Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (9)

Глава девета

Не, не стана така. Поне отначало. Имахме още време да останем на слънце, съдбата се отдръпна и ни остави на мира, имахме отсрочка, така че можех да се радвам на надеждите и мечтите си, да ги държа в дланите си, да ги топля и техният огън светеше ярко.

Следващата седмица бях така щастлива, както не съм била през живота си. Направих върховно усилие на волята, съзнателно, всяка сутрин като се събуждах и всяка вечер, преди да заспя, да потисна всякаква мисъл за венеца и открих, че с малко упражнения беше лесно да отвърна мисълта си от това и да не позволя да се тревожа от каквито и да е мисли за миналото и за това, което се беше случило. Настоящето, казвах си, това е твърде ценно, за да се погуби, то е истинското ни щастие. И така си беше. Дните минаваха бавно, мързеливо, към настъпващата зима златната слънчева светлина си почиваше в листата по дърветата, галеше полето, като се прецеждаше през голите клони и омекотяваше твърдите линии и ъгли на всяка къща. Пухкави мъгли се издигаха над реките и мочурите и над самата земя призори, а понякога падаше фин скреж през нощта, появи се нова луна над чемшира и Венера трепкаше до нея. Имаше слънчеви залези и тихи, спокойни нощи, когато лежахме будни и слушахме бухалите.

Максим беше отново млад мъж, с ведро настроение, и спокойствие, които почти не познавах у него и аз го следвах без страх, с леко сърце.

Напуснахме Кроуелови, след като останахме още една нощ и, както Франк предложи, заминахме с една наета кола, бързо прекосихме Шотландия, която съвсем внезапно Максим заяви, че му е омръзнала, че не била това, което иска, а после, на настроение, по спокойни пътища, спирахме, където ни се харесваше. Откритите хълмове и високите полета на северните графства, овчите пасища, после по-меките, по-злачни полета и гори по на юг, дълги празни пространства, скупчени селца, малки пазарни градчета, изградени от камък, всички ни изглеждаха красиви и ни поздравяваха, като лежаха тихо на припек.

Учудена бях колко малко Максим познаваше Англия, колко малко беше пътувал далеч от Мандърлей, той познаваше много повече места в чужбина. А аз не бях пътувала почти никъде, всичко беше ново и очарователно за мен, така че ние изследвахме, откривахме и се радвахме заедно.

Не говорех за бъдещето. Мислех, че няма нужда, че Максим знае какво искам и с изминаването на седмицата започнах да вярвам, че и той го иска, така че плановете ми станаха по-ясни, сега вече бяха нещо повече от мечти.

Сигурно щяхме да се върнем, всичко беше наред. Скоро щяхме да се върнем завинаги.

Не говорех за това, но не очаквах, че ще намерим мястото, където веднага ще разбера, че ще се върнем, не толкова сигурно, не толкова скоро. Покори ме съвсем неочаквано, като че ли се влюбих, но така си и беше, нещо като влюбване…

Бяхме дошли до тази част на Англия, която лежи закътана от високия хребет на Коцуолдските хълмове, един район с дървета и полета в шахматен ред и злачни пасища, кръстосвани от малки поточета, меки, скромни, сънливи места, където ежедневието тече спокойно със собствен ритъм. Тук бяхме напълно доволни, нищо не ни тревожеше — рехави сенки лежаха на земята.

Максим караше мързеливо, прозорецът на колата обикновено беше отворен и ръката му облегната на него. Разговаряхме за дребни, приятни неща, разказвахме си смешки и споделяхме радости, посочвахме си тази или онази очарователна къща или някаква приятна гледка, смеехме се като деца. Сега ми се струва, че бяхме деца, като наваксвахме за дългите години, в които сме били възрастни.

Само веднъж една-единствена забележка, нещо, което Максим каза, извика слаб отглас дълбоко в мен, като слаб далечен звук на звънец, който напомня и тревожи.

Спряхме до малък хотел, който бяхме открили в късния слънчев следобед и като си взимах чантата от Максим и като оглеждах площада на селото, каменните къщи с цвят на масло, кулата на църквата зад тях, казах:

— Ох, колко е хубаво тук, толкова харесвам тази част на Англия.

Максим ме погледна с полуусмивка.

— И на теб също, нали? — попитах аз.

