може би добре гледани рододендрони. Това е останало от брега, а някога имаше бряг. Имаше ли лодки на летовници там, вързани в заливчето и редица дървени бараки по брега, с имената, написани над вратите и с малки веранди?

Може би това са сметнали за добре да ни спестят, тази дискретност, този ужасен край на всичко.

Нямаше начин да разбера и включих отново колата, подкарах я още малко нататък, като предизвиквах съдбата, като рискувах всичко, като бърках в старите рани.

Завих. Видях дърветата по хълма, подножието на склона към долината. Нямаше нови означения, всичко изглеждаше непроменено. Ако имаше някакви бунгала, те бяха скрити.

Но знаех, че няма, всичко беше останало там както го бях сънувала, — руината, къщата, покритата с растителност пътека за колите, горите наоколо и оттатък някъде, заливчето, плажът, скалите и те сигурно бяха непроменени.

Ето. Излязох от колата и направих крачка. Погледнах нататък — там, о, там, толкова близо беше, можех да отида. Точно зад хълмчето. Защо не го направих?

Защо?

Върви, върви, върви, казваше гласът в главата ми, прелъстителен, шепнещ, студен, тих гласец.

Ела.

Мандърлей.

Земята се завъртя, небето над мен изглежда беше направено от прозрачна чуплива материя и всеки момент щеше да рухне.

Задуха вятър и разроши тревата, погали лицето ми като мека, копринена, невидима ръка.

Побягнах.

Побягнах назад към шосето, което се виеше по хълмовете, като карах с безумна скорост, но с огромно съсредоточаване, родено от паника. Колата хвърчеше по завоите, фучеше край хълмовете, по едно време почти се сблъсках с една фермерска кола и зърнах само стреснатото лице на човека с отворена уста, друг път почти премазах едно куче, побягнах през села и покрай пътните знаци, които ме бяха довели тук. Побягнах назад през отворената порта и по пътеката за колата, побягнах в къщата и веднага видях Максим, който излезе от кабинета и зад него другите двама мъже в тъмни костюми, единият стоеше до камината с Джайлс, Нищо не казах, нямаше нужда. Той разтвори ръце за прегръдка, хвана ме и ме успокои, държа не докато престанах да треперя и спрях да плача. Той разбра, нямаше нужда нищо да му казвам. Разбра и нито думичка нямаше повече да се каже за това и на мен ми беше простено, знаех, въпреки че не бих посмяла да питам…

Адвокатите останаха за обяд, не беше нужно да присъствам. Донесоха ми сандвичи на поднос, седях спокойно до камината във всекидневната стая, въпреки че съвсем не бях гладна и една успях да изям два и някакъв плод, за да не обидя домакинята. След това гледах градината през прозореца и следобедното слънце нахлу в стаята. Това беше още едно удоволствие и го оцених. Чувствах се изтощена, а също така и облекчена.

Бях побягнала не благодарение на себе си, бях избягала от последиците на твърдоглавието ми и от демона, който ме беше обзел, а сега бях отново на сигурно място. Нищо не ме тревожеше, нищо не ме нарани, но което беше още по-важно, нищо не беше разтревожено, гладката повърхност на миналото остана несмутена.

Не ме интересуваше какво представлява Мандърлей сега. Той принадлежеше само на миналото и понякога на моите сънища.

Нямаше да отида там отново.

По-късно, след като си бяха отишли, се разходихме до оградата за конете заедно с Максим и той каза само няколко думи за работите на Беатрис, а те бяха без значение.

— Приключихме, — каза той. — Всичко е уредено. Няма проблеми, нищо не ни засяга вече.

Спрях до вратата. Конете бяха в горния край на ливадата и не дойдоха при нас, нито вдигнаха главите си от тревата. Трепнах.

Максим каза:

— Утре — Шотландия. Бих искал да тръгнем рано.

— Ще прибера багажа след вечеря. Не е много.

— Имаш ли достатъчно топли дрехи? Ще трябва ли да спрем някъде? Там сигурно е доста студено.

Поклатих глава.

— Искам само да отидем там.

— Да.

Вярно беше. Исках да се махна от тук, не заради къщата или заради Джайлс и Роджър, не дори защото беше толкова мрачна и пуста и неподредена без Беатрис.

Не смеех да мисля за завръщане в чужбина. Не можех да понеса това, не исках да отида. Вместо това си представих пътуването с влак през Англия, часовете, през които просто ще гледаме и гледаме през прозореца градове, села, горите, полята, реките, хълмовете, земя и море и небе. Исках огромни глътки от това, нямах търпение да чакам.

Щяхме да вземем книги от тук и да купим още на гарата. Когато не ни се гледаше през прозореца, щяхме да четем и да се храним във вагон-ресторанта заедно и да играем пикет, това ще е ценно време и всичко, което се случи тук, ще избледнее, докато стане съвсем недействително.

Върнахме се в мълчание, доволни за последната ни нощ в тази къща.

