Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mrs de Winter, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция и форматиране
Yo (2010)

Издание:

Сюзън Хил. Мисис де Уинтър

Продължение на „Ребека, господарката на Мандърлей“

Художник: Борислав Ждребов

„Петекстон“, София, 1993


Първа част

Глава първа

Хората от погребалното бюро бяха като врани, вдървени и черни в колите; наредените покрай пътеката към църквата хора бяха черни, ние също бяхме черни — трогателна, безпомощна група, в очакване да вдигнат ковчега и да го поставят на раменете си и свещеникът да се приготви; и той в дългото си палто беше също така черна врана.

А след това истинските врани внезапно излетяха от дърветата и от полето, като грачеха над главите ни. Би трябвало да ми се стори мрачен, тъжен този звук в такъв ден. Но не беше така. Техният крясък събуди радостна тръпка в сърцето ми, както и викът на бухала предишната нощ, и далечното грачене на чайките призори, и едновременно с това сълзите ме задавиха. Действително е, казах си. Сега е. Тук сме. У дома.

После, като вдигнах очи, видях ковчега. Спомних си.

Но ковчегът не беше черен, този мрачен сандък беше от блед, обикновен блед дъб, а дръжките и орнаментите по ъглите блестяха на слънцето. Цветята върху него сега бяха златни — огромен кръст от хризантеми, заедно с октомврийските цветове на полето около нас, под блясъка на следобедната светлина, бронзови, медни и лимоненожълти и зелено-бели, но над всичко, — този несравним златист цвят.

Денят също беше златен, денят не беше черен. Беше чудесен ден. В гората по стръмния склон буките пламтяха в оранжеви нюанси, кленовете се червенееха, а дъбовете, вече променили цвета си, все още се зеленееха.

Тисови дървета тъмнееха край портата на църковния двор като високи колони. Над тях един орех, оголял, простираше сложната, деликатна плетеница на клоните си. Това място, където не съм била преди, се намираше в тиха, заслонена гънка на по-широк, но безрадостен пейзаж, високите бърда, чукари и скали и откритото море бяха много далеч. Тук се намирахме при неясните очертания на гори, които се спускаха към невидима река.

Дори без да обръщам главата си и като внимавах да не зяпам наоколо, което би било неприлично, забелязвах толкова много неща, толкова различни дървета и се опитвах да ги разпознавам, тъй като точно за тези неща бях мислила и мечтала и запомнила с пълни подробности. Почти всеки ден през толкова дълги години те бяха тайните ми спомени, които свидно пазех в себе си, бяха неизмеримата ми утеха. Такива дървета, места, дни като този. Ясен, бряст, кестен, липа. Бодлива зеленика. Твърди, ниски храсти, покрити с кървавочервени зърна, като стафиди в кейк.

След това си помислих как изглежда орловата папрат сега, като разкошна златна плетеница, как краищата й се накъдрят, и като си я представих, усетих я да се отърква в краката ми, в копринените тела на кучетата като минаваме през нея и чувам в съзнанието си сухото й шумолене, звука от счупените клонки под краката.

Почти загубих съзнание от огромното душевно вълнение, загубих ориентация и се обърках като мислех за изминалата седмица, когато дойде съобщението, и най-вече за предишната нощ. Не знаех как да се справя с тези чувства, нито как да ги контролирам, бяха толкова странни, толкова отдавна не бях изпитвала подобно нещо. Така дълго се старахме да живеем спокойно, без емоции, ние, които преминахме през такива бури и бяхме жертва на толкова съкрушителни емоции, а след това захвърлени на оня спокоен, далечен бряг, — най-сетне така облекчени, така благодарни. След това, каквито и емоции да сме изпитвали, те бяха сигурни и постоянни и дълбоки като някаква подземна река, която тече през нас и на чиято сила можехме изцяло да разчитаме, която никога не променя скоростта си, никога не ни подхвърля насам-натам, никога не ни изневерява, и най-важното, нямаше контрол над нас.

Но сега вече не бях спокойна, нито силна. Сега се осланях на благоволението на тези нови чувства, на тази огромна вълна, която беше набрала скорост и сила до днешната сутрин и ме беше покорила, като изби дъха от тялото ми и разби съзнанието ми; чувствата, които изпитах, когато се върнах у дома, когато бях тук отново, сред тази английска природа, след години изгнание.

