Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (3)

Глава трета

„Човек, роден от жена,

има малко време да живее.“

Враните отново се въртяха по небето, като се издигаха, разпръскваха се, падаха, на склона човекът продължаваше да оре. Слънцето все още грееше, светът беше непроменен.

„Сред живота ние сме в смъртта, от кого да търсим помощ, освен от Теб, о Господи, който поради нашите грехове си справедливо недоволен?“.

Сдържах дишането си, като очаквах нещо да се случи. И скоро, разбира се, така и стана; тръгнаха напред и започнаха да отпущат въжетата. Погледнах нагоре. Максим стоеше няколко крачки по-далеч, неподвижен, черна сянка. Всички бяхме черни в златната слънчева светлина. Но гледах лицето на Джайлс от другата страна на отворения гроб, — Джайлс, със силни челюсти, с хлътнали очи плачеше и не се опитваше да спре сълзите си. Джайлс и Роджър до него.

Но не можех да гледам лицето на Роджър, отклоних поглед в смущението си. Сега пристъпваха напред.

„Но щом като Всемогъщият Господ в своята голяма милост е решил да вземе при себе си душата на нашата любезна сестра, която лежи тук, следователно ние предаваме тялото й на земята.“

Сега се наведохме и хвърлихме шепа пръст. Хванах ръката на Максим. Пръстите му не отговориха на моето стискаме и бяха студени. Отново видях Беатрис, жива пред мен, както я виждам постоянно и сега — Беатрис в костюма си от туид и дебели спортни обувки да идва към мен през тревата, обикновеното й открито лице изпълнено с любопитство, интерес, приятелско чувство, Беатрис, от която никога не бях чула неприятна или нечестна дума.

„Чух глас от небето, от сега нататък блажени са тези, които умират в името на Господа.“

Жалко, че тогава не плаках. Трябваше да плача и не поради липса на чувства очите ми останаха сухи. Вместо това мислех колко прекрасен е този ден и колко щастлива би била тя да язди някъде на своя кон на лов или да разхожда кучетата, — тя почти не оставаше вкъщи през деня, и отново си помислих колко лошо и нечестно беше. Беатрис трябваше да падне от кон на стари години, да ходи на лов до последната си минута весела и безгрижна в ден като днешния, а не слаба и унижена след мозъчен удар, без да е навършила дори шестдесет години. Или може би трябваше да бъде Джайлс, дебелият Джайлс с нездрав вид, смачкан сега, кръглото му лице в бръчки и мокро, с огромна бяла кърпа притисната към устата му, и Роджър. Бързо го погледнах как стои до баща си и ми мина ужасната мисъл, че смъртта сигурно би трябвало да бъде предпочетена пред обезобразяването му, но знаех, че това се отнася до нас, за да си спестим неприятността да го гледаме, а не до него.

Настъпи тишина. Стояхме около гроба, като гледахме бледия дъбов ковчег и тъмните бучки пръст. Бяха махнали златните цветя и ги бяха оставили на тревата и тогава видях колко много цветя има около гроба, натрупани до пътеката, венци и кръстове и възглавнички — златни и бели и бронзови и лилави, наредени като скъпоценни камъни на зелен фон, и когато се обърнах, видях колко много хора имаше, стояха малко назад с уважение и да ни дадат възможност да минем, вероятно петдесет или шестдесет души. Колко много приятели имаше Беатрис, колко много хора са я обичали, колко много хора са я познавали и уважавали.

Сега, като тръгнахме малко несигурни към колите, — представлението беше свършило, — Максим стисна силно ръката ми. Хората ни гледаха и се опитваха да не ни гледат, мислеха, чудеха се, усещах очите им, въпреки че моите бяха сведени надолу, мислех си как ще преживеем всичко това, или как ще разговаряме с тях после у дома, дали Максим ще бъде в състояние да се справи.

