Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (5)

Глава пета

Закусихме сами в столовата. Джайлс спеше и когато се обличах, видях Роджър да отива при конете, да върви бавно и тежко. Откъм гърба беше също като баща си, същия дебел врат върху широки рамене, обикновен мъж към тридесетте, обикновен, приятен, главата му пълна само с коне и кучета. Едва го познавах, никога не беше имал някакво отношение към живота ми.

Но е бил летец и се е сражавал във войната храбро, получил орден за храброст, а после бил свален от вражески самолет и изгорял до неузнаваемост. Така че ако сега се беше обърнал, нямаше да видя стария, закръглен, свеж Роджър с открито лице, с доста прилична външност, но не особен, а ужасната маска с опъната, лъскава кожа, която се бели, бяла и на петна, с полузатворени очи, изпод наранени клепачи без клепки. Така че трябваше да се контролирам всеки път, когато го видя да не трепна, да не се отвърна отвратена от него. Останалата част на тялото му беше невероятно осакатена.

Роджър подвикваше тихо и чакаше сивият, а след това и тъмнокафявият кон да дойдат при него в галоп, бъдещето му беше съсипано. Представях си го отново както си седях и пиех кафето и гледах как Максим бели една ябълка, а видът на ръцете му върху плода извикаха у мен, както всеки ден, спомена за онази първа закуска, когато го видях да се храни, сутринта в Монте Карло, когато отидох, обхваната от любов, от мъка, да му съобщя, че трябва да замина за Ню Йорк същия ден с госпожа ван Хопър. Всяка подробност на дрехата му, начина на хранене, на пиене, всяка негова дума бяха безсмъртни за мен, нито една малка подробност не можеше да избледнее, да бъде сбъркана или забравена.

Погледна ме и какъвто и израз да имаше лицето ми, той го дешифрира и чрез него стигна безпогрешно до това, което чувствах и мислех. Все още не съм се научила да скривам нещо, своите надежди и страхове, всякакъв нюанс на емоции все още ясно се изразява на лицето ми като на дете, знам това. Все още не съм зряла жена в това отношение. Мисля, че той не би го искал. Сега, в тази столова, пълна със старомодна дъбова мебел, с нощния хлад все още вътре, понеже отоплението не работеше добре и ужасния спомен от вчерашния обед, когато старият полковник Джулиън беше се изправил, за да вдигне тост по случай завръщането ни. Максим остави ябълката и ножа до чинията, посегна през масата и хвана ръката ми.

— О, милото ми момиче, колко много искаш да останеш тук по-дълго, нали? Колко се страхуваш, че ще стана и ще ти кажа, че трябва да си съберем багажа сега, веднага и да извикаме кола колкото се може по-бързо. Ти си се променила откакто се върнахме, знаеш ли? Изглеждаш друга, нещо е станало с очите ти, с лицето ти…

Засрамих се, дълбоко се засрамих. Чувствах се виновна, че не успях да скрия каквото и да е от него, да имам свои тайни. Като се държах здраво за радостта, че съм отново у дома, страхувах се, че той не я споделя, бях ужасена, както той каза, от мисълта скоро да си отидем.

— Чуй. — Той стана и отиде при прозореца и сега ме повика с пръст и аз веднага отидох и застанах до него. Горната порта беше отворена, Роджър беше извел конете.

— Аз не мога да отида там, знаеш това.

— Разбира се, ох, Максим, не ми минава и през ума да искам такова нещо, по това няма две мнения. И аз не бих могла да понеса да се върна в Мандърлей.

Когато казах това леко и убедително, знаех, че е лъжа и малкото змийче на вината се раздвижи и започна бавно да се отвива, вината и постоянният й спътник — измамата. Мислех за това ден и нощ, тази мисъл беше винаги в съзнанието ми, просто далеч от погледа ми, чакаше ме, мечтаех за него, Мандърлей. Не беше далеч. Оттатък нивите, далеч от това ниско, красиво, спокойно село навътре в сушата, от другата страна на високите голи гърбове на хълмовете и пак надолу, между тях, покрай тясната ивица земя край реката, към морето и то принадлежеше на друг живот, преди много години, към миналото и все пак толкова близко, както следващото ми вдишване. Празно? Съсипано? Напълно унищожено? Застроено? Пустош? Или възстановено, отново пълно с живот? Кой знаеше? Исках да разбера какво е. Не смеех.

