Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (8)

Глава осма

Валя целия път през Англия, — досаден, непрекъснат дъжд и небето беше изпълнено с гълъбовосиви облаци. След известно време дори и аз изпитах досада и обърнах гръб към прозореца и се съсредоточих върху вестника и книгата.

Трябваше да съм радостна, така се надявах да е, но умората и последиците от това, което се случи, отчайващите и страшни неща ме караха да се чувствам изсушена, не изпитвах никакво удоволствие, не се вълнувах, че сме тук. Вече свикнах и го приемах като нещо обикновено. Усещането за свобода, за което бях мечтала, също липсваше, чувствах се затворена и потисната. Искаше ми се да съм жена, която бродира и шие ковьори, за да върша нещо с ръцете си като се уморя от четене. Това щеше да ми даде усещането, че правя нещо и Максим би предпочел така, знаех го, той разчиташе на мен да бъда спокоен другар, не обичаше да усеща лошото ми настроение и досега успявах да му дам каквото иска, да му създам чувство за сигурност.

Средна Англия беше сивкава, покривите лъщяха от чернота. Дъждът падаше на иглички по хълмовете из пътя ни на север. Имаше мъгла по върховете.

У дома, у дома сме, казах, но не го чувствах.

Максим четеше вестници, една книга и веднъж или два пъти отиде да постои в коридора, като облягаше лактите си на рамката на прозореца.

На такова нещо се бях надявала, но сега беше съсипано, вгорчено и той изглеждаше, че е далеч и моите мисли ни разделяха, тъй като имах тайни и трябваше да ги пазя.

Въпросите в главата ми все още продължаваха, но шепнешком. Кой? Как? Защо? От къде беше дошъл венецът? Кой го беше изпратил? Дали беше го донесъл някой и си е отишъл? Какво искаха? Те? Кои? И защо? Защо? Защо? Думите бяха в ритъм с колелата на влака.

Вратата отново се отвори. Максим се върна.

— Ще пием ли кафе? — попитах.

Той отказа с кимване и се върна при вестника си, който бях сигурна, че беше прочел и не ми проговори.

Не искаше да говори. Моя беше грешката, знаех си и нищо не можех да направя.

Влакът бързаше между голите и мрачни хълмове. Англия беше скучна и не чувствах нищо към нея, а дъждът се лееше по прозореца вместо моите сълзи.

По някое време видях една жена да минава по коридора покрай нашето купе и погледна вътре. Вдигнах очи случайно и за минутка срещнах погледа й.

Нищо. Но после видях пламъче на въпрос и израз на лицето й, че ни е познала и спря, направи крачка назад и погледна и двама ни. Бързо вдигнах книгата си и се обърнах, а когато се осмелих отново да погледна, тя си беше отишла.

Това не беше нищо, казах си, съвсем нищо. Бяхме отсъствали от Англия повече от десет години. Всичко е приключено и забравено. Войната беше като голяма пукнатина между тогава и сега.

Малко по-късно отидохме за първата смяна във вагон-ресторанта и като разгъвах салфетката и дробях твърдия хляб в чинията си, разбрах, че тя е там, от другата страна на пътеката, беше в лилава блуза, можех да я видя с крайчеца на окото си.

Когато сервитьорът дойде със супата ни, разля малко на покривката поради внезапното движение на влака и Максим нервно поиска чиста покривка, а аз се опитах да го успокоя и сред тази глупава разправия погледнах жената право в очите. Усетих как лицето ми пламна и се ядосах на собствената си нетактичност. Тя седеше с друга по-млада жена и беше се навела напред.

Видях дебелите й устни да оформят думите, видях и как шепне, усетих какво казва, въпреки че сега не беше толкова много, вероятно само нашите имена и само по-късно, вече в купето ще разкаже.

„Е, Максим де Уинтър, това е втората му жена, били са години в чужбина, казват, че това му се е наложило, Мандърлей, Ребека… Сигурно си спомняш.“

Тя отвратително напомняше госпожа ван Хопър, когато сложи на масата вилицата си и вдигна лорнета си в ресторанта на хотела в Монте. „Това е Макс де Уинтър… собственикът на Мандърлей. Чували сте, разбира се.“

Сложих ръка върху ръката на Максим, казах нещо бързо за гледката през прозореца, някаква незначителна забележка, спомням си, да, че има много овце. Отчаяно ми се искаше за не забележи, че са го познали и го сочат, това беше нещо, от което се страхуваше. А при това, исках чрез докосване, чрез някакъв лек жест да го върна при себе си:

Той слабо се усмихна. Каза:

— Тази риба е отвратително суха.