Но докато мислите ми се въртяха хаотично, в един момент, когато бяхме заобиколени от хора, аз се спънах като преминавах от тревата към покритата с дребен чакъл пътека. Усетих една ръка да ме хваща от другата страна, далеч от Максим, така че не паднах, но веднага погледнах в разтревоженото, скромно, чудесно познато лице на Франк Кроулей.

Дълго след това си спомнях неговото присъствие и как то промени всичко за нас, промени останалата част от деня и ако успяхме да се справим, как получихме сигурност, помощ и сила, и премисляйки всичко отново, разбирахме колко много винаги ни е помагал, колко много му дължахме. Той беше агент на Максим, трудолюбив, привързан, експедитивен и негов най-верен приятел. Той страдаше с него, — почти същата жертва на Ребека, както и Максим. Той знаеше истината за нещата и не каза нищо.

Но за мен беше повече, една скала, когато ми се струваше, че всичко около мен се върти, че е бурно море, в което щях да се удавя. Той беше през първия ми ден на млада съпруга в Мандърлей — чувствителен, ненатрапчив, предусещаше тревогите ми, изглаждаше пътя ми облекчен от това, че бях такава каквато бях, млада, несръчна, неопитна, нервна, некрасива и през всичко това виждаше истинската ми същност. Сигурно никога няма да узная точно колко много дължа на Франк Кроулей — по колко хиляди малки и важни неща ми е помагал, но често съм си мислила за него през тези години в чужбина с обич и съм му благодарила също, когато съм била на колене в дъното на някоя чуждестранна църква. Мислех си, че сигурно познавам само двама души, които са напълно и безспорно добри — Франк и Беатрис. Днес те и двамата бяха тук. Само че Франк беше жив и малко променен, а Беатрис — мъртва, и миналото нахлу в съзнанието ми като река, която залива голата, суха земя на настоящето.

Когато погребението свърши и ние стояхме на пътеката извън гробището, официално и сдържано се ръкувахме с толкова много хора, повечето от които непознати, и когато най-сетне тръгнахме след Джайлс и Роджър към черните коли, които ни чакаха, знаех, че Максим би избягал, ако беше възможно, без да има нужда той да ми го каже. Той просто можеше да се качи в една от колите и да заповяда да ни откарат, без да се сбогуваме дори, щяхме бързо да стигнем до влаковете и кораба и отново до нашето заточение. Бяхме дошли и изпълнили задължението си. Беатрис беше мъртва и прилично погребана. Нямаше нищо, което да ни задържа тук.

Но, разбира се, бяхме длъжни да останем и не се спомена за някакво друго решение.

— Приятно беше, че видяхме Франк — казах.

Погребалната кола излизаше от входа на гробището и зави в една пътека.

— Същият си е, само косата му е побеляла. Но, разбира се, той е остарял.

— Да.

— Всички сме остарели. Сигурно изглеждаме доста променени. Искам да кажа, остарели.

— Да.

— Минали са повече от десет години.

Защо го казах? Защо говорех така, като знаех, че това ще ни върне към миналото? То беше в сянка, непризнато, независимо че лежеше между нас. Защо го измъкнах на силна светлина, нима за да можем да го погледнем?

Максим се обърна към мен, очите му горяха.

— За Бога, какво ти става, мислиш ли, че не знам колко години са минали? Мислиш ли, че има нещо друго в съзнанието ми? Не знаеш ли, че само това мисля тези три дни? Какво искаш?

— Извинявай. Не исках… просто беше така, да кажа нещо…

— Защо трябва изобщо да казваш нещо? Нуждаем ли се от празни приказки?

— Не, не. Извинявай… Максим, не исках…

— Не си помислила.

— Извинявай.

— Или може би си помислила.

— Максим, моля те… направих глупост, беше глупава забележка. Не трябва да се караме. Не сега. Никога не се караме.

