Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (15)

Глава петнадесета

На ъгъла на улицата, близо до станцията на метрото стара жена продаваше виолетки, като търпеливо седеше на платнено столче с лице, обърнато към слънцето. Купих едно букетче от нея и й дадох доста пари, като се отдалечих, без да си взема рестото. Забодох букетчето на ревера на палтото си с една брошка, която носех.

Щяха да увехнат и загинат преди края на следобеда, но не ме интересуваше, защото сега бяха влажни и пресни, със сладък мирис. Напомняха ми за горите над къщата и дълбоките, хладни брегове от двете страни на потока, който течеше надолу по хълма и по дъното на градината.

Отново вървях по топлите светли улици на ранния следобед, вървях, но ми се искаше да танцувам и да тичам, да спирам пешеходците и да ги каня да танцувате мен.

— Имате ли някакви тревоги? — попита ме той. — Гласът му беше приятелски, спокоен, професионален. — Освен естествената тревога, че не сте забременяла.

— Не, — отвърнах — никакви тревоги.

Нямаше такива, нали, нямаше истински. Неприятността от венеца, от шепнещите гласове, — всичко беше преминало, отхвърлих ги като тривиални фантазии, които преувеличавах. Сякаш видях как се прекатуриха през борда на кораба в черната вода на Босфора и потънаха вечерта, когато Максим ми подаде писмото на Франк за Кобетс Брейк и оттогава не съм и помислила за тях.

— Никакви тревоги.

— Храните се добре, спите, имате много неща, които обичате да правите…

— О, да.

Разказах му за къщата и за градината и радостта, която ми доставят и той изглеждаше доволен, клатеше глава и нещо си записа. Усетих, че одобрява и това беше важно, сякаш ако е доволен от мен, може да произнесе надеждна присъда, като че ли притежаваше магическа сила над мен с одобрението си.

Бях нервна, не от разпита, нито от въпросите, винаги съм била напълно спокойна, но поради значението им.

Всичко изглеждаше, че виси на един много тънък конец в полумрака на тихата стая с високия си таван, високи прозорци със спуснати завеси, с важното си бюро. Той не бързаше, мълчеше, докато мислеше върху нещо, което му бях казала, или си водеше бележки.

Като минах покрай орнаментните фасади на музеите и ораторията Бромтън, по широкия тротоар, премислях отново и отново това, което се случи и го наблюдавах мислено като повторение на филм. Не ми стигаше веднъж, исках да се уверя, че остава в паметта ми завинаги. Знаех къде съм, но вървях напред слепешката, без определена цел.

Той се облегна на стола, като допря върховете на пръстите си. Бяха много чисти върхове на пръсти, с безупречно оформени нокти, — хубави ръце, приятни за гледане.

— Разбира се, — беше казал той, — няма нищо сигурно. Надявам се, че разбирате това. Има много деликатно балансирани, много чувствителни човешки механизми. Често се чудя дали, когато всичко останало е наред, не е просто въпрос на чиста случайност, както всичко друго. Но трябва да запомните, че природата е на Ваша страна, а тя е невероятно мощна сила. Тя е на страната на живота, тя иска Вие да имате деца, това е в неин интерес. Тя иска всички да бъдем плодовити и да се множим, това е смисълът на нейното съществуване.

Мислех си, че вероятно е държал подобна реч и преди, може би я повтаря всеки ден, но аз слушах всяка негова дума, сякаш беше някакво свещено слово и откровение.

— Искам да Ви уверя веднага. Не съм намерил нищо не в ред у Вас, нито физически, нито друга причина, за да не можете да забременеете с едно дете, с деца. Естествено има неща, за които не мога да бъда сигурен от такава консултация и с време, ако нещата не се развиват по план, бих могъл да направя и други изследвания, но предполагам, че няма да бъдат необходими. Искам да Ви убедя да бъдете оптимистка. Просто не се тревожете за това. Имам усещането, че сега, когато сте щастлива и уседнала в живота си, всичко ще върви по реда си. Няма да мине много време и ще дойдете отново при мен и ще потвърдя добрата новина. Знам го.

И аз също, о, и аз също. Той ми каза, че е сигурен, значи е вярно.

