Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (14)

Глава четиринадесета

Бях забравила за гостуването, този ужасен обичай на старото провинциално общество, който ми беше създал толкова неприятности и неудобство в Мандърлей. Постоянно идваха, всеки следобед имаше нови гости, любопитни жени и понякога някой и друг съпруг, желаеш да види новата стопанка. Трябваше да седя на крака на някакъв стол в официалната гостна, да водя лек разговор, опитвах се да отговарям на въпросите им за около половин час и нещо още по-неприятно, да връщам посещенията им, като не знаех какво да кажа, очаквах часовникът да отмери определеното време. Но това беше преди един цял живот. Бяхме в чужбина дълго време, а после имаше и война, която беше променила толкова много неща, забелязах това дори през тези няколко седмици в Кобетс Брейк, — как някои стари формалности и социални бариери се рушаха за мое облекчение, радвах се, че отношенията не бяха така регламентирани. Никога не се бях чувствала удобно, никога не бях сигурна, че знам правилата, а Максим така много държеше на тези неща по онова време, така се страхувах да не го изложа. Знаех, че се беше запознал с няколко собственици на земя и местни фермери наоколо и бях сигурна, че Дора и госпожа Пек бяха говорили за нас, въпреки че бях се опитала да обясня, че обичаме, спокойствието, взаимната си компания и тишината. Не исках новината за нашето присъствие да се разпростре нашироко, хората тук не знаеха нашата история може би, но някой може да си спомни, да намери стар вестник, да говори с роднина от старата част на света.

Така че веднага се наежих, като чух шум от чужда кола, скърцането на гумите по чакъла пред къщата.

Говорех с Нед Фарадей, които работеше сега в градината, за това дали да не поправим старата съсипана стена от южната страна или е толкова разрушена, че трябва да се построи нова. В дните на Мандърлей, разбира се, Фрит щеше да ме потърси и със строгия си вид да донесе бяла визитка върху сребърен поднос. Сега Нед погледна към пътеката и каза:

— Госпожа Батърли, сигурно сте я срещнали вече?

— Не, — отговорих и веднага усетих нервното свиване в стомаха си и започнах да чупя пръстите си. Не, сигурно не съм. Тя съседка ли е, Нед?

— Може така да се каже, — усмихна се той. — Живее в Тикстед, омъжена е за стария полковник, всички на четиридесет мили наоколо са съседи на тази госпожа Батърли.

— Разбирам.

Оставих го изпълнена с тревога, вече си намислих учтиви фрази и неясни отговори, като ми беше неприятно, че ни пречи. Имах много егоистично отношение към дните си в Кобетс Брейк. Струваше ми се, че времето се изплъзва и че вече твърде много сме загубили. Не можех да понеса да губим повече с хора, които нямаше защо да познавам, исках да уредя всичко в къщата, да запланирам градината, да бъда с Максим. И да мисля, да мечтая, да планирам. Бях като стара, нетърпелива отшелничка, която скъпи уединението си.

— Добър ден, — казах с фалшива усмивка. — Колко мило от Ваша страна, че дойдохте, — и отидох към нея, за да я посрещна. Но като правех това, дори като казах това и преди тя да отговори, усетих, че греша, и усетих как бариерата падна и моята защита и резерви се стопиха. Погледнах широкото й, открито лице и видях, че е приятел, който в никакъв случай не може да ме заплашва.

Беше висока жена, с широки рамене, с разрошена кестенява коса, побеляваща отстрани и носеше голям букет от рози във вестник и нещо друго, завито в кърпа.

— Е, — каза тя, като избухна в смях. — Виждам, че на краставичар нося краставици, трябваше да зная, че сте възобновили всички стари рози, това е твърде голямо изкушение, а при това те така добре се развиваха. Просто си имат свое мнение и цъфтят, когато си искат. Но все пак, ето и някои наши — те никога не са прекалено много. Обичам вази, пълни с рози, из цялата къща, а Вие?

Тя хвана здраво ръката ми.

— Аз съм Банти Батърли, съседи сме, разбира се познавахме добре старите Денис, горките. Твърде дълго работиха тук, приятно ми е, че къщата има сега хора, които да я обсипват с любов и внимание. Това е необходимо на една къща, нали? Любов, както младите така и старите, нали… — Тя се обърна и оглеждаше Кобетс Брейк с удоволствие. — И, Господи, каква къща — идеална, нали, всичко й е на мястото. Трябва да видите нашето викторианско чудовище — обичам го такова, каквото си е, разбира се, не искам да бъда на друго място и се примирявам с грозотата и неудобствата. Тук нищо не трябва да вършите, освен да се възхищавате и да се радвате и да се грижите за нея.

— Няма ли да влезете, току-що се канех да пия кафе. Дора ще ме повика след пет минути.