Беше вярно. Не бяхме се карали от деня на разследването на смъртта на Ребека и кошмарното пътуване е полковник Джулиън до Лондон, за да се срещнем с нейния лекар, от вечерта на пожара. Много близко се докоснахме до смъртната опасност, имаше твърде много недоразумения, почти бяхме на път да се загубим един за друг като резултат от тях. Знаехме, че сме имали късмет, знаехме цената на това, което имахме, за да поемаме какъвто и да било риск, дори най-дребната гневна дума за нещо тривиално. Когато хората преминават през това, което ние бяхме изпитали, те не предизвикват съдбата.

Държах ръката му.

— Скоро ще се свърши, — казах. — Трябва да бъдем учтиви с хората, да казваме подходящи неща заради Джайлс. Заради Беатрис. И тогава, след това ще си отидат…

— И ние ще можем да си отидем. Утре. Дори тази вечер.

— Но наистина… трябва да останем още малко, за да помогнем на Джайлс. Един или два дни. Той изглежда ужасно, горкият човек, така съкрушен.

— Има си Роджър.

Замлъкнах. Роджър. Нямаше какво да се каже.

— Има много приятели. Винаги са имали. Няма какво ние да му помагаме.

Не отговорих, нищо не казах, не още, не посмях да кажа, че искам да остана не заради Джайлс или Роджър или Беатрис, но защото бяхме тук, у дома, отново вкъщи и сърцето ми беше пълно, почувствах се освободена, новородена, отчаяна като болна при вида на есенните поля, дърветата и живите плетове, небето и слънцето, дори черните ята от летящи гарги. Бях виновна и засрамена, като че ли предавах Максим и моята привързаност към него като негова жена така, че с едно малко движение, което само аз можех да разбера, нарочно отвърнах глава от стъклото и не гледах това, което виждах и обичах, а насочих погледа си към бледото и болнаво лице на Максим и към ръката ми, която държеше неговата, и към черната кожа на седалката на колата и черното рамо на черното палто на шофьора.

Колата забави хода си, къщата беше отпред, видяхме как Роджър помага на баща си да слезе от колата.

Максим каза:

— Не мога. Не ще мога да понеса какво казват и как ще ни гледат. Джулиън беше, видя ли го?

Не бях го видяла.

— На две патерици. И семействата Картрайт и Трединт.

— Няма значение, Максим. Аз ще разговарям с тях, ще се справя с всички, ти само ще трябва да се ръкуваш.

При това, те ще говорят за Беатрис. Никой няма да спомене каквото и да било друго.

— Няма и защо. По лицата им ще бъде изписано и аз ще го видя. И ще знам какво мислят.

Когато вратата на колата се отвори, за един миг преди: да изляза от нея, това, което Максим току-що беше казал започна да се повтаря отново и отново в съзнанието ми така, че тази минута ми се стори цяла вечност. Стоях там като замръзнала, имаше и нямаше време, когато го чух. „Ще бъде изписано по лицата им. И аз ще знам какво мислят.“

А моят тих, таен, отровен глас произнесе отговора.

„Той е убиец. Той застреля Ребека. Максим, де Уинтър уби жена си.“

— Ето и Франк. Ужас.

— Максим, Франк особено ще внимава да не каже нещо. Франк ще ни помогне, знаеш, че е така. Франк ще разбере.

— Точно разбирането ме тормози.

И после слезе от колата, остави ме, видях го как прекосява пътеката, видях как Франк Кроулей се приближи до него, протегна ръка, видях как докосна ръката на Максим за момент, като го привлече в своя спасителен кръг. Със съчувствие, с разбиране.

И златното октомврийско слънце ни огряваше, огряваше всички черни гарги, които се събираха за пиршество.

Хората бяха много внимателни към нас. Усещах вниманието им като покривало, което ни обгръща, топло, задушаващо и бяха също така и тактични, опитваха се да не ни зяпат. Виждах как се стараят. Жените бяха предупредили мъжете си, преди да излязат. Сега помни, ако де Уинтърови са там, случайно — и чух, че може би ще дойдат, не задавай въпроси… не споменавай… не зяпай, и така те не правеха това, избягваха ни, обикаляха откъм далечната страна на стаята или правеха обратното, идваха при нас бързо, за да изпълнят задължението, гледаха ни право в очите и се заемаха с шерито и уискито и сандвичите и студената баница, като тъпчеха устата си, за да бъдат извинени, че не говорят.