Внезапно ми стана топло и се почувствах уморена и жадна. Бях вървяла твърде дълго. Повиках такси и поръчах една улица при Пикадили, където знаех, че има тих хотел. Можех да си поръчам чай, облегнах се и усетих слабия аромат на виолетките и знаех, че ще бъде завинаги свързан с този ден, усещането за сигурност и ново начало.

На края на улицата една конска кола с бъчви за бира беше препречила пътя и шофьорът спря. Можех да измина пеша няколкото метра до хотела. Стана много топло, тротоарите тлееха като пещ, настилката беше лепкава и миришеше, като се топеше тук и там. Мислех, че ще мога да вървя по-нататък, към магазините на Пикадили, или да седна сред фонтаните, на Трафалгар Скуеър, но сега исках само да си почина, да си пия чая и след това да отида на гарата и от там — у дома. Мечтаех за градината под последните лъчи на следобедното слънце, за уханието на розите, да седя и разговарям с Максим, ръката ми в хладната, спокойна вода на езерото.

Заобиколих колата с бъчвите и хората, които ги търкаляха по наклонените дъски в черните мазета под тротоара, ми направиха път, като викаха весело.

Имаше една телефонна будка с отворена врата, а човекът вътре се беше облегнал на нея. Беше поставил куфар на вратата, който се подаваше през нея, един прокъсан, стар куфар от картон на петна, вързан с протъркан кафяв кожен колан. От него се подаваха парчета изцапан плат и нещо, което изглеждаше като пожълтели вестници.

Човекът държеше слушалката сякаш беше оръжие, здраво вкопчил се за нея и крещеше, много силно. Думите не се разбираха, чудех се дали не бълнува, изглеждаше луд, — последица от войната по улиците на Лондон, уплашени, странни фигури в собствените си ужасни, затворени светове и аз отстъпих назад инстинктивно от страх, че може да изскочи от вратата към мен, но не можах да се сдържа да не го погледна. Носеше шлифер и протъркани кафяви панталони, косата му беше дълга и несресана над яката.

Той не помръдна, но като минах покрай полуотворената кабина се обърна и ме погледна право в очите.

Очите му бяха като на луд, зачервени и аз го познах.

Започнах да тичам, като се спъвах и обувките внезапно започнаха да ме стягат от дългото ходене. Стараех се да избягам, за да не ме познае и последва и се втурнах изплашена във въртящата се врата във фоайето на хотела.

Вече бях на сигурно място, подредено, спокойно и сумрачно. Момичето на рецепцията ме погледна и се усмихна.

— Добър ден, мадам.

Отидох при нея с облекчение и казах, че бих искала чай.

— Разбира се, портиерът ще Ви заведе в синия салон. Много хладен и спокоен, наистина приятен в тази горещина.

— Благодаря. О, мога ли да използвам телефона, открих, че съм забравила нещо на последното място, където бях.

Бях купила един копринен шал по-рано този ден с намерение да го подаря на Банти Батърли, да й благодаря и в кабинета на лекаря открих, че съм го забравила на тезгяха в магазина, остана между много други неща.

Мина време, докато ме свържат с този отдел и изясня молбата си, но накрая намериха шала и дадох името и адреса си, за да ми го изпратят. Неприятно ми беше, че ще мине време, исках да видя Банти, изпитвах топло чувство към нея, защото можах да говоря с нея, да й се доверя и тя веднага ми беше намерила лекар.

— Ще Ви бъда много благодарна, ако го изпратите по пощата днес, това е подарък, не искам да закъснее, — казах и повторих бавно адреса. Всичко ще бъде наред, тя ме увери, ще изпратят младия служител да го опакова и изпрати по пощата веднага, ще получа шала на следващата сутрин.

— Благодаря, — казах. — Много Ви благодаря, — и оставих слушалката. Като се обърнах, застанах с лице към Джак Фейвъл, човека с куфара, който стоеше много близо до телефонната кабина, така че като излязох от нея, нямах възможност да го избегна.

Познах го по очите, очите, които за първи път видях в хола онзи следобед в Мандърлей, но сега бяха ненормални, очи на луд, бялото беше пожълтяло и зачервено, зениците разширени: дразнеха, не можех да се въздържа да не ги гледам, той ме принуждаваше, като стоеше много близо до мен, без да отвърне поглед.