Сключих пръстите на ръцете си и усетих твърдите кости през тънките черни ръкавици.

На възвишението зад църквата оряха, като превръщаха земята в тъмнокафяви буци. Виждах как тракторът пори бавно браздите и човекът в него се обръща назад, а птици като облак се носят зад тромавата машина.

Беше октомври. Но слънцето грееше и топлеше лицата ни, а светлината беше толкова красива върху полето, че ми се искаше да се обърна към него, а не да си засенчвам очите, както бях свикнала да правя с онова друго, силно, ясно слънце, при което живеехме. Това беше слънце, което бих прегърнала, а не да се предпазвам от него, това беше светлината, за която копнеех, която ми липсваше и която толкова често си спомнях.

Враните отново заграчиха, а след това внезапно се спуснаха надолу в дърветата и замлъкнаха, синьото небе опустя.

Мъжете бяха сложили вече ковчега на раменете си и се обръщаха и ние се обърнахме и се подредихме зад тях.

Максим застана вдървено до мен и когато потеглихме, той се движеше странно, неравномерно, като сглобен дървен човек. Рамото му беше много близко до моето, без да го докосва и като го погледнах, видях стиснатата му уста и нежните бръчки в ъглите на очите му, видях, че беше смъртно блед, а аз бях на хиляди мили далеч и не можех да бъде с него, той си беше отишъл от мен в миналото, в своя личен, затворен свят в деня, когато новината ни настигна и в който аз никога не можех да го последвам.

Чудех се дали помни онзи друг път, когато бавно, ужасно бавно вървяхме зад един ковчег. Не знаех.

Грешно е да си въобразяваме, че можем да проникваме в мислите на друг човек, независимо колко ни е близък, независимо колко упорито смятаме, че сме част от неговата най-интимна същност. Не сме. Дванадесет години по най-различен начин ние бяхме едно, всичко споделяхме, нямахме никаква тайни един от друг. И все пак миналото криеше тайни, миналото хвърляше своята сянка, а сенките понякога ни разделяха.

Извърнах поглед от него, погледнах нагоре и около мен и отново се появи тази дива вълна от чувства и усещането за недействителност. Отново ми прилоша и трябваше да ги потисна. Не можеше да бъде, не бях тук. Не може да сме се върнали.

Бяхме се върнали и като че ли бях умирала от глад дълги години и внезапно съм седнала на банкет, на маса, покрита с най-вкусна и мамеща храна; или ужасно жадно, умираща от жажда, защото съм имала само ръжда, пясък и пепел в устата, а сега лежах на брега на хладен, чист поток и можех да поема вода в шепите си и да пия, пия. Бях гладна и се хранех, бях жадна и пих, бях сляпа, а сега виждах.

Не можех да се нагледам на това, което ме заобикаляше — полето, скатовете, живите плетове, възвишението отпред, изораната земя, склона със златните дървета, ароматът на пръст и шумоленето на късни листа, усещането за далечното море, тесните пътеки, малките къщички, далечното ехо на стрелба, лаят на куче при вратата на една къщичка докато минаваше нашата тъжна процесия, валма син пушек от комините, който се вие в златния, осветен от слънцето въздух. Един мъж на кон, големият, лъскав задник на кобилата, закръглен като кестен. Мъжът забави движението си заради нас, след това спря и свали шапката, когато кортежът се проточи край него, и аз го погледнах от прозорчето на колата, полуусмихната, но той стоеше неподвижен и не ме погледна. Чудех се дали е приятел или съсед и се обърнах да питам Максим. Но Максим не го беше видял, — мислех си, че изобщо не ми обръща внимание, нито на деня, на мястото, където бяхме стигнали, нито на ездача, който стоеше там. Максим се взираше напред, като виждаше, или се опитваше отчаяно да не вижда други места, други гледки. Но аз не можех да си наложа да не гледам наоколо и да потъвам във всичко, което виждах, както не можех да накарам сърцето си да спре.

Независимо колко трагична беше причината на нашето присъствие тук, бях щастлива и радостна от красотата и великолепието на света извън прозореца на черната кола. Само бях слаба от неверие и благодарност, защото радостта ми ме караше да се чувствам виновна и трябваше да я пазя за себе си и не можех да я призная на никого, — нито на него, нито на някой друг.