Нямаше значение, беше ми все едно, усещах се затворена в защитна броня. Обикалях стаята с поднос, като предлагах хапки и през всичкото време разговарях за Беатрис, съгласявах се, че болестта и смъртта са тежко нещо, несправедливо и че ми липсва също, понеже имах нужда от нейната помощ: Мечтаех да чуя някоя нейна забележка, която ще накара всички да се смеят, не можех да повярвам, че няма да се покаже на вратата.

Всички бяха много любезни. Само като обръщах гръб на този или онзи, усещах лицето си да гори от мисли и неизказани неща, които се въртят из въздуха, срещах погледите им и виждах въпроси, въпроси, въпроси. Когато можех, отивах при Максим и стоях близо до него, докосвах ръката му, за да му вдъхна увереност, а той трябваше да слуша някой да си спомня за сестра му или безкрайно да говори какво е било тук през време на войната. Сам той рядко казваше нещо, само леко се усмихваше и всяка минута се местеше, защото се страхуваше да остане дълго с когото и да било, в случай че… По едно време чух името „Мандърлей“ да звъни като камбана във внезапната тишина в средата на стаята и се обърнах, обзета от паника, почти изпуснах подноса, защото знаех, че той ще я чуе, исках да го предпазя и не бива да се изрече пак. Но след това гласовете се усилиха и думата потъна, а когато отново го зърнах, той пак беше се преместил, видях правия му гръб в дъното на стаята.

Не много след това застанах при френския прозорец и гледах градината и полето, и можех да се изключа от хората, като си представях, че ги няма и можех да гледам, да гледам светлината и дърветата, кафявите и зелени цветове и блясъка на зрънцата, с които бяха обсипани храстите.

— Мисля, че няма да се случи нищо, ако излезеш малко навън. Полага ти се малка почивка, нали?

Франк Кроулей, милият, на когото човек може да разчита, внимателният Франк, същият Франк, пълен със загриженост, съпричастен както винаги към това, което чувствах. Бързо погледнах през рамото си в стаята. Той каза:

— Максим е отлично. Току-що говорих с него. Лейди Трединт му досажда с приказки за евакуираните. Вече четири години откак завърши войната, но все още тя е главната тема за разговори тук. Няма по-широки хоризонти, но разбира се, неща като кой е скрил броя на яйцата, снесени от кокошките му, за да задържи повече за себе си, е въпрос, който лесно не се прощава, нито се забравя.

Разговаряхме бавно, като се разхождахме из градината далеч от къщата и усетих как напрежението и грижата паднаха от гърба ми, можех да обърна лицето си към слънцето. Казах:

— Съжалявам, но знаехме толкова малко какво става тук. Почти не получавахме писма. Само чувахме най-лошите новини, за бомбардировките и какво става в други страни. — Тук спрях. — Мисля, че избягвахме тези неща. Това ли казват хората?

— Мисля, — отговори той внимателно, — че хората са много заети със себе си и със собствените си проблеми.

— О, Франк, благодаря ти. Колко си добър. Дори ме постави на мястото ми по най-хубав начин. Искаш да кажеш — далеч от лице, далеч от сърце. Наистина не бяхме толкова важни, за да мислят за нас или да клюкарстват изобщо. Хората просто ни забравиха.

Франк сви рамене много учтиво.

— Виждаш ли, Максим и аз сме загубили усещането си за перспектива. В… онези дни ние бяхме, или по-скоро, Мандърлей беше в центъра тук, знаеш това, всеки се интересуваше, всички говореха… но светът се е променил. Нали? Има много по-важни грижи. Сега не сме важни.