— Е, — каза той, — гледай ти, гледай ти, госпожа де Уинтър. — Имаше присмех в гласа му, но и нещо друго, нещо почти триумфално. — Колко странно да попадна на Вас тука.

— Наистина ли? — чух се да казвам нервно. — Да, сигурно е така.

Опитах се да мина покрай него към неутралното отворено пространство на фоайето, но той не ми позволи, едрото му тежко тяло в изтъркания шлифер и куфарът продължаваха да препречват пътя ми. Блъсна ме назад, намерих се натикана в ъгъла и уплашена.

— Странно, като минахте оттам, аз Ви погледнах, нали? Вие ме познахте. Помислих си, Господи Боже, тази малка лейди, никога не бях очаквал такъв късмет.

— Късмет?

— О, да. — Той се хилеше, устата му беше полуотворена така, че виждах колко развалени бяха зъбите му. Лицето му беше хлътнало и набръчкано, месата му висяха синкави там, където трябваше да расте брада.

Някога изглеждаше добре, въпреки че никога не ми се е струвал привлекателен, но сега не беше такъв, беше отвратителен, много по-възрастен и мръсен. И луд, си помислих, като без да искам, го погледнах отново в очите. Той не беше разговарял с никого в телефонната кабина. Внезапно ми мина през ума, крещеше в слушалката в пристъп на някаква параноична фантазия.

— Моля да ме извините, — казах в отчаянието си, тъй като той не се помръдна. — Трябва да кажа нещо на рецепцията.

Той спря, след това се отмести малко, но като минах покрай него, веднага ме последва така, че когато стигнах до рецепцията, застана до лакътя ми.

— Успяхте ли да се оправите, мадам?

— Да, да, благодаря Ви, всичко е наред…

— Тогава сигурно сте готова за чая си. Портиерът ще Ви придружи до салона.

— Чай! — каза Фейвъл. — Това е чудесна идея, готов съм да изям една, прилична порция препечени филии и няколко сандвича. Да, ще Ви придружа за чая, имаме много да си говорим.

— Фактически, — казах, като хванах чантата си, мисля, че нямам време. Ще поръчам само такси и ще отида на гарата. Максим ще ме очаква.

— Не. — Той вдигна ужасния си куфар. — Настоявам. Разбира се, Вие ще пиете чай, не искате ли да чуете какво се е случило на Вашия отдавна изчезнал приятел?

— Не особено, ако искате да знаете истината.

— Ах… — Той застана на вратата на салона.

— Истината. Добре, ние всички помним нещичко за нея, нали?

Усетих как се изчерви лицето ми.

— Мисля, че ще пиете чай, — каза той, — нали? — И тръгна към далечния ъгъл на залата, където тихи двойки от възрастни дами почиваха в горещината, седяха пред сребърни кани и захарници и бели чинии с кифли.

Ужасно се срамувах, че съм с него. Вдигаха очи и ни гледаха и бързо се извръщаха. Искаше ми се да се обърна и да избягам много бързо от хотела на улицата. Но той ме държеше за лакътя и сервитьорът се появи и издърпа стола, за да седна, — нищо не можех да направя.

— Чай, — казах, — китайски чай…

— Със сандвичи и кейк, мадам?

— Аз, аз не съм…

— О, да, много — каза Фейвъл, като се изсмя с неприятен, висок, потискащ смях и усетих как дамите отново се обърнаха.

— Всичко, — кифли, хлебчета, само че аз искам уиски и сода, а не чай и можете да донесете първо това.

— Съжалявам, сър, но барът не е отворен по това време…

— Не е отворен? Дявол да го вземе, какво сервиране наричате това в един горещ ден?

— Много съжалявам, сър.

— Да, добре, не можете… — Той намигна на човека и направи жест като триеше дланта си така, че ми се щеше да се изпаря от срам и неудобство и някога бих направила това. Но сега бях по-възрастна, знаех по-добре да се справям с нещата и си спомних за новината си, че бях щастлива, че всичко ще бъде наред и Джак Фейвъл преди всичко не може да ме докосне.

— Благодаря, — казах на сервитьора много спокойно, — само чай, ще бъде чудесно и малко за ядене.

— Ей, смилете се над мен, не съм ял цял ден.

— Тогава и малко сандвичи само за един.