— Нищо, — отвърнах, — няма значение.

— Добре. Нека тогава да гледаме овцете.

Накара ме да се закикотя и той вдигна вежди, лицето му се смекчи и аз отпих голяма глътка от виното с облекчение и с внезапен изблик на радост, и като погледнах отново през прозореца, видях, че отново става тъмно.

В Шотландия сме, — каза Максим и в гласа му имаше нотка на радост, на лекота.

Шотландия беше друга страна.

Прекарахме нощта в един малък хотел в Дънег, най-близкото градче до имота, който надзираваше Франк Кроулей. Той беше уредил всичко като си е мислил, че ще бъде твърде късно, когато пристигнем и няма да ни се иска да продължим пътуването. Една бележка ни очакваше и ни съобщаваше, че ще дойде да ни вземе малко след закуска.

Дъждът беше престанал през последните мили на север и духаше силен вятър. Приятно ни беше, че сме на завет, посрещна ни с резервирано дружелюбие собственичката. Освен нас само една възрастна двойка имаше там, сега можехме да се отпуснем в тези старовремски стаи с високи тавани, нямаше защо да се тревожим, че някой ще ни познае.

Беше странно, като в един от нашите чуждестранни хотели, но бях свикнала на това, свикнала бях да нареждам дрехите си в още един голям празен гардероб, върху подплатени закачалки, които други хора бяха използвали. Свикнала бях да седя внимателно на края на чуждо легло, да видя дали е твърдо или меко, да използвам непознатата баня и шумните чешми, пердета, много тънки или много, дебели, чекмеджета, които не се отваряха лесно. Беше само за една нощ и след това щяхме да бъдем пак вкъщи.

Но като поставих чехлите си до масичката при леглото, помислих, че не искам това, независимо колко ще бъде хубаво да прекараме известно време с Франк и неговото семейство, — до гуша ми беше дошло от хотелските стаи и къщи на други хора, исках си своя. Не исках повече да съм в изгнание, без корени, неуседнала, само временно, бях твърде възрастна за това. Никога не бях притежавала къща, освен в детството си, а това е съвсем друго нещо. Имаше хотели и за кратко време Мандърлей.

Но Мандърлей не беше мой, там бях гостенка, независимо от преструвките, бях толерирана, но не принадлежах там. Мислех, че ме очаква безсънна нощ, имаше твърде много сенки зад гърба ми. Усещах се напрегната и уморена, почти ме беше страх да говоря, за да не изпусна някоя дума, която да накара Максим да се наостри. Венецът не изчезна от мислите ми, там си лежеше, бял и красив, картина, която трябваше да гледам и когато бръкнах в джоба си, се стреснах, защото усетих твърдия ръб на картичката и се ужасих. Колко глупава, глупава бях, че я пазя, защо не я натиках в купчината, направена от градинаря, за да изгори заедно с цветята?

Лицето на жената също ме преследваше. Отново виждах как ни позна, главата й наведена, да шепне възбудено.

Максим беше прав. Не трябваше никога да се връщаме. Така ще бъде винаги, това ужасно острие на страха, че нещо ще се случи, някой ще ни види, ще ни познае, ще говори, ще пита, ще наруши спокойствието ни.

Но то беше вече нарушено, слабо, чупливо, прозрачно, никога не сме били сигурни.

Така мислех в отчаянието си, като седях срещу Максим в тъмната столова на хотела и после горе. Вятърът тракаше по прозореца и бясно удряше едната страна на къщата, не бях чувала такъв вятър от години. У дома, си казах, но къде беше „У дома“? Никъде.

— Милото ми момиче, бледа си от умора. Беше страшно напрегнато, нали? И аз не ти помогнах с нищо. Твърде много те оставих да се справяш сама. Бях отвратително егоистичен.

Максим ме държеше в прегръдките си, любящ, загрижен, нежен, настроението се промени за миг, както често ставаше, някакъв мрак и избухливост, които го отдалечаваха от мен, се бяха вдигнали, изчезнали. Както той каза, бях изтощена, слаба, объркана, главата ме болеше.

