Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (20)

Глава двадесета

Кобетс Брейк беше почти затворена в легена си с дърветата, но на едно място имаше отвор в малка гънка на хълма. Беше на западната страна, в далечния ъгъл на кухненската градина и когато дойдохме тук за първи път, имаше само една буренясала пътечка, която водеше до заграждение от буки. Много пъти стоях там да се наслаждавам на неочакваната гледка на сребърната църковна стрела, която в определено време на деня се огряваше от слънцето. Най-хубавото беше, че вечерно време изглеждаше, че се отдалечава във виолетово-синя мъглица, като се слива със смрачаващото се поле и небето и през последните месеци особено се привързах към това тихо ъгълче на градината. Като разглеждах стари книги и списания вечерно време, тъй като се опитвах да уча колкото се може повече, нарисувах едно планче няколко пъти, преди да го дам на Нед. Той беше изчистил земята и засадихме малко дървета зад вратата на стената, която водеше към градината на кухнята, в дъното на горичката посадихме редица орехови дръвчета, като вързахме върховете им, за да се оформи арка.

Брястовете бяха отсечени и една малка вратичка от сплетени клони ги замести и може би следващото лято щях да поставя там пейка, за да мога да отивам през горичката под ореховите дървета и да седя и се наслаждавам на гледката на сребърната игла през процепа между хълмовете. Засега няколко дънера с една дъска помежду им изпълняваха тази служба.

Гордеех се с тази част от градината, обичах я, защото си беше моя и я ценях, защото осъществих идеята си, не я бях наследила от никой друг. Никога не бях изпитвала такова усещане на удоволствие и притежание преди, въпреки че знаех, че не е нещо много в сравнение с останалите великолепни части на градината.

През есента Нед и аз щяхме да посадим стотици луковици под дърветата, той дори беше открил един стар поток, който се появи изпод някакви камъни и се чудеше дали не ще можем да го докараме на повърхността отново и да изградим канал за него.

Беше най-красивата вечер, краят на деня беше най-приятен сега, когато задухът на въздуха през късното лято изчезваше и се появяваше сладостта и лекият аромат на мъглица под дърветата. Взехме си питието с нас през градината към ореховата пътека и скамейката.

Максим ми разказваше за Шотландия, за риболова с Франк, за момчетата, как изглеждаха сега плановете за бъдещето и аз го слушах и бях много спокойна и безразлична, като че ли беше някой непознат.

Този Максим, когото срещнах преди толкова години, ми изглеждаше градски човек, светски човек на хотелите и Лондон и хайлайфа и дори когато бяхме в Мандърлей, той пак изглеждаше такъв. Много го интересуваше кройката на ризата му и откъде е купен кремът му за бръснене и дали пощата е пристигнала точно навреме. Тогава се страхувах от него, разтревожена от неговите навици и принципи и въпреки че никога не беше предявявал невъзможни изисквания към мен, винаги изпитвах страх и треперех да не би всеки момент да ги предяви, а аз да не мога да ги изпълня.

Но сега всичко се беше променило и през годините на нашето заточение той се беше променил пред очите ми, — съсипан и загубен, напълно зависим от мен, от моята сила, привързаност и близост. Бях свикнала с това, обичах го и бях щастлива с този нов Максим и не се тревожех, щом като следвахме нашата сигурна, добре премерена рутина.

Сега като го гледах седнал до мен, разбрах колко много отново се беше променил; имах нужда от Кобетс Брейк, първа я видях и обикнах и страстно пожелах, моя мечта беше да дойдем тук.

Така изглеждаше, така ми се струваше, а и Максим беше преобразен от нея. Сега беше извънградски човек по различен начин, започна да опознава и обича дълбоко и интимно това място, тази земя, тази част от Англия.

Обикаляше полето и се вглеждаше в горите и храстите, разбираше вече от растения и животни, познаваше арендатори на земя, беше станал владетел на имение, нещо, което дълбоко го ангажираше и беше изоставил отношението на феодал към Мандърлей.

Изглеждаше по-млад, загорял от дълго стоене на открито, почти загубил старата си градска патина, въпреки че все още добре се обличаше поради вроден вкус към най-хубавите плажове и кройки и стил, изглеждаше винаги елегантен без усилие, нещо, което аз никога не можах да постигна.

Седях, пиех си своето шери, слушах го и го гледах и след малко настъпи тишина и едва чувах слабия далечен тенекиен звук от църквата, когато отброяваше часа.

Усмихвах се и се съгласявах, като го приветствах с добре дошъл, а това, което се беше случило в негово отсъствие, затворих много дълбоко в себе си. Той нямаше никога да узнае от мен, че тя е била тук и е хвърлила черната си сянка върху тревата и е отровила въздуха и ме беше ужасила с безумието си така, че никога вече нямаше да имам същото отношение към къщата, а само към това ъгълче зад горичката, в края на ореховата алея.

То беше мое, — не дойде тук, нито го видя, нито го знаеше. Не можеше да го развали.

— Нещо не е в ред — каза Максим.

Вьздухът внезапно застудя, а аз бях без палто. Бавно се върнахме към къщата.

— Мислиш ли, че Франк ще дойде?

За това разговаряхме, Кроуелови щяха да дойдат за няколко дни през септември, за да видят Тинът Фарм, свободната ферма, която Максим възнамеряваше да им даде. Имаше нужда от Франк, имението беше твърде голямо за него и той не можеше да се справи както трябва.

— Чудесно ще бъде, ако са наблизо, ще имам чувството, че увеличаваме семейството.

Той спря пред мен, гледаше ме, очите му насочени към лицето ми, ръцете му — на раменете ми.