Опитах се да се усмихна очарователно на сервитьора, за да го спечеля, но не успях, лицето му беше замръзнало, едва прикриваше отвращението и възмущението си. Не го обвинявах. Фейвъл изглеждаше като просяк, панталоните му бяха стари и му стояха лошо, обувките му бяха износени на върха и подметките разпрани отпред. Яката му беше мръсна, косата му не беше подстригана и немита. С ужас си помислих, че може би живее на улицата или в някакво мръсно временно общежитие с картонения си куфар.

— О, да, — каза той, очите му горяха сини и безумни, като се взираше в мен. — Погледнете ме добре. Докато Вие с Максим сте си живели спокойно в хубавите си малки скривалища в чужбина, за някои от нас настъпиха тежки времена. Той има много да ми се отплаща, можете да му кажете това от мен.

— Не знам какво искате да кажете.

— О, много добре знаете, не ме гледайте с такъв невинен израз.

— Как се осмелявате да ме обиждате! Какво, за Бога, сме Ви направили?

— Вие? Е, добре, признавам, че Вие нищо не сте направили, не бяхте дори там, не го познавахте тогава, нали? Бяхте невинна тогава, съгласен съм, че може и от тази страна да се погледне. Умна, разбира се, и хитра, не такава малка госпожичка и невинно пиленце, на каквато винаги сте се преструвала. Но Вие знаете истината, той Ви е казал, нали? Така че това Ви прави виновна също, Вие сте съучастница.

Той повиши глас.

— Господин Фейвъл…

— Прекарал съм по-голямата част от последните десет години, през цялото време след гнусната война, като се опитвах да накарам нещата да потръгнат. Нямах късмет. Нямах радост. Нищо. До днес. И какъв късмет, тази среща компенсира почти всичко.

— Говорете по-тихо, моля, хората ни гледат.

— О, не можем да търпим това. Боже мой, съвсем не. — Той се наведе напред, с разкрачени крака, ръцете му на коленете. Бяха нечисти ръце, сбръчкани в ставите с мръсни нокти.

— Имате ли цигари?

— Съжалявам, нямам. Не пуша.

— Не, разбира се, никога не сте правили нищо, спомням си. Няма значение.

Той обърна стола си и започна да гледа наоколо в хола.

— Сигурно мога да измъкна цигара от някой старец тук, нямам пари.

— Моля, недейте, моля, вижте. — Отворих чантата си, — идете си купете цигари, ето, моля не отивайте при никого.

Той се ухили, като показа мръсните си изпочупени зъби и тръгна, после спря и ме погледна.

— Не си отивайте, — каза той. — Имаме за много неща да си приказваме.

Наблюдавах го как се клатушка по салона и търси цигари. Беше оставил куфара си до стола, изглеждаше като че ли е взет от някой боклук, закопчалките му бяха ръждясали и счупени, ъглите скъсани, в него нямаше нищо, си мислех, само стари вестници и парцали, вероятно някои негови неща. Той беше почти луд, той беше отчаян и щеше да ме заплаши по някакъв начин.

Реших да му дам пари, чековата ми книжка беше у мен и имах малко пари. Ще бъде лесно, ще го попитам колко пари иска, за да се махне. Не знаеше къде живеем и когато си тръгна, няма да му дам възможност да ме проследи. Той започна да бърбори нещо за истината, но си спомних как изглеждаше след разследването по смъртта на Ребека и решението на съда, че е самоубийство; всичко, което искаше тогава, беше пари.

Сервитьорът дойде с чая на поднос. Той взе две малки масички и постави внимателно подноса и като правеше това, спомних си Фрит и Робърт да ни поднасят чай в Мандърлей и сложния малък ритуал, сребърните кани, чинии, отрупани с триъгълни сандвичи, топли кифли, препечен хляб с дебело намазано масло, питки и няколко вида сладкиши. Подносът сега беше по-скромен, но ароматът на топлата вода, който излизаше от чучура, и на топлия препечен хляб ме върна към стария спомен. Сервитьорът имаше високомерен израз, който приличаше на този на Фрит. Видях го как погледна към празния стол срещу мен и куфара, устата му се сви в израз на отвращение и аз отново се опитах да хвана погледа му, за да покажа съответното си отвращение, да му дам да разбере, че Фейвъл не ми е приятел. Но бях безпомощна, той не ме погледна.