Когато си легнах, стаята се залюля под мен, стените и таванът се разместиха и след това се стопиха, но не бях болна, знаех това, беше само от умора, умора и дълбоко, чудесно облекчение.

Спах както не бях спала от една седмица и без сънища и се събудих при ледено синьо небе и лек скреж на северната утрин.

Имала съм нужда от сън и бях сигурна, че това е помогнало и на Максим, настроението му беше по-леко, бръчките около очите и устата му се изгладиха. Депресията ми през време на пътуването предишния ден е била моментна и повърхностна и се вдигна заедно с вдигането на дъждовните облаци.

Франк пристигна точно малко преди десет в стар „Ландровър“, пълен с кучета и риболовни вещи зад мрежата, за да ни закара до имението и къщата си в Инвиралох.

— Извинявайте, — каза той, като отваряше вратите, — малко е грубоватичко, но тук не държим на деликатности.

Забелязах, че погледна с неудобство към Максим, елегантен както винаги и към полата ми от камилска вълна, но колата очевидно е била изчистена и килими покриваха седалките.

— По толкова труден терен трябва да се кара всеки ден и през зимата, разбира се, е още по-тежко, обикновено сме затрупани със сняг за няколко седмици преди и след Коледа.

Звучеше съвсем нормално и весело и като го гледах така леко седнал пред кормилото на джипа, разбрах, че е намерил своето място в живота и беше напълно щастлив, напрежението от миналото — забравено, старите му връзки с Мандърлей напълно прекъснати.

Пътувахме повече от 40 мили и почти не видяхме къща, освен някоя къщичка на пазач или ловна хижа.

Изкачвахме се по хълмове и по широките им била, по един тесен път и когато слънцето се показа, всичко около нас се проясни, виждаха се още вълнисти хълмове нататък, един подир друг към далечната черта на планината. Земята и дърветата имаха непознат за мен цвят, само бях чела за това, цветове като бежово, лилаво, кафеникаво и тъмновиолетово, линията на далечните върхове беше сребърна. Погледнах към Максим веднъж — два пъти и видях, че гледа напред и наоколо с по-голям интерес и любопитство от това, което беше показал от завръщането ни. Това и за него беше ново, друг свят, тук нямаше спомени и поради това можеше да се отвори за него.

Помислих си, че може да поиска да остане, може би ще можем да останем тук и никога да не се връщаме и като гледах наоколо, чудех се дали северният шотландски пейзаж може да ни стане дом.

Бях сигурна, че не може, тук сме на гости да си починем и възстановим, спрели някак си във времето и мястото и това не може да трае дълго, не може точно за нас.

За днес обаче беше идеално и ние бяхме изключително доволни и денят се сля с другите три, а шотландската есен преминаваше в златни и сини цветове и късно, при последните слънчеви лъчи, в зима.

Никога не бях мислила, че можем да преживеем такова щастие. Максим отново беше млад, прекарваше на чист въздух почти цял ден до тъмно, като ловеше риба с Франк, придружаваше го по хилядите акри необработена земя и диви хълмове, покрити с изтравниче, гори и езера, като ходеха пеш, яздеха, ловуваха. Лицето му пламтеше от удоволствие и от чистия въздух — старият, весел Максим и още по-безгрижен, какъвто никога не бях го виждала.

Къщата беше варосана и четириъгълна на един наклон срещу голямо езеро, от горните прозорци можеше да се видят километри вода, чиято повърхност се променяше десетки пъти през деня от сребриста до стоманена, от развълнувано гръмотевично сиво до черно в сърцевината. Отпред се откриваше отвор между хълмовете, където небето беше по-ясно и там имаше един остров, близо до който се намираше сребърният език на каменистия бряг с кея си и няколко лодки за гребане, зад къщата изтравничетата стигаха до горните хълмове. Селото беше на няколко километра далеч и нямаше други съседи. Повечето време собственикът на имението беше в чужбина, очевидно доволен, че Франк ръководи и се занимава с разпръснатата работна ръка.

Семейният им живот беше скромен, момчетата бяха енергични, жилави, пълни с приятелско чувство, след като бяха малко резервирани с нас в началото като майка си, Джанет Кроулей, учудващо млада жена с бързи реакции и голяма интелигентност, както и с естествена топлота.