— Да. Защото е толкова далече от морето. — И той бързо се обърна, за да влезе в хотела. Не помръднах, стоях и гледах глупаво след него, без да разбера защо внезапно беше казал това и се тревожех, че той тайно е мислел за стари неща: морето, пристанчето при Мандърлей, лодката, удавянето на Ребека.

Но когато го последвах в хладния, тъмен, малък хол, покрит с плочи и пропит с мирис на пушек от дърва, когато докоснах ръката му и отново погледнах в лицето му, то беше съвсем спокойно, очите откровено ме гледаха, направи някаква весела забележка за това, че харесва мястото, където сме попаднали.

И наистина, как можеше човек да не бъде щастлив тук? Сега, когато си спомням, паметта ми за места е много по-силна, отколкото за лица на хора, които са ми били много близки. Когато отново застана до полирана маса, която е служила за рецепция с малкото си пиринчено звънче и дневника за посетители, подвързан в зелена кожа, зная, че поради един ужасен, случаен трик на съдбата, този спомен щеше да бъде изцяло заличен.

Селото беше доста голямо, къщите и котеджите бяха около един стръмен зелен мегдан с два огромни благородни дъба в центъра му и в далечната му страна течеше широк бистър поток в каменисто корито и под един мост близо до хотела.

Бяхме опитни посетители на хотели, свикнали да преценяват стаите, избирахме тази с най-добро или най-тихо разположение, или скромно се скривахме, като търсехме маса далеч от вратата, в някакъв ъгъл, където нямаше да бъдем изложени на чужди погледи. Беше ни станал навик, не можехме да го изгубим и понякога го мразех, искаше ми се да мина пред всички, с гордо вдигната глава, защото от какво се срамувахме, какво трябваше да крием?

Но, разбира се, никога не направих това заради него, защото беше изключително чувствителен към всеки поглед, към всяко въображаемо пламъче на разпознаване или размисъл в очите на хората, никога нямаше да привлека вниманието към нас. Тук имаше само осем стаи, въпреки че идваха и гости за вечеря, както ни казаха; ресторантът беше няколко стъпала по-надолу и гледаше към градината с малко каменно басейнче в центъра и с чудесни късни рози, които се катереха по стените; имаше малки, скътани ниши със стари, удобни столове и меки кушетки; каменни камини, места за сядане при малки, зарешетени прозорци, имаше часовник, който биеше и друг, който тиктакаше високо, имаше също така едно куче — лабрадор с бяла муцуна при огнището, което веднага хареса Максим и отиде при него, като заби муцуна в ръката му и се облегна на него.

Помислих си, че и това му липсва, като гледах как се беше навел, за да го гали, и, боже мой, на мен също ми липсваше едно куче, за да се разхождам из полето, един компаньон при камината, толкова неща можехме отново да притежаваме. И аз се молех за това с импулсивна, бърза молитва.

Нека да се върнем. Нека да се върнем.

Не питах Максим какви са плановете ни, не смеех.

Предполагах, че евентуално ще се върнем в къщата на Беатрис и отново ще видим Джайлс и Роджър. Знаех, че ще се върнем в чужбина, защото всичко, което имахме, беше заключено в стаята на хотела при езерото. Но мечтата, на която позволявах да живее в дъното на съзнанието ми, беше да отидем там само за кратко, да опаковаме всичко и да го изпратим у дома, не знаех още къде е „у дома“. Но нямаше значение, бързо прескачах това, можехме да наемем някоя къща, където и да е докато решим къде искаме да се установим. Единственото нещо, което имаше значение, беше да се върнем у дома.

Но се страхувах да изрека мечтата си, само се надявах, само шепнех тайно молитвите си.

Прекарахме три спокойни, приятни нощи в нашия хотел и само шумът на потока, който тихо течеше по камъните, нарушаваше тишината. Всеки ден излизахме на разходка, за да наблюдаваме и се наслаждаваме на късното следобедно слънце.