Мандърлей.

Рядко се бавех, всичко изникваше в съзнанието ми, изправяше се пред очите ми в една секунда.

Казах:

— Не мислех за Мандърлей. Все още ми беше трудно да произнасям това име, усетих как Максим замръзна веднага.

— Но Максим, хубаво е да сме в Англия. И ти така мислиш, нали? Как изглежда светлината, дърветата, всичко. Не можем ли да останем малко повече? Може би да отидем някъде, в някои непознати места, искам да кажа, не в някое от предишните. Нови места. Никой няма да ни познава, да ни види и после можем да се върнем и да си отнесем спомените, ще ни стигнат за цял живот. При това, не смятам, че трябва да оставим Джайлс, ще изглежда толкова жестоко. — Бях му разказала съвсем накратко за предишната нощ. — Още няколко дни тук, за да му помогнем да се поуспокои и след това, е, Франк ни покани в Шотландия. Не можем ли да отидем там? Иска ми се да я видя, никога не съм била, и да се срещна със семейството му. Приятно беше да го видим толкова щастлив, нали?

Така бърборех и той ме насърчаваше по своя стар обичай и всичко беше леко и лесно помежду ни, тайните, които си пазех, останаха скрити, и колкото и дребни да бяха, внезапно си помислих като отивах в стаята, — Господ знае, че бяха дребни, за да не страдам от чувство за вина.

Много лесно се съгласихме да останем тук с Джайлс и Роджър до края на седмицата, а след това да отидем веднага в Шотландия и да гостуваме на Франк.

Максим изглеждаше доста весел и знаех, че моите уверения да не отиваме в старите познати места или където и да било свързано със семейството, но най-вече места, където ще ни познаят или ще си спомнят за нас, имаха голямо значение за него и си мислех, че успокоих най-сериозните му опасения. Той не искаше нищо да вижда, никъде да отива, да не среща никого, който има и най-слаба връзка с миналото му и с предишния му живот, с Мандърлей и преди всичко с Ребека и смъртта на Ребека.

В тази къща, къщата на Беатрис, той можеше да се чувства спокоен и може дори да му е приятно да се разхожда из пътеките и полята наоколо. А аз, аз бях чудесно, необикновено радостна, че можем да останем тук още, а след това да отидем в Шотландия, а след това, може би, въпреки че не смеех да изразя мислите си, нито да го кажа на себе си, след това, когато Максим се отпусне малко и не се страхува, когато открие колко е лесно да сме тук и че няма никаква опасност, след това не бихме ли могли да останем още, да отидем някъде, да прекараме последните златни есенни дни като изследваме този или онзи край на Англия, който не познаваме? Няма ли това да е така хубаво, така разведряващо и без заплаха за него, както в чужбина? Щом оставахме далеч, много далеч от старите места, от Мандърлей…

Пеех като се качвах по стълбите, за да се преоблека и разбрах, че пея „На хълма Ричмънд“, че не я бях пяла или чувала от години. Не, откакто я бях научила в училище и сега ми дойде наум, свежа и ясна. Открих, че си спомням всяка думичка.

Не можех да убедя Максим да излезе. Щеше да чака Джайлс да се събуди, каза той, ще се опита да разискват някои проблеми, ако има нещо, което той трябва да знае или с което да се занимае по отношение на работите на Беатрис. Учудих се. Мислех, че ще избягва всичко, което ще го накара да научи неща, свързани с Мандърлей, но той беше рязък, взе си вестник „Таймс“ в утринната стая и затвори вратата. Когато надникнах в нея от градината на излизане видях, че беше с гръб към прозореца, а вестника държеше високо и тогава разбрах колко го боли, че е тук и не може да понася да погледне дори старата градина на Беатрис и Джайлс и овощната градина, които не представляваха нищо, нищо в сравнение с градините на Мандърлей.