Предишната нощ, докато спях неспокойно и неудобно в чуждото студено легло, а съзнанието и тялото ми все още не бяха отдъхнали от умората и досадата на пътуването, се събудих от някакъв объркан, тревожен полусън за колела на влак и равни, сиви, скучни френски поля, наоколо ми нямаше никакъв шум, пълна тишина и за няколко минути бях объркана и не знаех къде съм и защо. След това, когато си спомних, първо усетих изблик на възбуда и радост, че съм тук, че съм в Англия след толкова години изгнание и носталгия и копнеж — това щастие изтри всякаква друга действителност.

Стаята беше пълна с чудна, мека лунна светлина, докосваше тоалетката, боядисана в бяло, придаваше лъскавина на бледите стени, простираше се по повърхността на огледалото и по стъклото на една картина и по сребърните гърбове на четките ми и ги превръщаше във вода. Тихо прекосих стаята и се страхувах да вдигам шум, за да не го събудя, страхувах се дори да погледна към дългата фигура, свита като зародиш в леглото, знаех колко е изтощен, изстискан от физически и емоционални вълнения и че се нуждае от спасителен сън. Така бързо бях прибрала багажа, като не знаех какви дрехи да взема. Тъй като нямах прислуга да се грижи за тези неща, сега всичко лежеше на мен и трябваше да бъркам в куфара няколко минути, докато усетя меката памучна тъкан на пеньоара си.

След това се загърнах с него, отидох до прозореца и открехнах малко пердето. Максим не се събуди и след минута завъртях дръжката и отворих прозореца.

За мен тогава градината беше омагьосано място, картина от някаква приказка, а аз седях на прозореца.

Виждах пейзаж с такава трогателна красота, такова чудо, че знаех както понякога човек знае, че никога няма да забравя тези минути, каквото и да се случи в живота ми след това, ще бъде спомен, който ще ме крепи, както тайно ме крепяха спомените от розовата градина, която се виждаше от нашия стар прозорец в Мандърлей.

В центъра на моравата имаше един чемшир, чиято сянка правеше идеален кръг, като паднала пола върху бледата трева; през процепа на оградата от тиково дърво се виждаше сребърното огледало на езерото в каменното си корито. Последните далии и хризантеми навеждаха разкошни цветове, но стъблата им бяха докоснати от лунната светлина и плочите на покрива на старата барака блестяха в сребристосив цвят; оттатък моравата, в овощната градина висяха последните няколко ябълки, тук посребрени, а там скрити в тъмните клони, а зад овощната градина, в заграденото място за конете, два коня, сивите, стояха бледи като привидения.

Гледах и гледах и си мислех, че никога няма да се нагледам, и както гледах, спомних си стихове, вероятно научени в ранното ми детство като ученичка и не си ги бях спомняла от тогава.

Бавно, тихо луната

разхожда нощта в сребърната си подплата.

Насам и натам тя надниква и ви вижда

сребърен плод на сребърни дървета.

Но не можех да си спомня нищо по-нататък.

Не само гледката на градината ме трогна така дълбоко, ароматът на нощния въздух през отворения прозорец беше невероятно сладък, съвсем не приличащ на топлия, тежък мирис на свечеряването, на който бяхме свикнали там, — в мястото, което неизменно наричах нашето заточение. Този въздух понякога биваше екзотичен, често опияняващ, задушаващ, понякога зловонен. Но винаги странен, чужд. Сегашният нощен аромат принадлежеше на моето детство и на времето, когато растях, миришеше на дома. Подушвах студа и осланената трева и кора на дърво и слаб дим, подушвах изорана земя и влажно желязо, глина и орлова папрат и коне, подушвах всичко това и нито едно по отделно, подушвах градината и полето наоколо, въздуха на октомврийската нощ под плаващата луна.

Беше късно и твърде тъмно, когато пристигнахме предната вечер. Вечеряхме, без да усетим вкуса на храната в чиниите си, както бяхме яли скучните блюда по време на пътуването и бяхме замаяни, изтощени от дългия път и се чувствахме мръсни и ни беше неприятно в дрехите, които носехме. Усещах лицето си замръзнало, сякаш ми беше трудно да задвижа устните си, а езикът ми като че ли беше подут. Погледнах към Максим и неговата кожа ми се стори прозрачна, имаше следи от умора под очите му, а самите му очи нямаха израз. Той леко се усмихна, уморено, като че ли търсеше подкрепа, и аз се опитах да му я изпратя, тъй като ми изглеждаше твърде далечен и странно непознат, както ми изглеждаше много отдавна, в онова друго време.