— Да, имате този ангел Дора Раби. Това семейство е солта на земята…

Тя влезе след мен през страничната врата, като викаше и тръгна към кухнята. Знаех, че всичко е наред и няма защо да се безпокоя — тя беше приятел, а не гост.

Можех да я заведа в която си искам стая.

— Донесох Ви един кейк, защото смятам, че трябва, просто инстинктът да храниш и прочее и колко е приятно да можем да раздаваме храна, след като всички бяхме толкова алчни и криехме малките си запаси през онези тежки години. Чуйте, с Дора няма да имате нужда от мен и от моите подаръци. Здравей Дора, миличка, знаеше, че ще дойда тук. Не мисля, че госпожа де Уинтъре преуморена от гости, просто сме изоставили тази мода и по-добре. Сега всички сме много заети и отиваме на гости, когато искаме, а не защото смятаме, че така е редно.

Тя е като Беатрис, си помислих, като се усмихвах и слушах гласът й да гърми така весело, да изпълва кухнята, тя имаше същия лек, неподправен маниер с хората, без да взима страна, без преструвки, затова се чувствах свободна с нея. Пристъпих напред и взех подноса от ръцете на Дора.

— Така ми е драго, че дойдохте, — казах. — Чудех се кога ще дойде някой да си побъбря.

И разбрах, че беше истина; открих, че искам да говоря, да задавам въпроси, да се радвам на присъствието й.

— Банти Батърли — каза тя, като ме следваше в малката столова, където слънцето най-добре грееше по това време. — Нали е смешно име? Родена съм Барбара Маунт, много по-сериозно, но някак си всички Барбари бяха Банти за поколението на майка ми, а след това пораснах и се омъжих за Бил и взех Батърли със себе си.

Разбира се, вече съм свикнала.

Тя се отпусна във фотьойла до прозореца и веднага заоглежда стаята.

— Да. Харесва Ви, виждам. Освежавате я, правите я по-спретната, но сте запазили непокътнати душата и сърцето й. Одобрявам това.

— Усетих, че е така добре, когато влязохме. Не исках да правим много промени. Влюбих се във външната страна на къщата.

— Кой може да удържи? Беше станало твърде мрачно тук, знаете, един следобед дойдохме по-миналата зима и беше студено като в гроб и всичко беше толкова износено и да Ви кажа истината, малко мръсничко. Човек трябваше добре да огледа лъжичката, преди да разбърка чая си с нея и дори скришом да я обърше в полата си. Всички се чудехме кой ще я вземе, щом стана ясно, че Родърик не се интересува — той е военен от кариерата, струва ми се, че с нетърпение очаква нова война. Бил не е такъв, независимо, че е полковник. Той е доста по-възрастен от мен, не знам, дали някой не Ви е казвал, женен два пъти, първата му жена е починала след няколко месеца, горката, а след това си имаше войската и прочее — бях доста възрастна, над тридесет, когато ме взе, но въпреки това успяхме да си имаме четири момичета — сега всички са напуснали дома, разбира се, въпреки че в края на тази седмица ще дойдат заедно с приятелите си и какво ли не още, такива проблеми. Въпреки всичко, не искам да се променят нещата. Предполагам, че Вашите са на училище.

— Не, — отвърнах бързо, — не, нямаме деца…

— О, Боже, това проблем ли е? Миличка, извинете ме, колко съм нетактична, забравете, че съм го казала.

— Не, — станах бързо и си долях чашата. Слънцето грееше ярко, като изпълваше удобната малка стая, и усетих внезапно желание да говоря, да излея чувствата и тревогите, които бях държала плътно затворени в себе си толкова години. Никога не бях срещала човек, с когото така бързо да се почувствам спокойна и с желание да му се доверя. Тя не беше изтънчена или твърде чувствителна, но беше внимателна, топла, с щедро сърце, не смятах, че ще се отвърне от мен или ще ме критикува.

— Всъщност, — казах, — да Ви кажа истината, това е наистина проблем — много е трудно. Може би ще ми кажете някой лекар, при когото да отида. Бяхме в чужбина, не познавам никого, нито пък знам как да намеря точно този, който ми трябва. Само че не бих искала да се говори за това.

Усетих как лицето ми пламна. Тя ме погледна открито, очите й бяха твърде сериозни.

— Добре разбирам. Може да се учудите, но мога да си държа устата затворена, баща ми ме научи. Бърбори за разни празни работи, казваше ми той, но никога не издавай важните неща. Опитвам се да спазвам това.

— Да, — казах. — Вярвам Ви. Благодаря.