На четвъртия ден се качихме на колата и отидохме петнадесет или двадесет мили по-нататък, като пътувахме през извити, съвсем тесни пътища между ниски гъсталаци от буки, дъбове, кестени, ясени, брястове, някои голи, други все още с по някое листо, нагоре по скатове, надолу по скатове, без особена цел. Спирахме за хляб и сирене в малки селца, странноприемници; почивахме малко, после продължавахме. Храстите все още бяха гъсти с блестящи къпини и тъмни, тъмни трънки; житото отдавна беше ожънато и земята беше кафява отново, тук-там стърчаха жълти купи сено и във всички градини по къщите, край които минавахме, виждахме върховете на боба, попарен от нощната слана; мъже вадеха картофи и навсякъде горяха огньове.

Стигнахме до кръстовище и навлязохме в един път с високи дървета от двете страни, които се извисяваха над нас, а оттатък, измежду сивите стволове видяхме открито пространство, синьо небе и слънчева светлина.

Максим спря колата.

— Не знам.

— Минахме покрай табела.

— Извинявай, не погледнах.

Той се усмихна. Той знае, помислих си, няма нужда да му казвам. Той знае моята мечта.

Шосето се издигаше доста стръмно нагоре и се губеше от погледа ни… Надясно имаше по-тясна пътека, която се катереше между брегове, обраснали с мъх.

— Натам — казах. Не знаех защо, нямаше никаква табела, но не беше случайно, знаех си, нещо ме водеше.

— Вече се изгубихме. Ами ако стане по-лошо?

— Не може, или не сме се изгубили сериозно. Има няколко километра до последното село и лесно ще намерим пътя от там, добре е обозначен.

— А тук — каза Максим като включи отново мотора, — не е.

— О, какво значение има? — Внезапно се почувствах безгрижна и с лека глава. — Хайде да продължим. Продължихме.

Пътеката слезе надолу, стесни се между високи брегове, обрасли с мъх, където се увиваха сиво-зелени стебла, след това отново се изкачваше доста стръмно нагоре. Дърветата бяха над нас, мислех си, че през лятото тук ще е гъсто и тъмно, сплетените клони ще образуват покрив.

След това без предупреждение пътеката излизаше на поляна във формата на полукръг. Спряхме до една дървена табела с написан повторно надпис със зелено върху олющената боя.

Излязох от колата и отидох при нея. Погледнах нагоре. Нямаше никакъв звук, освен от време на време съвсем тихото копринено шумолене на сухи листа при падането на някой орех или съчка между тях. Максим остана в колата.

Мисля, че тогава вече знаех, с това странно шесто чувство неопределеното бъдеще, неясното усещане за бъдещето, което понякога изпитвам. Нищо не бях видяла, само стоях под табелата в средата на пътеката.

И все пак знаех. Усещах сигурност и възбуда. Тук е, намерихме го, точно зад ъгъла, близо съвсем близо.

Табелата сочеше към една пътека, която представляваше кална бразда между дърветата, покрита с листа.

Произнесох името на себе си, бавно го изрекох, като опитвах думите.

Кобетс Брейк.

След това повиках Максим.

Вървяхме по натрупани листа около стотина-двеста метра. Пътеката се наклони надолу така, че трябваше много внимателно да стъпваме, като се държахме за ръце. По едно време катеричка прескочи между два клона пред нас, нямаше никакъв друг звук, освен нашите стъпки, никакво движение, освен нашето.

Чудех се колко надолу ще слизаме и си представях как ще се катерим обратно до колата.

Очите ми бяха вторачени към земята, пристъпвах с голямо внимание и първото нещо, което видях, беше краят на пътеката на едно открито място. Следобедното слънце се прецеждаше през последните тънки клони на дърветата.

Вдигнах очи.

Една груба, къса пътека водеше до вход с филигранни, високи врати от желязо между две каменни колони.

Приближихме се почти спрели дъха си. Спряхме и застанахме в мълчание, а очите ни попиваха, попиваха гледката.

Под нас, на края на пътеката за автомобили, в една вдлъбнатина, обградена от затревени склонове, се издигаше най-красивата къща, която бях виждала. Стори ми се по-красива от Мандърлей, защото не беше така внушителна, не така страшно голяма и величествена, но къща, която веднага покори сърцето ми. Бързо затворих очи, отворих ги отново, като очаквах, че ще изчезне, че е някаква илюзия. Но тя си беше там, огряна от слънцето къща, приказна къща на вълшебства. И все пак не беше някакъв фантастичен замък с кули, а розово-червена къща в елизабетински стил с много комини. Разположена беше сред зелени площи и лехи от рози, с перголи и фонтани и малки орнаментални езерца, но липсваше грижа, растенията бяха оставени на воля, не съвсем подивели, нито напълно изоставени. Сякаш който е живял тук, не е бил в състояние да се справи, опитал се беше, но безуспешно поради липса на достатъчно работна ръка. Зеленият басейн с дървета тук-там се издигаше леко около нея, комините като от захарно цвекло и тухлите по стените бяха в мека охра, в розови оттенъци на мушкато и нежна мида, в тъмножълто и кайсиево, и всички тези цветове се сливаха и преливаха като стените и покривите на някое слънчево италианско градче, кацнало на хълм.