Кафето имаше странен вкус, горчиво и кално, столовата беше студена и недостатъчно осветена от един висящ полилей. Забелязах, че грозната жълта восъчна хартия на един от абажурите беше скъсана, а хубавите мебели с износена лъскавина, килимът на петна.

Виждаше се, че липсва обич, липсва грижа във всичко.

Постарахме се да докоснем храната и поговорихме малко, когато се качихме горе, само промърморвахме нещо за това-онова, бележки за пътуването, скучните и досадни километри през тъжната, сива Европа. Изтърпяхме го, като зяпахме през прозорците на влака, като гледахме грозотия и развалини навсякъде, толкова разрушения и толкова много тъжни, сиви лица, които гледат безизразно тежкия, гърмящ по релсите влак. Веднъж помахах на малка групичка деца, които чакаха на един прелез някъде в централна Франция. Нито едно от тях не ми махна, може би защото не бяха ме видели, те просто гледаха втренчено. Но поради умората и безчувствеността на тези деца в стомаха ми се надигна неприятното усещане за повръщане, почувствах се странно обидена и натъжена и започнах да мисля за други неща и да насочвам мислите си другаде.

Сега, като гледах градината, осветена от луната, бях напълно спокойна, напълно овладяла нервите си.

Останах така и някъде в къщата чух часовник да бие три, а аз все още бях будна и ми беше приятно, че съм будна, благодарна на спокойствието наоколо и на прохладата на смълчаната градина, на сладостта на въздуха. Въпреки че се срамувах, усещах дълбоко задоволство, дълбок мир.

Почти цял час не помръднах, докато Максим се обърна внезапно, като въртеше ръцете си и мърмореше нещо неразбрано, и тогава затворих прозореца, за да не влиза повече студ, който беше проникнал вече в стаята и се мушнах отново в леглото. Първо оправих завивките му и го погалих по лицето, както правим с дете.

Той не се събуди и малко преди зазоряване и аз заспах.

На сутринта, когато се събудих, беше вече светло и усетих колко всичко беше различно, и колко приятно и познато. Отново отидох при прозореца и погледнах към бледото небе, синьо, обвито в лека мъглица при зазоряването, от което ставаше по-светло в осланената градина. Никъде другаде по света не бих могла да бъда, освен тук и почти заплаках при тази ранна светлина, при нейната яснота, нежност и мекота.

Когато тръгнахме към църквата, валма от мъгла се вплитаха и разплитаха по дърветата, разпръсквани от слънцето, и сланата се топеше под неговите лъчи, а аз инстинктивно погледнах към мястото, където знаех, че се намира морето, — много мили надалеч. Когато пристигнахме при Дувър предната вечер, вече беше тъмно. Докато пресичахме канала, тихото и сиво море се издигаше и спадаше през прозореца на кораба, сякаш кротко дишаше и аз съвсем не усещах, че сме в морето: после колата бързо ни откара към едно право шосе.

Въпреки че ни беше докарало злини, липсваше ни морето в чужбина, липсваше ми ленивият му плисък на брега, шепотът на водата, която всмукваше мидени черупки и камъчета, разбиването на вълните в брега — самият факт, че е винаги там и се усеща дори при най-гъста мъгла, която притъпява звука, и че когато ми се ще, мога да отида и просто да го наблюдавам, да следя движенията му, играта на светлините по него, да видя как се променя, игрите на сенките, вълнението по повърхността му. Често го сънувах, сънувах, че съм там през нощта, когато е спокойно и тихо и наблюдавам от високо осветената от луната вода. Морето, край което живеехме и покрай което се разхождахме по време на нашето изгнание, беше без прилив и отлив, — бляскащо море, прозрачно, яркосиньо, виолетово, зелено — едно примамливо многоцветно море, съвсем неестествено.

Като се качвах в черната кола тази сутрин, спрях за малко, обърнах се и наострих уши и очи с желание да го усетя. Но нямаше нищо, беше твърде далеч и дори ако беше там, на края на градината, Максим нямаше да го забележи.