Няма да кажа на Максим, помислих си, като сипвах чая. Изглеждаше хубав, силен и горещ. Жадна бях, изпих го веднага, като опарих устата си, без да обръщам внимание на това. Просто ще дам на Фейвъл, каквото иска и ще се отърва от него. Максим не трябва никога да узнае.

Фейвъл беше свършен, един жалък, нещастен, полубезумен човек, започнах да го съжалявам.

Когато се върна през дългия салон с някаква следа от старото си самочувствие, държеше цигара в устата си и ръцете му бяха в джобовете. Не беше привлекателен, със слабо лице и не се страхувах от него, не можеше да ни засегне.

Отново се просна на стола, като пушеше и ме принуди аз да му сипвам чая. Той нищо не каза известно време, докато ядеше лакомо и пъхаше огромни залъци в устата си и едновременно с това пиеше. Веднъж или два пъти ме погледна над чашата си, сините зачервени очи се взираха в мен, все така безумни. Чаках, без да ям, като си пиех чая, не го гледах. Колко ли ще поиска, чудех се, дали ще имам достатъчно пари в банката или ще трябва да направя, някакви бързи, тайни ходове? Надявах се, че не, исках с това да се свърши, не исках да имам нищо повече с Джак Фейвъл.

Сложи несръчно чашата си на масата така, че не застана както трябва в чинийката и аз трябваше да се наведа, за да я изправя. Усетих, че ме гледа, като следи и най-малките ми движения.

— Приличен чай, — каза нахално той, — но не повече от това, което старият Максим ми дължи, разбира се. Не повече. Значи наближаваше. Бях готова. Чаках.

Той каза:

— Предполагам, че искате да знаете какво се случи.

— Случи?

— Онази вечер, о, не ми казвайте, че и двамата не сте говорили, не сте се чудели за това или онова през тези години. Никой не знае, мога да Ви кажа. Онази стара баба Франк Кроулей се опита да души наоколо за малко, търсеше ме и ме разпитваше, а после Джулиън, изпратих ги и двамата за зелен хайвер… А така направи и Дани.

— Госпожа Данвърс?

Усетих болка в сърцето си. Позната ми беше, позната болка от онова време.

— Къде е тя? Мислех…

— Какво? Какво сте мислели?

Не отговорих. Не можех. Фейвъл кръстоса краката си.

— О, Дани е някъде наоколо. Не знам, не съм я виждал от години. — Очите му замигаха. — Мандърлей, — каза той, — каква гледка. Ужасна. Сигурно сте я видели? Преглътнах, езикът ми се поду в сухото ми гърло.

— Разбира се, че не съм. Бях в Лондон, знаете това. Спомняте си, когато видяхме онзи лекар.

Тогава разбрах, че моите съмнения се оказаха прави, простите факти.

Чувах гласа на Фейвъл онази нощ, като говореше на Максим и се усмихваше със старата си неприятна усмивка.

— Мислиш, че си спечелил, нали? Законът все още може да те хване, а също и аз, но по различен начин…

Този начин беше внезапен и лесен. Той телефонира в Мандърлей на госпожа Данвърс. Тя беше говорила с някого, Фрит беше си спомнил. Фейвъл й казал много бързо какво е станало и те са го уредили заедно. Чудех се дали беше негова или нейна идеята. Но тя го беше извършила. Тя беше запалила пожара, изсипвайки тайно парафин в някоя далечна част на къщата. Драснала беше кибрита, където никой не можеше да види. Виждах я как преглъща доволна с бяло лице в тъмния коридор.

А след това е напуснала, едно такси дошло, багажът й сложен вътре и си заминала. Отнякъде телефонирала на Фейвъл, казала му. „… и аз също мога, но по различен начин.“

Погледнах го как подсмърча, мръсен, омразен. Поне не е бил там. Не е имал удоволствието да види как гори Мандърлей, желанието му за мъст към Максим не е било напълно задоволено.

Помислих си за нещо друго като пиех последните капки от хладкия чай. Не вярвах, че Фейвъл е способен да организира белия венец на гроба на Беатрис. Сега, като го гледах, не бях сигурна. Имаше нещо от характера му на влечуго и хитрост у него, което беше ново!