Прави го заради мен, си помислих. Прави го от любов. И в мен се надигна любов в замяна и едно старо чувство на несигурност, липсата на убеждение, че някой може да ме обича, който и да е мъж, а особено този мъж, защото все още гледах на него като на някакъв бог и независимо от това какви бяха отношенията ни през всичкото време на нашето заточение, колкото по-силна се стараех да бъда, колкото по-зависим от мен беше станал, въпреки всичко, дълбоко в душата си нямах истинска увереност, никаква вяра, че съм жена, която е обичана по този начин. От време на време все още се хващах да гледам халката си като че ли е на чужда ръка и в никакъв случай не можеше да е моя, въртях я както бях правила през всичкото време на медения ни месец в Италия, за да се уверя в нейната реалност, чувах гласа си в тази слънчева утрин в Моите Карло да казва: „Не разбирате, не съм от тези, за които мъжете се женят.“ Но се усмихнах в себе си, като отново го чувах, като вървях по гъстата росна трева на оградата за конете, към склона и дърветата и храстовите заграждения на откритото, вълшебно, златно поле.

Вървях, повече от час по пътеката и след като я оставих и тръгнах през полята, отначало ми се искаше и Максим да е с мен, и той да види това, като се надявах, че отново ще се влюби в природата, че притегателната сила на това поле, на Англия, светлината и земята, ще бъде толкова силна, че той не би могъл да й се противопостави, представях си го как се спира тук и там, на това малко възвишение, до тази портичка при малки храстчета и ми казва:

— Разбира се, че трябва да се върнем. Сега виждам колко, много ми е липсвала Англия. Не бих могъл да понеса отново да отидем в чужбина, трябва да останем и никога да не я напускаме пак, каквото и да стане.

И аз го уверявам, че всичко ще бъде наред и никой няма да ни безпокои, че миналото никога няма да надигне глава. И ако това стане:

— Максим, каквото трябва да преживеем, ще го преживеем заедно.

Хващам се, че фантазирам, дори усещам как устните ми се мърдат във въображаемия разговор, усмихвам се на стария си навик. Някога бях имала такива мечтания на ученичка преди действителността да ме отрезви, през последните години малко се отдавах на мечтания, бях твърде много заета с узряването си, с грижите около Максим, със старанието да го пазя, тъй като бях единственият човек край него. Опитвах се да измислям начини да отбивам стари спомени, жестоки и силни, които го нападаха както беше безпомощен сега.

Само в тайните ми самотни мисли за дома си давах свобода на фантазията, само през тези въображаеми разходки по голите зимни хълмове или през килимите от диви цветя в гората през пролетта, само когато можех, когато ми скимваше се извръщах и чувах в съзнанието си песента на чучулигите, лая на лисиците в нощта, неспирното грачене на чайките.

Сега, като вървях към буковата горичка от другата страна на хълма, като докосвах с ръка трънките и високия плет от шипки, дадох свобода на въображението си, виждах двама ни да се разхождаме така всеки ден, кучетата да тичат пред нас или дори момчетата, в края на краищата.

Правех прости, невинни забележки с Максим за пакостите, нанесени от последната буря или колко добре се развива царевицата, дали сушата ще свърши най-после, може ли поне веднъж да имаме сняг на Коледа. Виждах го да крачи пред мен както винаги, да сочи това или онова, да спира, за да измъкне трън от лапата на някое куче, да се обръща и ми се усмихва по стария си начин, весел и свободен. Ще бъдем толкова близки, както си бяхме, така зависими един от друг, както бяхме станали през годините ни на заточение и все пак няма да сме така клаустрофобично свързани — ще има и други хора в живота ни, нови приятели, деца, ще притежаваме всичко хубаво в живота, ще сме излезли вече на светлина, няма да има нужда повече да се крием.

Така си представях, така си мечтаех и кроях планове, като тъчах надеждите си в ярка пелерина, за да се завия, както слизах по дългата стръмна затревена пътека, когато разбрах, че води до гърба на малката сива каменна църквица, където се беше състояло погребението на Беатрис вчера. Спрях се. Точно пред мен беше портата в дългата стена, обграждаща църковния двор, със старите гробове, с леко наклонени паметници към тревата, надписите им закрити от мъх или почти изтрити. Виждах и пресния гроб на Беатрис, земята още пръхкава, покрита с пресни, свежи цветя.