— Разбира се, че ви помнят, разбира се… само че…

— Франк, не се тревожи, не съжалявай… Бог знае, че това съм искала за двама ни, да сме дребни, незначителни, част от миналото и забравени. Трябва да знаеш това.

— Да.

Бяхме стигнали овощната градина, откъдето се виждаха старата солидна бяла къща и конете в полето.

— Горките, — казах като видях, че ни гледат и се раздвижиха. — Да им занесем малко ябълки.

Започнахме да събираме падналите по тревата ябълки и бавно се придвижихме към оградата. Конете ни видяха и в тръс се понесоха към нас, стройни и красиви, кафявият и сивият.

— Кой ще ги язди сега? Джайлс все още ли язди? Или Роджър? Не знам какво е станало, нито какво ще стане.

— Нито пък аз знам. Поддържал съм връзка съвсем нередовно през последните няколко години.

Знаех, че Франк е отишъл да живее в Шотландия, където ръководи огромно имение, знаех също, че веднага след войната той се беше оженил и имаше двама сина, също така знаех, като го огледах сега, че е много щастлив, улегнал и почти напълно откъснат от миналото и усетих странна болка, не разбирах точно поради какво — мъка? Загуба? Той беше единственият човек, който обичаше Мандърлей почти толкова, колкото Максим, той беше нашата последна връзка с Мандърлей. Сега, като Беатрис, но по друг начин, усетих, че Франк си беше отишъл.

Стояхме до оградата, конете хрупаха ябълките, като нежно ги поемаха от дланите ни с леко извити назад бърни. Погалих топлата муцуна на сивия. След това казах:

— Франк, толкова ми се иска да остана в Англия, не мога да ти опиша как съм мечтала да се върна у дома. Как съм сънувала, но никога не говоря за това на Максим, не бих могла. Не знаех как ще стане. Но хората нямат значение, няма значение какво мислят или изобщо дали ги интересува. Не хората са важни.

— Разбирам.

— Местата, това място тук, полята… небето… всичко наоколо. Зная, че и Максим го усеща, напълно съм сигурна в това, само че той не смее да си признае. Изпитвал е голяма носталгия, както и аз, само че при него…

Гласът ми секна. Чуваше се само как конете тихо преживят и песента на някаква чучулига, стрелкаща се високо в чистото небе. Думата Мандърлей стоеше между нас, без да я произнесем, но я усещахме, цялото минало и значението му наелектризираше въздуха около нас.

Най-после казах:

— Чувствам се като предател. Не е редно да казвам такива неща.

— Не виждам защо, — каза Франк внимателно.

Беше извадил лулата си от джоба и тъпчеше тютюн в нея от една стара кожена торбичка, която си спомних, че винаги е употребявал, и при вида й ми дойде наум друга подобна сцена, когато бях изплакала тревогите си на Франк Кроулей и бях получила силна подкрепа и насърчение.

— Това е напълно естествено, разбира се. Ти си англичанка. Типична англичанка. Тук е домът ти, независимо от дългите години, прекарани в чужбина. Както казваш, същото важи и за Максим и съм сигурен, че той го знае.

— Можем ли да се върнем? Дали… — Колебаех се като подбирах думите. — Франк, ще има ли… нещо, което да ни попречи?

Той пуфкаше лулата си няколко минути и наблюдавах първия тънък син пушек как се извива във въздуха.

Непрекъснато галех коня, като търках муцуната му с разтуптяно сърце, а конят, очарован от този изблик на внимание и обич, след като дълго време вероятно е бил пренебрегнат, риеше земята с копита и притискаше муцуната си в дланта ми.

— Искаш да кажеш… поради това, което се случи?

— Да.

И тогава разследването и присъдата отново оживяха, като заеха мястото си до привидението на Мандърлей, а ние отново не ги споменахме.

— Не виждам какво може да попречи на вашето завръщане тук, ако и двамата го искате, — каза Франк.