Нямаше никакъв признак на живот, не се чуваха човешки гласове, нито лай на кучета, не излизаше пушек от комините. В Кобетс Брейк беше празно сега, но не мисля, че беше изоставено място, нито пък лишено от обич, не беше някаква напусната къща, за която никой не си спомня.

Стояхме така, хванати за ръце и почти без да дишаме, като малки деца в омагьосана гора и наблюдавахме в почуда, полузамаяни. Често бяхме виждали великолепни къщи по пътя ни миналата седмица, резиденции, дворци, имения — внушителни, пищни, но аз извръщах очите си от тях, обръщах им гръб и бягах.

Тези места нищо не означаваха за мен и животът в тях не беше за нас. Но тази къща беше нещо друго.

Не беше малка, но нямаше вид на важна, привличаше, викаше, канеше, не потискаше. Въпреки че беше празна сега, тиха и малко обрасла с растения, притежаваше топлина, имаше весел вид.

Както стоях там, започнах да мечтая и виждах Максим да се разхожда по пътеката, виждах децата да се катерят по затревените скатове към овцете, които пасяха, чувах виковете им, виждах ги как ми махат, а аз бях клекнала в градината и чистех една леха.

Виждах пушек да се извива от един комин като захарно цвекло и едно малко рошаво кафяво пони до старата ограда отзад.

Тук щях да бъда напълно щастлива, бях сигурна в това, защото щях да направя тази къща своя, щях да я наредя по мой вкус с одобрението на Максим. Както стоях там, се сетих, че никога не съм имала свой дом, нито веднъж в живота, но този ще бъде мой, както Мандърлей не е бил никога. Той принадлежеше на други, на Максим, на семейството му от много поколения и на всички други, на половината графство, на прислугата, на госпожа Данвърс. На Ребека. На мен не е принадлежал.

Но сега не съжалявах за това, не ме интересуваше?! Мандърлей изчезна този следобед, просто изгасна като свещ и го нямаше вече…

Това си мислех, като гледах долу към красивата къща, като виждах как светлината се омекотява и пада мракът, как цветът на стените се променя с отминаването на следобеда. Това ще бъде мое — ще дойдем тук. Знаех си.

Беше някаква, лудост, фантазия, която силно ме обзе в сравнение с реалността, но беше така спокойно, така сигурно, бях в транс и нямах никакви съмнения. Сигурността ми, че бях намерила къщата, че някой ден всичко ще си дойде на мястото, беше твърда и абсолютна.

— Искам да вляза вътре — казах.

— Не можем, естествено. Има катинар на входа.

— Оградата е срутена, виж там, ей там.

— Не.

Но не си отиде. Стоеше зад мен, ръката му на моето рамо и знаех, че и той споделя моите чувства. Нямах никакви съмнения.

— Хайде, — казах и започнах да се изкачвам внимателно по склона покрай оградата, очите ми нито за миг не изпускаха къщата.

След минута-две Максим ме последва и като и погледнах назад, видях, че и той не можеше да откъсне очите си от нея. О, мечтите този ден, светът, в който бях пристъпила, надеждите, които изпитвах. Така ясно си ги спомням.

Обиколихме източната страна на къщата, където градината беше най-изоставена. Стара пергола се простираше от две страни с остатъци от пълзящи растения, шипки и орлови нокти провисваха от нея, глициния, чепата и неокастрена висеше от другата страна, а една пътека през тях между колони водеше към затворена врата. Лехите бяха буренясали и все пак, мислех си, че не много отдавна някой се беше грижил за градината тук и нямаше да има нужда от много работа, за да я възстановим. Виждах се как планирам нещата, събарям едно, закърпвам друго, посаждам повече цветя, като работя усилено с някой местен човек, който знае добре мястото и след няколко лета отново ще я направим прекрасна.