Това беше идилично време, като балон, в чийто прозрачни стени бяхме всички ние. Карахме лодки по езерото до острова и си устройвахме там пикник. Максим и Франк се бореха и играеха с момчетата и като ги гледах, си кроях свои планове и бях изпълнена с надежди. Понякога с Джанет вървяхме километри или всички заедно, момчетата и кучетата бяха неуморни, изпреварваха останалите, а всяка вечер с Максим се разхождахме сами, като говорехме малко и духовете се скриваха в сенките и не смееха да се показват.

Аз ги освобождавах, привиквах ги, не ги оставях на мира.

Нищо не става случайно, ние сами определяме съдбата си, в това започнах да вярвам. Ако не бях проговорила и не гледах постоянно през рамото си, може би щяхме да прекараме остатъка от живота си спокойно, без тревоги.

И все пак не смятам, че бях виновна. Носех товар и той ставаше все по-тежък, както е с всеки товар, докато почувствах нужда да го поставя на земята или да получа помощ, за да го нося. Бях объркана, смутена и изплашена, да, особено последното, и ставаше все по-трудно да го прикривам.

— Толкова е хубаво да виждам Максим такъв, — каза Франк.

Бяхме карали по пътя, който се изкачваше нагоре от къщата и от брега на езерото към най-високите хълмове на имението и вече бяхме оставили джипа и вървяхме. Той трябваше да провери някакви елени, другите останаха, но аз бях дошла с него, защото бях заобичала това място, просто обичах да отивам там, да наблюдавам, да изучавам настроенията му, промените на светлината и времето, покорена от пространството и голямата му красота.

Като спряхме за минутка да си поемем дъх, погледнахме надолу към блестящото езеро, спокойно и тихо под лъчите на следобедното слънце.

— Сега чудовището е спокойно, — беше казал младият Фъргъс на закуска.

Разбирах, че за тях езерото е живо странно създание, чиито настроения влияеха на живота им всеки ден.

— По-добър е, отколкото си го представях, толкова спокоен, изглежда така добре. И по-млад, не смятате ли? Би трябвало да останете повече, госпожо де Уинтър, няма причина да не направите това, нали? Времето ще бъде хубаво още една седмица и нещо, няма да се застуди преди ноември.

Не отговорих, само погледнах красотата наоколо и мечтаех, мечтаех за това, което не можех да назова, но предполагам, че беше просто обикновена радост, каквато Франк беше намерил.

— Когато разговаряхме след погребението на госпожа Лейси, ти ме попита дали има някаква причина, поради която не можете да се върнете. Много съм мислил по това, задавал съм си този въпрос. Сигурен съм, че няма причина. Вашето място е тук или по-скоро в Англия, според мен, сигурен съм, че такъв живот ще ви хареса, на теб и на Максим. Никога не бихте могли да се върнете там, ще бъдете най-щастливи, ще ви е най-лесно на друго място, но не мисля, че животът в чужбина ще ви задоволи завинаги, не мога да си го представя за себе си, макар да зная, че Максим често беше посещавал тези места и, разбира се, там те е срещнал.

— Да.

— Но като го наблюдавах през тези пет дни, разбрах, че той е домошар, дори скръбта му поради смъртта на госпожа Лейси не развали това, нали? Той наистина се е отърсил от миналото, оставил го е зад гърба си, зад гърба на двама ви. Ще бъда доволен, ако гостуването тук ви е помогнало.

Далеч долу прехвърча дива патица, като се спусна към езерото, краищата на небето бяха в цвят на грозде, слънцето грееше високо, все още топлеше. Мухи хвърчаха в малки, гъсти бръмчащи облаци над изтравничето.

Ръката ми беше в джоба и пръстите ми търкаха краищата на картичката напред-назад като ръбове на болен зъб. Бях я носила дотук, не бях я изваждала, не бях я погледнала отново, страхувах се да я оставя, за да не я види случайно Максим. Трябваше да я изгоря или да я скъсам на малки парченца и да я заровя в земята:

Защо не бях го направила? Франк ме гледаше. Престана да говори.

Отдалечих се от него на няколко крачки, обърнах се и погледнах към елените — огромни, горди, кафеникави създания, застанали нащрек по високия склон.

Ако не говоря, няма да е вярно. Ако не кажа на Франк, ще бъде нещо въображаемо, още един кошмар.

Не бива да товарим другите с нашите сънища, когато се събудим, те се изпаряват.