Сърцето ми подскочи. Спря. Отново заби.

А сетне аз казах:

— Франк, отивали ли сте там?

Той ме погледна, очите му изпълнени с тревога.

— Да, разбира се. Трябваше.

За миг сдържах дъха си. След това той ме хвана под ръка и внимателно ме отведе от заграденото място на конете, от овощната градина към къщата.

— Приключено е — каза той.

Не отговорих. Но призракът ни следваше, отново събуден. Хората си бяха отишли, но не за тях си мислех.

Ребека беше мъртва и нейният дух не ме преследваше, съвсем не мислех за нея през тази слънчева октомврийска утрин. Само за мястото, за къщата, за градината, за Щастливата Долина, като се плъзгах към скътания пристан, плажа. Морето. И тайничко го прегръщах тихо, поздравявах го.

Странно, че не присъствието на Франк Кроулей тежеше на Максим. Това се четеше по лицето му, по начина, по който очите му като че ли бяха хлътнали навътре така, че очните кухини изглеждаха празни. Франк беше просто утеха, и двамата се чувствахме леко с него, стояхме до късно, като слушахме разказите му за Инвърнесшайр, за планините, за езерата, за елените, за красотата на дивата природа там, която така силно е заобичал, за жена си Джанет и двете момчета. Той имаше снимки и ние им се радвахме и сега само настоящето изпълваше стаята, нямаше никакви сенки помежду ни, освен някаква съвсем различна сянка, която едва можех да забележа. Но при вида и разказите за двете момчета, Хамиш и Фъргъс, усетих празнотата, на която бях свикнала, последвана от проблясък на дива надежда. Сега никога не говорехме за наши деца. Тогава беше различно, със светлото бъдеще пред нас и перспективата да наследят Мандърлей. Не бях дори сигурна, че Максим би искал каквито и да било деца сега, нямаше място за тях в нашия живот на заточеници. Но ако се върнем у дома…

Погледнах в очите стария полковник Джулиън и усетих да се образува лед около надеждите ми и малките, тайни, приятни планове. Бяхме останали малцина, Джайлс и Роджър, Максим и аз, един възрастен братовчед и Джулиън и неговата дъщеря. Жена му беше умряла и тя, пълна, некрасива, весела млада жена, сега живееше при него и се беше отдала, очевидно доволна, на грижи за баща си. Разговаряхме преди това за Европа, за страните, където бяхме живели, за мястото, където живеехме сега. Тогава Джулиън каза:

— Спомням си, че ви съветвах да отидете в Швейцария. Вечерта след цялата тази работа в Лондон.

В стаята настъпи гробна тишина. Франк бързо погледна към Максим, чух как си прочисти гърлото. Но Джулиън продължаваше, изглежда нямаше никакво усещане за атмосферата, никаква представа за това, което казваше.

— Разбира се, мислех си за почивка, точно докато всичко премине и клюката утихне. Но после стана това ужасно нещо в Мандърлей, а по-късно разбира се, войната. Човек забравя. Никога не бях очаквал вие да напуснете… и да не се връщате, колко време, десет години и повече, нали? Сигурно десет години.

Ние всички бяхме замръзнали на местата си от ужас и неудобство, съвсем загубили способност да говорим.

Той се накани да стане като търсеше бастуните си, бутна единия на пода и чакаше Франк да му го подаде, защото никой не знаеше точно какви му са намеренията, никой не направи нищо да го спре. Само дъщеря му го хвана за ръка, когато той взе чашата си, вдигна я и отново заговори.

— Татко, не смяташ ли…

Но той я отблъсна и тя се отдръпна изнервена, като ми хвърли отчаян поглед.

Джулиън прочисти гърлото си.