Зад къщата имаше конюшни, покрит с камъни двор и една статуя на клекнало дете в центъра, стара кола и счупена ръчна количка се търкаляха наоколо. Имаше също парник със счупени стъкла, а една червеношийка яростно пееше, кацнала на тънко клонче.

Погледнах нагоре по стените към малките прозорчета на самия връх. Слънцето беше вече ниско, напускаше къщата.

— Максим…

— Сигурно ги няма в страната.

— Не, — отвърнах, — не. Били са тук наскоро, но сега са заминали.

Но после, като го погледнах, видях тъга, изписана на лицето му и той се беше потопил в нея, видях, че изглежда стар и че никога няма да е в състояние да напусне миналото, защото не иска.

Обърнах се. Кобетс Брейк остана в дълбока сянка, тухлите на стените и каменните пътеки от меко виолетово потъмняха в сиво и не само обич към мястото се събуди в мен, но и нещо друго, някаква желязна решителност. Това, което исках, исках го за себе си и моето неподчинение ме стресна и дори уплаши.

Максим ме беше оставил и бавно се връщаше с наведена глава, без да поглежда към къщата. Той няма да говори за нея, си помислих, просто ще си отидем, ще се върнем при колата и ще си заминем. Утре или вдругиден ще сме заминали завинаги, нищо няма да ми бъде отказано, мечтата ми просто няма да се зачете и това място повече никога няма да бъде споменато. Това е неговият начин да се справя с такива неща. Негодувание и горчивина и ужасно самосъжаление се породиха в душата ми. Вече си представях загубата си и как ще я оплаквам. Бях загубила всякакво усещане за действителността, не размишлявах разумно. Трудно беше да вървим по тясната стръмна пътека към мястото, където бяхме оставили колата и Максим вървеше пред мен през всичкото време. Веднъж, само веднъж се спрях, за да си поема дъх и си позволих да погледна назад през една пролука между дърветата и къщата си беше там, тиха, затворена в себе си, потъваше в сенките, но последната светлина от залязващото слънце огряваше три или четири комина на западната страна и те горяха като въглени.

Преминах от радост и надежда към отчаяние. Внезапно ми стана студено.

В колата също беше студено. Държах ръцете си, за да престанат да треперят. Максим не беше проговорил.

Седеше, като че ли чакаше нещо. Погледнах го.

— Сигурно много ще закъснеем за чая — казах с равен глас. — Ще взема топла баня като се върнем.

Максим хвана двете ми ръце и ги стисна в своите.

— Миличкото ми, — каза той и видях, че ме гледа с безкрайна обич, по стария начин. — Опитваш се толкова много да ме пазиш, да ме закриляш, а всъщност не е необходимо. Толкова се стараеш да скриеш това, което искаш, своите чувства, и разбира се, не успяваш.

— Какво искаш да кажеш? — попитах с внезапен гняв, почти през сълзи от разочарование и мъка. — Какво наистина искаш да кажеш? Хайде, много ми е студено.

— Познавам те, — каза той, като все още държеше ръцете ми. — Познавам те много добре.

— Не ми говори като на глупачка или на глупаво малко същество, към което трябва да бъдем отстъпчиви и покровителствени.

— Да. Да. Това правех. Прости ми.

— Максим…

— Не, ти си напълно права да протестираш.

— Това е просто…

— Знам.

— Наистина ли?

— Кобетс Брейк, — след това каза той, като размишляваше, — странно име. Как мислиш, кой е Кобет?

Но аз не отговорих. Не исках просто така да разговарям за къщата, като че ли случайно бяхме попаднали на нея и я оглеждахме като туристи из чужд град, към който не изпитваме голям интерес. Отивахме си, нямаше повече да я видим. Това беше всичко. Щеше да бъде по-добре, помислих си, ако изобщо не бяхме я видели.

— Напълно си права за чая.

— Няма значение.

— Не, но признавам, че ми се пие.

— Съжалявам, моя е вината…

— Така ли? Защо?

— Толкова време прекарахме тук. Трябваше да ми кажеш, да ме накараш да си тръгнем.

— Не исках. Така че щом няма да има чай, добре е да използваме по-полезно времето.