Обърнах се и седнах в колата до него.

Мъжете в черно стигнаха портала на църквата, спряха там, за да оправят леко товара си, като го разпределиха помежду си. Ние останахме зад тях. Една червеношийка внезапно се стрелна в тъмния отвор на портала и бързо излетя и при нейния вид сърцето ми се изпълни с бодрост. Струваше ми се, че сме участници в някаква пиеса и чакаме да ни извикат на сцената на осветеното открито място пред нас. Бяхме малцина. Но когато тръгнахме под арката, видях, че църквата беше пълна с хора. Станаха, когато ни чуха, предполагам, че бяха стари съседи, стари приятели — въпреки че едва ли бих могла да позная много от тях.

„Аз съм Възкресението и Животът, каза Господ. Който вярва в Мен, въпреки че ще умре, ще живее…“

Влязохме вътре и тежката дървена порта се затвори. Зад нас останаха есенният ден, слънчевата светлина и изораните поля, орачът и чучулигите, стрелкащи се под небето, и червеношийката, която пее на дървото, рошавите черни врани.

Хората се раздвижиха като стръкове царевица, когато минахме към първата пейка, усетих очи, насочени към гърбовете ни, усетих любопитството им и всички незададени въпроси, които сякаш висяха във въздуха.

Църквата беше хубава и от нейната красота дъхът ми спря. Никога не бях мислила колко ми липсваха такива места. Това беше обикновена, незабележителна английска провинциална църква и все пак за мен рядка и ценна като най-голяма катедрала.

Понякога се вмъквах в някаква църква в чуждо село или град и коленичех в тъмнината сред стари жени в черни шалове, които мърмореха молитвите си и миризмата на тамян и запалени свещи ми е била чужда като всичко друго, — струваше ми се, че принадлежат към някоя странна религия, съвсем далечна на строгата каменна църква у дома.

Имах нужда да бъда там и ценях тишината и атмосферата на преклонение, статуите и стаичките за изповед. Колкото ме привличаха, толкова ме и отблъскваха. Не можех да се моля, не можех да изрека някакви фрази, нито с устни, нито в съзнанието си, нито като изповед, нито като молба. Само някакво неясно, но изключително силно емоционално чувство понякога ме завладяваше, като резултат от силен порив дълбоко в мен и стигаше до повърхността, без да избухне. Никога не можех точно да го изразя и ми се струваше, че е като отчаяно чукане на дърво, за… За какво? За да сме опазени? За да бъдем спасени? Или просто за да ни оставят на спокойствие в нашия сигурен, скучен пристан до края на живота ни, без да ни тревожат разни духове.

Не смеех да си призная колко много ми липсваше и колко мечтаех за една английска църква, но понякога като четях и препрочитах вестниците, когато стигаха при нас от дома, попадах на обяви за служба следващата неделя и като ги четях бавно, думите ме изпълваха с голям копнеж.

Пее се за Причастие. Утринна служба. Хор на Вечерня. Станфърд в С. Дарк в С. Бърд. Бойс. Води Добра Светлина (Стейнър). Ти ще го пазиш… Пастор. Главен пастор. Отговорен за музиката в църквата. Епископ. Произнасях думите тихо на себе си.

Като гледах крадешком на две страни и от време на време и към олтара пред нас, видях сивите каменни арки, корнизи и стълби, строгите възпоменателни плочи за местни земевладелци, починали отдавна, и библейските текстове по чистите прозорци.

Елате при мен, всички унизени.

Аз съм лозата, вие сте клоните

Блажени са миротворците.

Четях тържествените, премерени думи, стъпките ни звучаха като стъпки на войници, докато вървяхме по пътеката, облицована с камък до дървената поставка за ковчега.

Имаше цветя, златни и бели като слънце и звезди в големи кани и вази на масата до купела.

Мислех, че сме откъснати от полето навън от църквата, но не беше така, защото слънцето влизаше през страничните прозорци и падаше по пейките и бледите камъни, и красивата ясна английска есенна светлина ме изпълваше с радост, че съм се върнала у дома, падаше върху главите и отворените молитвеници, за момент близна с огнен език сребърния кръст, докосваше меко и нежно простия, солиден дъбов ковчег на Беатрис, когато мъжете го поставиха на пода.