Представих си го как диво се смее. Оставаше само въпросът с парите. Той нямаше пари, беше отчаян, това беше очевидно. Венецът беше много скъп.

— Трябва да тръгвам — казах. — Не искам да чуя нищо.

— Жалко. Мислех, че имаме много неща да си кажем — десет години клюки. Не че имам кой знае какво да казвам, имах гараж, загубих го. Разбира се, нещата се провалиха, щом започна войната. Но върша по малко това-онова, когато се хвана за нещо. Не е лесно. Вие не можете да знаете, нали? Никога не сте имали нужда от нещо. Късметлийка сте.

Той внезапно се наведе напред.

— Той трябваше да бъде обесен, — прошепна с ярост и слюнка се появи на устните му. — Вие го знаете така добре, както и аз.

Усетих, че треперя вътрешно, но външно бях толкова спокойна, абсолютно спокойна. Казах:

— Сигурно искате пари, натам я карате. Опитахте се да шантажирате и преди, нали? Е, ще Ви дам пари, защото не искам да тревожите Максим. Той е щастлив, много щастлив и двамата сме щастливи. Нищо не бива да наруши това.

— О, разбира се, че не, разбира се. — Той ми се подиграваше с мимиката на лицето си, с очите.

— Кажете ми колко очаквате да Ви дам. Искам да се прибера у дома, закъснявам.

— Десет лири?

Втренчих се в него като глупаво повторих думите му.

— Десет лири? Това ли е всичко?

— Това е много за мен, мила. Но добре, ако ще Ви направи по-щастлива, да кажем петдесет.

Не разбирах. Очаквах да поиска стотици, може би хиляди, — нещо, с което да се оправи, да влезе в бизнеса.

Взех чантата си и започнах да броя някакви банкноти.

— Нямам толкова. Мога да Ви дам чек за останалите.

— Направете така, че да ги изтегля.

Така и направих. Трудно пишех ясно и нормално.

Той взе чека и парите и внимателно ги зави заедно.

Цигарата му беше изгоряла до фас и висеше в ъгъла на устата му.

— По-добре платете чая, — каза той.

Мразех го, мразех начина му на говорене и това, че ме накара да се чувствам разстроена, засрамена, виновна. Станах, без да му отговоря.

— Това бяха чудесни времена, — каза той, в Мандърлей. Чудесни, преди всичко да се обърка. Тези дни няма да се върнат. Уреждахме си непрекъснати веселби, Ребека и аз, невероятни преживявания. Горкото момиче. Той стана и протегна ръка, усетих как хвана ръката ми. Потреперих при мисълта как мръсните му нокти се впиват в палтото ми.

— Мислите, че с това се приключва, нали? — каза той. Говореше лековато, почти приятно, сякаш това много го забавляваше.

— Моля?

— Да. Петдесет лири!? Господи!

— Моля оставете ме да си вървя и говорете по-тихо.

— Кажете на Максим.

— Не.

— Кажете му, че парите са най-малкото.

— Не разбирам.

— Не казвам, че не ми трябват, защото ми трябват и не казвам, че няма да имам нужда от още, защото ще имам. Но това може да почака, то съвсем не е най-важното.

Той пусна ръката ми.

— От него искам нещо повече от пари.

— Говорите глупости, — казах. — Вие сте луд.

— О, не. — Той отново се засмя и очите му бяха ужасни, как не исках да ги гледам, знаех, че нямаше да мога да ги забравя.

— О, не. Хайде тръгвайте към влака си.

Но за няколко минути не можех, не знаех как да извърша простото нещо да си тръгна, да изляза от залата, бях объркана, парализирана, като че тялото ми не искаше да функционира, съзнанието ми не беше в състояние да координира нещата.

— Благодаря за хубавия чай.

Очаквах, че ще ме последва, но вместо това той отново се просна на стола.

— Ще остана тук, докато благоволят да отворят бара и след това ще си поръчам уиски. Може да платите и това, какво ще кажете? — тръгнах си ядосана, страшно объркана до сълзи, избягах от салона и докато плащах на момичето, мислех, че ще изкрещя. Избягах на улицата, горещината от тротоара ме блъсна в лицето и едва успях да се сдържа да не припадна, докато чаках да мине някакво празно такси.