— А що се отнася до лекаря, трябва да поразпитам наоколо. Имах моите просто така, знаете, а старият Брадфорд, местният лекар, се грижеше за мен — той се пенсионира, сега разбира се, има един умен нов млад човек, когото много не харесвам, но е добър за всички кашлици и простуди и за артрита на Бил. Не боледуваме много, въпреки че човек трябва да се грижи за старините си, но имам племенница и сестра в Лондон, които биха могли да ни посъветват. Ще Ви се обадя и няма да Ви оставя дълго да чакате. Хайде да излезем и да погледаме розите и ще Ви кажа какво е изчезнало поради липса на грижа, ако мога. Може би ще искате да възстановите нещо, въпреки че разбира се, имате собствени идеи и това е правилно. Добър градинар ли сте? Ние сме страшни.

И тя излезе от къщи, като викаше нещо на Нед. Чудех се какво ще каже Максим за нея, дали ще му се стори досадна, но това нямаше значение. Тя беше добра за мен точно сега, прямотата й ми беше необходима. А тя не зададе никакви въпроси за нас, само ни прие веднага такива, каквито сме и оттам нататък продължи.

Излязохме на слънце в градината.

— Името му е Лавлейди. — Тя ми телефонира рано същата вечер. — Ще се съгласите, че е най-чудесното име за един гинеколог, а племенницата ми каза, че е просто разкошен, тя не би отишла при друг, а е също така много внимателен и прочее, което съм сигурна, че бихте искали, но също така не хитрува, казва Ви самата истина.

— Мисля, че това искам.

— Ами разбира се, искате да знаете къде сте. Той не е в Харли Стрийт, което е прекрасно, ако ме питате, това е такава мрачна улица. Той е в Кенсингтън, на един хубав, тих площад. — Даде ми адреса и телефона.

— Мога да дойда с Вас, няма да ми е лошо един ден в града, и, разбира се, ако искате, но ми се струва, че предпочитате да отидете сама, нали?

— Да, наистина, Банти. Но, благодаря Ви.

— Няма нищо, не се тревожете, мила, каквото ще бъде, ще бъде, човек трябва да приема нещата философски, но както и да е, глупаво е от моя страна да говоря така. На добър час.

Бях записала името и номера на телефона на една хартийка и сега като чух Максим да идва по стълбите, я пъхнах в джоба си, като че ли бях виновна за нещо.

Чувствах се виновна. Не знаех нищо, но исках да направя всичко това тайно, никога да не му казвам. Ако докторът каже, че иска да прегледа и Максим, просто ще отвърна, че това е невъзможно и ще закопая целия случай, струваше ми се просто въпрос на гордост сама да се справя. Никога не говорехме за деца.

Опитах се много внимателно да измисля как да поставя въпроса за отиването ми в Лондон, съставях фрази и причини наум, дори ги изказвах гласно на себе си. Мислех си да намеря подходящия момент, да го кажа на излизане от стаята, така случайно, сякаш не е особено важно.

Но след като Банти ми даде името на лекаря, не можех да мисля за нищо друго, изглеждаше така спешно, не можех да чакам.

Насред вечерята казах:

— Максим, искам да отида в Лондон, — Измърморих го и той ме погледна учудено.

— Никога не си искала да отидеш в Лондон. Мразиш Лондон, особено по това време.

— Да, знам, искам да кажа, че трябва да отида, наистина трябва да си купя дрехи, нямам много, а после има и други неща за къщата…

Знаех какво усеща някой, който лъже, когато иска да се срещне с любовника си. Сигурна бях, че ще се усъмни.

— Моля те, — казах, — моля те.

— Искаш ли да дойда с теб?

— О, не, — казах твърде бързо. — Не, ще ти бъде много досадно.

— Да.

— Просто ме закарай до гарата, искам да отида рано, някой ден през другата седмица.

— Отлично. Дано Франк пише, искам да знам дали ще дойде тук да види онази ферма и допълнителната гора заедно с мен, необходим ми е неговият съвет.

С облекчение се впуснах с него в обсъждане на земята, като се стараех да покажа интерес, да изоставя въпроса за Лондон. В края на краищата беше лесно.

Но не беше така лесно да получа това, което исках, веднага. Приемната книга на доктор Лавлейди беше запълнена, това ми казаха, когато телефонирах рано на следващия ден, нямаше свободен час за почти цял месец напред.

— О, не предполагах, — казах. — Разбира се, ясно ми е, но няма ли някаква възможност, толкова бързам да го видя.

За мой срам, усетих страх в гласа си, собственото ми отчаяние и вълнение. Не знаех колко много исках това, сега, след като бях се вече решила, не можех да понасям мисълта да чакам няколко седмици.

— Почакайте малко, моля.

Тя се отдалечи. Чух стъпките й, гласове в другата стая. Представях си как казва: „Изглежда много отчаяна, очевидно има нещо много лошо, смятате ли, че ще можете да я приемете“ и се почувствах глупаво.