— Не можеш да ме измамиш, нито да скриеш нещо от мен, нито да ме излъжеш, знам, че нямаме тайни един от друг.

Не можех да говоря, само си мислех за малките тайни, които бяха започнали да се трупат, откакто се бяхме върнали. А също така и преди, преди.

— Какво е станало? Погледни ме. — Говореше по стария си рязък, отривист начин, който познавах от преди. — Познавам те твърде добре. Мислиш ли, че съм забравил? Знам, че имаше сенки, тревоги, дори страхове. Лежал съм буден до теб дълги нощи и съм знаел и виждал разстроените ти очи. Ти си много мила и добра и се опитваш да бъдеш весела и да го криеш от мен. Когато бяхме в чужбина, много се стараеше и аз винаги го забелязвах, винаги го знаех.

Усетих, че сълзите започнаха да парят очите ми, исках да се облегна на него и да му разкажа всичко, всяка подробност, всички минали дребни страхове, — да призная какво се беше случило от времето, когато намерих венеца, за Джак Фейвъл и госпожа Данвърс, а най-вече за ужасните шепнещи гласове. Усетих ръцете му да ме докосват и добре ги познавах, ръцете, които бях наблюдавала, когато държат кормилото на колата и когато белеха мандарина, или когато държаха пилата за нокти, или почиваха на перилото на кораба, — ръцете, чиято форма можех да си представя и които така много обичах, които означаваха за мен Максим, дори повече от очите или устата, от гласа му или от формата на главата му.

Но не можех да успокоя гласа, злобен, коварен, разстройващ, който ми шепнеше за същите тези ръце.

— Уморена съм, — казах. — Беше така горещо. И ми беше неприятно, че не си у дома.

Обърнах се и влязох през вратата.

Защо не му казах тогава? Сега зная, че точно това трябваше да направя без каквито и да било въпроси. Той нямаше да се ядоса, беше достатъчно силен, вече не се страхуваше от миналото, нямаше нужда аз да го предпазвам. Беше се оправил. И все пак нищо не казах.

Срамувах се и бях объркана и се бях отдалечила от него, а когато влезе в къщата след мен, започнах да му задавам още въпроси за Кроеулови. Той отговаряше кратко, преди да отиде в кабинета си и затвори вратата.

Изпуснах момента. Тихо носех тайните си, а те бяха жестоки, тежки, горчиви.

По-късно, когато си легнах, Максим застана при отворения прозорец. По скатовете над къщата малки бухалчета летяха по дърветата, като издаваха кратките си остри писъци.

— Дано вали — казах.

Той не отговори. Отидох и застанах до него, като погледнах навън, но той не ме докосна, нито се обърна към мен. Бях учудена като усетих ново, различно отдръпване, не знаех как да се справя с него. Аз бях виновна, бях скрила нещо от него и понеже той го усети, беше дълбоко засегнат.

Не. Беше нещо друго. Усещах, че ако някой ни хване и притисне по-силно в мрежа от сложно преплетени невидими нишки, каквото и движение да направя, за да ги скъсам или да ги изгладя, ще ги затегне по-силно.

Лежах до Максим дълго време, нещастна, уплашена, като слушах бухалите и не можех да заспя.

Но на закуска той вдигна очи от вестника и каза:

— Времето ще се задържи. Може би трябва да дадем едно парти.

— Парти? За какво? Какво парти? Защо?

— Мило момиче, няма нужда да се паникьосваш. Ще имаш случай да си покажеш градината.

— Няма какво да показвам, сега не е в най-добрия си вид и при това едва съм почнала да я оправям.

— Има ли значение? На мен ми изглежда чудесна, спретната е, има цветя. Хората ще й се възхищават.

— Какви хора?

— Съседите, хората наоколо, не можем да бъдем отшелници и понеже купуваме земя и увеличаваме мястото, всеки ще се интересува и това е естествено, важно е да сме в добри отношения с местните хора. Батърлеви като че ли познават всички, попитай нея кого да поканим. Вече познавам някои, разбира се. И нека малко да разпрострем мрежата, има много села наоколо.

Да, знаех, знаех. Не исках да мисля за това.

В Мандърлей имаше безкрайни взаимни гостувания със съседите, половин графство ни беше посетило и партитата бяха нещо очаквано. Ребека даваше партита, беше известна с тях. Спомних си единственото мое парти като господарка там: маскеният бал, когато направих такава ужасна грешка.

— Мислех, че ще си бъдем на спокойствие тук, — казах. — Ти никога не си харесвал много цялата тази шумотевица. Каза, че искаш да се върнем и…

Прехапах устната си. Да се скрием? Не можех да кажа това. Но той много се променяше, връщаше се към старото, си помислих, в много отношения ставаше познатият уверен Максим, който знае точно какво иска и как да го постигне. Времето, когато беше загубен и свит, беше завинаги отминало. Искаше ми се да се върне, защото само този Макс от годините на нашето изгнание ми беше много близък.

— Нямам предвид нещо голямо, просто нещо градинско. Напитки, можеш да се погрижиш за това, нали? От това имаш нужда.

— Какво искаш да кажеш? Нещо да ме занимава ли? Нещо, с което да прекарвам времето си?

— Не, не това.

— Аз съм напълно щастлива.

— Вярно ли?

— Да, Максим, да, да, какво става? Защо се караме? Никога не спорим, никога не се караме.

Той отиде при вратата.

— Понякога да си напълно щастлив не е достатъчно, — каза той и излезе.

Станах и погледнах празната му чаша и кората от ябълка в чинията му. Не разбрах какво иска да каже.

Всичко беше странно и различно и не знаех защо, нито какво да правя.

Нещастна отидох да телефонирам на Банти Батърли за нашите съседи.