На вечеря Максим каза, като вдигна поглед от чинията с риба:

— Бих искал да отида на гроба утре сутринта, преди да заминем.

Погледнах го, лицето ми внезапно пламна в огън и възразих:

— Няма да можеш, искам да кажа, че няма да има време, колата ще дойде тук в девет часа.

— Тогава ще отида в осем.

Той поднесе вилицата към устата си и спокойно продължи да яде, докато моята храна стана като лед и олово и кисела в устата ми и гърлото ми се сви така, че не можех да гълтам, нито да говоря.

Той не трябваше да отиде, не трябваше, но как можех да предотвратя това. Каква причина можех да измисля? Никаква.

Погледнах Джайлс. Помислих си, че и той ще отиде, ще го види, ще направи гаф и ще прочете картичката, ще я прочете на глас, ще задава въпроси.

Видях сълзи да текат по бузите му, без да ги изтрива и Максим го гледа смутен и отново извръща глава към чинията си.

— Извинете, — ножът на Джайлс затропа по чинията му, той стана и търсеше носната си кърпа. — Извинете. По-добре е да изляза за малко.

— Гоподи, какво му става? — каза Максим вбесен, а вратата едва се беше затворила.

— Жена му е мъртва.

Знаех, че гласът ми е груб и пълен с нетърпение, а не трябваше да е така, защото Максим просто искаше да се отърве от мъката на Джайлс, не искаше да бъде свидетел на това, той наистина разбираше какво става.

— Е, колкото по-скоро си отидем утре, толкова по-добре за него. Той ще се върне отново в нормалното си състояние. Това само удължава агонията му. Трябва да се справи.

— Да проверя ли дали колата може да дойде по-рано, можем да спрем някъде по пътя да закусим, нали? Знам колко омразно ти е всичко това.

Чувствах се лъжкиня, хитра, нетърпеливите ми благи думи така леко излизаха от устата ми. Но това беше за негово добро, за да предпазя Максим, да му спестя неприятности, това беше само заради него.

— Не, — каза той. — Остави нещата както са. Моля те, позвъни. Не искам повече.

Така и направих и повече не говорихме за заминаването ни на следващата сутрин и аз седях, ужасно уплашена до края на вечерта, играех си с чинията и въпросът блъскаше непрекъснато като метроном в главата ми.

Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя?

Почти не спах. Не си позволих това, но станах точно призори, набързо се облякох и тихо, като виновен любовник, се измъкнах от тихата къща, ужасена при мисълта, че ще събудя кучетата или ще разтревожа конете. Но никой не ме чу, нищо не мръдна и аз се затичах, като си събух обувките, докато стигнах пътеката и като стъпвах по тревата, за да не вдигам шум по камъните. Ранната утрин беше все още спокойна и бледа и неописуемо красива, светлината ставаше все по-силна.

И аз едва я забелязвах, усещах само своите стъпки и страхът да не падна, чувах биенето на сърцето си, нищо не виждах.

Спомням си, че не изпитвах никакъв страх, нямаше възможност дори и за това, имаше само тайната и неотложността, и както тичах и спирах да си поема дъх няколко пъти и отново тръгвах, започнах да вървя много бързо, молех се дано стигна там и да мога да направя каквото трябва и да се върна отново без никой да ме забележи.

По едно време лисица изскочи от един процеп в плета и се стрелна през пътеката пред мен, друг път като вдигнах очи, погледнах точно в утринното лице на огромен бухал с широко отворени очи, кацнал на един клон.

Беше много студено, но не усещах нищо, понеже тичах. Ако някой ме беше видял, какво ли щеше да си помисли? Една жена, която тича ли тича през пътеките надолу по скатовете, сама при първия разсвет, най-после се промъква през вратата в тихия църковен двор.

 

Спира.

Спрях да си поема дъх. Помислих си внезапно, все още без страх, че ако някой види някакво привидение, то ще е сега, на това място, но не видях никой.

Нищо не видях.

Видях само гърбицата до пътеката, постлана с пясък.

Сега върху нея имаше пресен торф и отгоре на торфа един-единствен кръст от бронзови хризантеми. Нямаше нужда да погледна отблизо, спомних си, че бяха от Джайлс и Роджър.

Нямаше ги останалите цветя и когато отидох до горната страна на църквата, открих дървената рамка, върху която бяха натрупани от градинаря. Имаше пръст върху тях и няколко клона от дървета — така, че каквито венци и да имаше там, бяха добре скрити.

Обърнах се, замаяна от облекчение, но като минах покрай храста на ъгъла, забелязах нещо, едно парченце от картичка, хваната от откъсната панделка сред тръните на тъмнозелените листа. Бръкнах с ръка и го взех, задържах го, омагьосана от кремавата повърхност с черните краища, черни думи и черния инициал с полегат почерк

Р.

и трънчето убоде пръста ми така, че когато прибрах картичката дълбоко в джоба, беше белязана с кръвта ми.