— Мисля, че случаят изисква няколко думи. Въпреки скръбните обстоятелства… поради които сме всички тук. — Той погледна Максим и след това мен. — Липсвахте ни, и това е чистата истина. Често съм идвал тук — Джайлс ще потвърди това, и сме седели в тази стая и сме разговаряли за вас. — Той спря. Погледна Джайлс, който седеше леко наведен напред и загледан в масата, бузите му бяха станали лилави. Погледна към Роджър и бързо отмести погледа си. — На мен се пада да го кажа. Миналото е мъртво и погребано…

Свих се, не смеех да срещна очите на Максим.

Старецът изглежда нямаше представа какво беше казал.

— Свършено е. И нека да остане така.

Той премести тежестта си на бастуна, като трудно пазеше равновесие. Часовникът в салона удари три.

— Исках да кажа колко е хубаво, че ви виждаме и двамата тук отново и… добре дошли у дома. — И той вдигна чашата си към нас и после, сам, бавно и тържествено изпи своя тост.

За момент си помислих, че ще умра, или ще изкрещя, ще извикам или ще припадна, или просто ще стана и ще избягам. Беше ми лошо от неудобство и не вярвах на ушите си, изпълнена бях от отчаяна тревога за Максим и за това, което чувства и какво може да направи. Дори Франк изглеждаше като парализиран с вързан език, дори той не намери начин да ни дойде на помощ.

Но за мое учудване, Максим седеше много тихо, много спокойно и след един момент сръбна от своята чаша, с очи отправени към Джулиън.

— Благодаря, — каза тихо той. Това беше всичко, но означаваше, че аз отново мога да дишам, въпреки че усещах тъпа болка в гърдите и лицето ми пламтеше. Но всичко беше наред, нищо ужасно не се беше случило, все още бяхме тук на масата за обед, всички до един и беше днес, октомври, денят на погребението на Беатрис и миналото беше минало и нямаше никаква сила над нас.

На края те си отидоха, като на дъщерята на Джулиън й трябваше доста време да го заведе до вратата, тъй като той настояваше да върви без ничия помощ и това беше мъчителна гледка. После трябваше да бъде настанен в колата, която трябваше да се загрее на място по нареждане на стареца.

Но най-после си отидоха и след един час и Франк също трябваше да си отиде. Една кола щеше да дойде да го закара до гарата, откъдето щеше да отиде в Лондон и след това с нощния влак — у дома си в Шотландия.

Следобедната светлина меко обгръщаше полето в лимонен цвят, листата се въртяха и промъкваха през нея, последните ябълки падаха на земята. Беше доста топло. Искаше ми се да бъда навън, защото беше толкова красиво, не можех да изпусна нито миг от това, след като толкова дълго ме е нямало. Не можех да понеса да съм затворена вкъщи, да чувам часовника и скърцането на стълбите и трополенето на кучетата като влизаха и излизаха по всички стаи и търсеха Беатрис, а също така тежките въздишки на Джайлс. Но Максим не искаше да излезе, внезапно кожата му доби пепеляв цвят от умора и напрежение.

— Ще си полегна, — каза той, — може да поспя малко. А после ще трябва да прекараме останалата част от деня.

Не отговорих нищо. Стояхме в хола, вратите бяха отворени към градината. Носеше се лек аромат на ябълки. Някъде в сенките, Франк Кроулей тактично се беше измъкнал като чакаше да помогне по обичайния си начин, което винаги ядосваше Беатрис.

— Колко неинтересно същество е той, — беше ми казала първия ден, — няма да каже нищо интересно.

Тогава знаех, че греши, като пренебрегва скучността и солидността на Франк, липсата на нещо интересно у него, грешеше, че не можеше да го търпи и се чудех сега на края дали е могла да оцени истинската му стойност.

— Излез — каза Максим. — Това искаш, нали? — Излез докато можеш.

Като го гледах в лицето видях, че знае, знае какво усещах и мечтаех и се бях опитвала да скрия. Той ми хвърли една бледа, уморена усмивка и се наведе да ме целуне по челото.

— Излез.

След това се обърна и се отдалечи от мен по стълбите нагоре.

И аз излязох.