— Какво искаш да кажеш?

Той пусна ръцете ми и се вгледа в колата.

— Минахме край една ферма, спомняш ли си? Четвърт миля от кръстовището, точно преди да се загубим. Нарича се Хоум Фарм.

Той зави майсторски в полянката.

— Предполагам, че ако спрем там и попитаме, ще могат да ти кажат всичко, което искаш да знаеш за къщата.

Там ни предложиха чай, — силен, сладък чай в най-красивия китайски сервиз, който взеха от предната стая и парчета топъл плодов кейк с масло. Бяхме добре дошли, казаха те, много посетители не минавали от тук, било тихо, винаги тихо. Това ми харесва, отговорих аз, ние сме хора тихи, свикнали сме на това. Максим разговаряше с фермера за жътвата, за овцете и за млечното стадо, за грижите за дърветата, а я нямаше мъжката работна ръка след войната. Говореха като се разхождахме из двора и той беше щастлив, помислих си, точно това обичаше в Мандърлей, да придружава Франк при наемателите, фермите и котеджите, като знаеше как да разговаря с хората, да се разбира с тях по начин, по който аз не можех поради това, че бях неумела и несигурна в положението си.

Останах с жената, госпожа Пек в кухнята и ядях парчето плодов кейк, като си топлех ръцете на чашата с чай, с леко и щастливо сърце, защото всичко щеше да бъде наред, знаех го. В двора се разхождаха кокошки и едно малко човече заедно с тях, като крачеше с пълничките си крачета. Щяхме да идваме често тук, си мислех, ще водя децата, ще получат познания за животните, ще помагат да се хранят прасетата, ще излизат на полето при първите агнета. Те ще бъдат наши съседи.

Тя ми сипа още чай, като доливаше в чайника топла вода от котлето на печката и същевременно водеше разговора.

— Стигна се до войната, — каза тя, — всичко стана много по-тежко, всички помощници си отидоха, мъжете трябваше да напуснат и останаха само момчета. След това за известно време тук имаше няколко военнопленници от лагера. Италианци бяха, без думичка английски и само един-двама искаха да научат малко. Сигурно защото им беше чужд и от шока, че са далеч от тяхната страна. Човек ще се почувства несигурен в такова положение.

Да, помислих си, да, наистина така е.

— Един от тях насади лозичката, може би сте я видели. Опита се да й помогне да расте и наистина порасна, там отстрани, защитена от старата стена. И все пак гроздето беше дребно, черно и горчиво…

— Ще се върнат ли, ще отворят ли отново къщата?

Часовникът тракаше в кухнята в ритъм с моето сърце.

— Старата двойка? Не, не. Виждах, че не могат да се, справят, много преди да си признаят. А и сами бяха дошли до това заключение.

Тя седеше срещу мен на кухненската маса, красива жена с чудесен ореол от кестенява коса и едро лице.

Хареса ми. Виждах се да седя тук, да бъбря някой следобед, да й се доверявам, да научавам нещо за къщата, градината и децата, защото щях сама да се справям, доколкото мога с някоя местна помощничка и човек да готви. Не исках тълпи от прислужници да тичат из къщата ми, както тичаха в Мандърлей, строги с една ужасна йерархия.

— Не, няма да се върнат.

Сърцето ми подскочи…

— Синът, господин Родърик, когато завърши службата си, предполагам, че ще се върне у дома, ще отвори отново старата къща. Той има и сестра, но тя е омъжена и си има своя къща, съмнявам се, че ще се интересува. Не, само господин Родърик. Изпраща ни писма от време на време, като иска да направим това или онова и, разбира се, господин Терънт, агентът, той фактически се занимава с имота.

Чух плач от двора, когато малкото се спъна и падна на камъните, а тя изтича при него и го успокояваше, вдигна го и видях, че Максим и фермерът се бяха върнали и разговаряха до вратата. Небето стана синьо като паче яйце, тук-там с валма облаци, тъмни като боровинки и сини сливи и индиго, а слънцето бързо залязваше. В далечния ъгъл на двора прасето шумно грухтеше до коритото.

Не ми се искаше да си тръгвам, не ми се искаше денят да свърши. Извърнах се и ги гледах, като им махах на тръгване и продължавах да гледам още дълго, когато бяхме вече много далеч и те не се виждаха.