Ако не говоря.

Не говорих. Просто извадих картичката от джоба си и я подадох на Франк.

После, понеже не можех да понасям да гледам лицето му, се обърнах отново към елените.

Точно тогава видях орела. Никога няма да забравя това, синьото небе и тишината, учудващата тишина, а после изневиделица тази прекрасна птица. Летеше високо над скалата, гледка, която Кроулеви ни обещаваха откакто бяхме дошли, ако „имаме късмет“. Но не беше справедливо, беше помрачена, дори тази много рядка и проста радост беше помрачена, мисля, че нищо не усещах, нито гняв, нито разочарование и положително не учудване. Нали бях свикнала с това?

Все пак, погледнах към Франк и разбрах, че и той беше видял птицата и за няколко мига я наблюдавахме двамата как кръжи лениво, с лекота, с разперени огромни крила, които едва движеше, но не направихме никаква забележка. Нямаше какво да се каже.

— Откъде дойде това?

— Не зная. Отидох сама да посетя гроба и венецът лежеше там на тревата. Беше много красив, просто бели цветя на тъмнозелен фон от листа. Беше съвсем както трябва.

— Но не беше пристигнал за погребението, щяхме да го видим.

— О, не. Изпратен е бил после, изпратен или оставен. Да, оставен, някой го е поставил там, отделно от останалите. С картичката. Франк, кой? Кой? Защо?

Тези въпроси се въртяха в главата ми като комари.

Лицето на Франк беше сериозно и удължено. Той обърна картичката веднъж — два пъти, трепна.

— Някой иска да ни уплаши, или да ни причини зло.

— Е, не мисля, че е последното, — каза той веднага, старият Франк, изпълнен с желание да успокоява.

— Какво причина може да има? Омраза.

— Но никой не те мрази теб, нито Максим, толкова време е минало вече. И… — той отново погледна картичката.

— И Ребека е мъртва.

— Да.

— Франк, трябва да поговорим. Трябва да ми кажеш нещо, което не са ми казвали.

Видях промяната в израза му, нещо се затвори, стана уморен.

— Трябва да зная. Най-важното е да предпазя Максим, но трябва да открия какво е.

— Няма нищо, никакви тайни. Съгласен съм с теб, Максим е щастлив, по-щастлив от години. Товарът е паднал, той никога не бива да разбере за това, което очевидно е просто лоша шега.

— Шега?

— Тогава трик.

— Злобен, вреден, злостен трик, който наранява.

— Да, съгласен съм. Въпреки това, не бих му отдал толкова голямо значение. Искаш ли да го запазя или да го унищожа? Ще бъде по-сигурно.

Погледнах бялата картичка в ръката му. Прав беше, разбира се, трябваше да оставя той да реши. Внимателният, компетентен, разумен Франк. Но картичката ме привличате, гледах черната буква и като магия ме привличаше.

— Виж какво, сигурен съм, че е тази гнила ябълка Джак Фейвъл, той все още е някъде наоколо. Срещнах го веднъж през войната, видях името му във вестника, свързано с грозен шантаж и прочее. Типично за него, имаше извратен мозък и черно чувство за хумор. Това е достойно за него.

Джак Фейвъл, обърнах се да гледам към скалата, за да се окопитя, да сляза до реалността, до доброто и красивото и истинското… Но докато разговаряхме, орелът беше отлетял. Нямаше да го видя пак, си помислих, бях го изгубила и няма никога повече да си спомням колко прекрасен беше и нямаше да си спомням и другото, — картичката, опитът на Франк да не й придава важност, а сега, — другото име.

Джак Фейвъл. Братовчедът на Ребека, един от мъжете, които тя е презирала и с които се е забавлявала, лошият, хилещ се, пияницата Джак Фейвъл. Спомних си, че една сутрин бях с него в една стая в Мандърлей и какво почувствах, когато ме огледа нахално от горе до долу.

— Франк, — казах плахо, — моля те, кажи ми истината.

— Мисля, че винаги съм правил това.

— Криеш ли нещо от мен за Ребека? Нещо станало отдавна, което не зная?

— Не. Мога да те уверя.

— Това, това, — посочих картичката, — ще има ли значение за живота ни? Означава ли, че не можем да се върнем у дома?