— Госпожо де Уинтър, доктор Лавлейди ще Ви приеме след обиколката на болницата в четвъртък. Ще бъдете ли тук в три часа?

— Да. Да, разбира се, много Ви благодаря.

Искаше ми се да плача, да танцувам, да изтичам при Максим — „Всичко ще бъде наред, ще си имаме деца“ и отново ги виждах да тичат по тревата, да отиват при понитата. Аз бях изпреварила всичко, всички проблеми бяха разрешени, вече не се тревожех, всичко ще бъде отлично, както стана с къщата.

Чух, че Дора пристигна и започна да слага чиниите в мивката, като си пееше весело.

— Дора, отивам в Лондон в четвъртък, — казах, — ще се върна късно. Нали ще можеш да приготвиш нещо леко за вечеря за господин де Уинтър?

И започнахме да обсъждаме дали да бъде пъстърва или сьомга и дали доматите са узрели и като правехме това, се почувствах друга — сигурна, порасла най-сетне.

— Изглеждаш много възбудена, — каза Максим развеселен. — Изглеждаш сякаш отиваш на среща.

Усетих лицето си да пламва.

— И така трябва, необходим ти е свободен ден-, съжалявам, че нямаш някоя стара приятелка да те придружи.

— Много ми е приятно да съм сама, Максим, така ми харесва повече.

— Е, почерпи се добре на обяд.

— О, не, ще хапна само един сандвич някъде, няма да ми е приятно да обядвам сама.

Не, не по тази причина, си помислих, като се качвах във влака и гледах през прозореца Максим, като махах с ръка, когато влакът тръгна, а защото не можех да ям, не можех да преглътна дори един сандвич, — преди да го видя, преди да чуя какво ще ми каже, преди да изляза отново на улицата, като знам вече какво ще бъде.

Този ден Лондон ми изглеждаше красив, уличките трептяха, стъклата на автобусите и такситата огледално отразяваха слънцето и под плътната сянка на дърветата спирах да се освежа и разхладя. Зданията изглеждаха по-изящни, по-внушителни от тези в спомените ми и извивката на гърба на Албърт, както седеше важно в мемориала си, приличаше на елегантен лък. Виждах го, както и другите неща, с нови очи. Преминах през парка, гледах играещите деца и бавачките, събрани около бебешките колички, и птичките и корабчетата с леко сърце като перце, защото щяха да бъдат мои, — моите бебета, моите здрави, слънчеви дечица, които пускаха хвърчалата си в светлото небе, лицата им бяха така ведри, очите им танцуваха, светът кънтеше от забавление и смях.

По-рано минах по магазините и купих няколко поли и блузи, взех няколко образци за платове, защото трябваше да покажа нещо от посещението си, изпълнено с вина. Всичко направих бързо, като избирах наслуки и след това отидох при детските щандове, шкафове и креватчета и горе сред бухалките за крикет и кукленските къщички, мислено поставях това или онова в Кобетс Брейк, като се усмихвах на продавачките, сякаш споделях някаква тайна с тях.

Нямаше да изпитам такова удоволствие, ако не бях сама. Прекарах деня, като притисках удоволствието до себе си, като му се наслаждавах и го разтеглях по време.

Няма да забравя това, си мислех. Не видях бомбардираните места, все още покрити с развалини, само гледах къде цъфтяха диви цветя между разрушените, почернели стени и камари от камъни.

Беше много горещо, но аз не бях уморена, вървях малко навътре по тротоара в сянката.

Площадът беше голям с високи, бледокремави къщи, кестенови дървета и платани хвърляха плътни сенки. В центъра имаше градина зад оградата, в която играеха деца сред огромни зелени храсти, чувах гласовете им, — много деца.

А после къщата с емайлирана плоча, която ми се стори направена от злато, изписана с магически букви.

Взех стар асансьор, който важно се изкачи през сенчестата тиха къща.

— Моля, влезте в чакалнята, госпожо де Уинтър. — Доктор Лавлейди няма да се бави.

Нямаше значение, приятно ми беше да чакам тук, в тази хладна стая с висок таван, изпълнена с тракането на един часовник и далечните викове на децата от площада, леко антисептична, леко ухаеща на лавандула. Не взех нито едно от списанията или вестниците, нито погледнах карикатурите по стените. Искаше ми се да седя, да размишлявам затова къде бях и защо.

— Госпожа де Уинтър?

Той беше по-млад, отколкото очаквах, с пясъчноруса коса, пълен. Очите му гледаха право към мен така, че почувствах, че ме преценява и поставя на съответното място.

Седнах и внезапно усетих слабост, усетих, че въртя пръстите си на скута.

Започнах да отговарям на въпросите.