Няколко минути стоях така, с ръце на портата.

Нямаше никой наоколо, птица от едно дърво издаде няколко ноти, преди стремително да отлети ниско над тревата, като усети моето присъствие и издаваше предупредителни звуци. След това отново настъпи тишина и усетих голямо спокойствие, беше ми тъжно, липсваше ми Беатрис, представях си я, мъчно ми беше, че не я бях видяла. Спомних си за бедния Джайлс, опечален и нараним и внезапно остарял и се чудех как Беатрис би се справила е него, какви ли строги думи би му казала, за да го накара да се окопити.

Като погледна назад, виждам се там, застанала под утринното слънце, което беше разпръснало всяка следа от ранната мъгла и така топлеше лицето ми, сякаш беше летен ден, а не късен октомври. Способна съм да гледам на себе си отстрани, замръзнала във времето и пространството и като че ли животът ми се състои от мои снимки и между тях няма нищо, освен неопределено сив цвят. В такива моменти съм спокойна, доволна, предполагам и щастлива. Обичах да съм сама, бързо разбрах, че Максим не беше още в състояние да се разхожда из полето и да се чувства свободен и си казвах, че и това ще дойде, само да не го насилвам. Бях напълно сигурна.

Така се радвах на самотата си, радвах се на деня, на местата, за които така бях мечтала. Тъгата ми по смъртта на Беатрис беше притъпена меланхолична емоция, есенна, аз я приемах, но тя не можеше да помрачи, нито да премахне радостта ми. За първи път не изпитвах срам нито вина, за първи път се радвах на собственото си самочувствие.

Но реших, че ми се иска да отида и да застана до гроба, тихо, сама, и да мисля за Беатрис с обич и благодарност и че ще ми бъде по-лесно да направя това днес, отколкото на погребението при толкова много хора около нас, които бяха скупчени като черни гарги.

Промъкнах се през вратата от плет, затворих я след мен и тръгнах през тревата към пътечката. Беатрис, си мислех. Мила Беатрис. Можех смътно да си я представя, но не съвсем ясно, беше твърде тържествено, твърде тихо място за нея. По-лесно беше да я виждам в открито поле, да крачи бодро без умора.

Имаше толкова много хора на погребението, толкова много приятели и изглеждаше, че всички бяха донесли цветя. Те бяха натрупани и покрай пътечката и по тревата около пресния гроб във формата на красиви кръстове и венци и прости домашно направени букети.

Някои бяха от изкуствени цветя, с восъчен вид, като че ли направени от картон или лъскава хартия и не приличаха на цветя, които са расли в градина, други бяха по-скромни и прости. Наведох се да прочета картичките, открих познати имена и други непознати. „На незабравимата… Ще си спомняме с обич… С обич… С уважение… С любов…“ И нашата: „На обичната Беатрис…“ на Джайлс: „На милата ми съпруга“, на Роджър: „С най-гореща обич“. Някои картички бяха на показ, други доста закрити. Не ми се искаше да чета всичките, струваше ми се, че се бъркам в частни бележки, които бяха адресирани само до Беатрис.

И когато станах й направих една крачка, го видях.

Кръг от лилии, млечнобели, поставени на фона на много тъмнозелени листа. Беше настрана и биеше на очи, беше скъп, без да се натрапва, беше елегантен, но сдържан и все пак изпъкваше, като издаваше безупречен вкус. И сега го виждам, отделен от другите, нарочно поставен отделно и внимателно. Като си затварям очите, той е там и не мога да ги откъсна от него.

Наведох се. Докоснах хладните, деликатни, белоснежни, неотразимо красиви цветове, леко назъбени тежки листа и сладък аромат достигна до обонянието ми, омайващ и леко тревожен, съблазнителен, опасен.

Имаше картичка, плътна, кремава с черни ръбове и надпис: „С най-дълбоки съболезнования“, гравиран също в черно. Но не гледах цветята с ужас, нито печатните думи, които ме накараха да замръзна, а нещо, което разцепи небето и съсипа песента на коса, затъмни слънцето.

Беше единствена буква, написана на ръка, черна и силна, висока и наклонена,

Р.