Отчаяно исках да каже не, да уреди бъдещето ни, отчаяно исках да е вярно, че венецът е някаква ужасна, глупава шега. Джак Фейвъл. Да, разбира се, беше типично за него. Сигурно се е смял и слюнка му е текла от устата при обмисляне на плана, какво удоволствие е изпитал при изпълнението му. Опитах се да си го представя как пише картичката, как я завързва на зеленото колело, как намира човек да го занесе, като го инструктира, защото не си представях, че той ще го донесе сам в църковния двор.

Джак Фейвъл. Да, разбира се.

— Щом няма от какво да се страхуваме… — казах на Франк.

Слънцето беше залязло и остър ветрец започна да духа над полето с изтравниче. Тръгнахме към джипа.

— От нищо. Дай повече възможност на Максим, останете тук колкото си искате. Защо не вземете под наем кола и да се разходите из Англия, отново ще свикнете с нея, да видите места, които никога не сте посещавали преди!?

— О, да, Франк, това е чудесна идея! Няма причина да не го направим, нали?

— Няма.

Той се усмихна приятелски и с явно облекчение, като ми помогна да се кача в колата.

— Благодаря ти, — казах и във внезапен изблик на радост и облекчение се наведох и го целунах по бузата, защото ми беше възвърнал спокойствието и напрежението и страхът бяха изчезнали, бъдещето беше отново сигурно за нас.

Той се изчерви силно и бързо затвори вратата на джипа, като ме накара да се усмихна. Искаше ми се да кажа на Максим, щяхме да се посмеем заедно, но разбира се, не можех да направя това. Бях толкова облекчена, Франк беше ме убедил, че всичко ще бъде наред, Франк толкова умееше да ме успокоява, Франк ме накара да разбера, че това е нищо, просто една глупава шега.

Такива неща никога не трябваше да се казват, — тревоги, грижи, страхове, а и причините за тях трябваше да се крият.

— Толкова се радвам, че видяхме орела. Максим ще ни завиди.

— Наистина.

— Само ми се щеше да бъде по друго време.

— Да.

— И той да беше тук.

— Разбирам.

— Франк, мислиш ли, че нещо друго ще се случи?

— Господ знае. Е, няма да има подходящ случай, нали?

— Ако е Джак Фейвъл…

— Обзалагам се, че е той.

— Да, да, сигурно си прав.

— Избий го от главата си. Мисля, че така трябва да направиш. Това е отвратително, но не позволявай да те яде, това много ще му хареса.

— На, не. Ще се опитам. Благодаря ти, Франк.

— Чувстваш ли се по-добре сега?

— Да, — отговорих. — Да, разбира се.

Лъжата лесно ми дойде, защото сама й вярвах.

Бързахме по стръмния път надолу към езерото и дългата ниска бяла къща, а облаците се търкаляха заедно с нас и се събираха така, че като стигнахме предната врата, валеше силно и едва се виждаше водата на езерото. Максим четеше „Лунен камък“ до камината, малките момчета строяха пиратско скривалище в един навес навън. По-късно Франк щеше да отиде в Дънаг с Джанет на пазар. Беше толкова тихо, така обикновено, такъв щастлив, сигурен, независим свят. Чувствах се на сигурно място тук, никой не можеше да ни стигне, да ни докосне, искаше ми се да остана тук завинаги.

Но не можех, а при това идеите на Франк изпълваха главата ми, бях изблъскала назад всички мисли за венеца и картичката, както ми беше казал да направя и го бях направила, като размишлявах върху идеята да прекарам известно време след това в изследване на една непозната Англия с кола. Да наблюдавам, да, това ми се искаше да правя, да пътувам и да гледам докато намерим някакво място. Нямах никаква представа къде и как ще изглежда, само бях сигурна, че когато го намерим, веднага ще разбера, че е то.

Исках да избера подходящ момент да го споделя с Максим. Не още, мислех, като седях и четях срещу него и чувах вик отвън, стъпки и отново вик, малките момчета весело си играеха. Мислех си, че ще бъде така и ние ще имаме това. Максим вдигна поглед, усмихна се разсеяно, потънал в четивото си. Още не мога да стигна до него. При това трябваше да съм сигурна, толкова се страхувах, че капанът отново ще щракне за малките ми, крехки надежди и планове и той ще реагира остро, с лошо и потиснато настроение отново, като миналото ще му припомни защо не трябва да останем, защо трябва да бягаме отново.