Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (13)

Глава тринадесета

Максим каза, че съм като дете, което играе на къщи и беше вярно, че такова щастие, такова ежедневно удоволствие приличаше малко на игра, като се пренесохме в Кобетс Брейк, като оглеждахме внимателно всяка стая, разсъждавайки какво да оставим, какво да заместим. Но независимо от играта, усещах, че за първи път живеех истински. Настоящето беше по-важно от всяко минало и бъдещето беше важно само като продължение.

Госпожа Пек от фермата дойде да ми помогне отначало, а след няколко седмици намери едно младо момиче, Дора, която идваше на колело от съседното село и беше готова да работи при нас. Чувствах се спокойна с нея, може би защото беше млада и беше приятелски настроена и готова да услужи. Не я смятах за прислужница, когато правехме списъци и сваляхме завеси и преглеждахме съдържанието на бюфетите заедно, смеехме се и тя ми разказваше за семейството си и млъкваше само когато Максим се появяваше. Веднъж или два пъти я хванах, че ни гледа, вероятно учудена от несъответствието на възрастна ни или от разликата помежду ни, тъй като всеки ден, когато се събуждах, усещах като че ли ставах по-млада, възвръщах си годините, които бях загубила, като се отърсвах от всички потискащи признаци на средната възраст. Пеех през всичкото време, бях замаяна и с леко сърце.

И постепенно къщата попадаше под мой контрол, запознах се с нея, с това коя врата не се затваря както трябва, кои прозорци пропускат вятър, къде пада сутрешното и следобедното слънце, колко неравни са дъските на горната площадка. Идваха бояджии да оправят всяка стая, изхвърлихме някои изгнили кухненски мебели и стари килими, реших да купим нови столове за красивата, продълговата, светла столова, която гледаше към най-хубавата част на градината. Кобетс Брейк беше приятелски разположена, когато се разхождах из нея рано сутрин от кухнята до столовата, до хола и отварях прозорците и вратите, като гледах навън към затревените склонове, усещах, че ме приветства, почти като че ли ни е очаквала.

Максим започна да се разхожда наоколо, като се срещаше с фермери и собственици на земя, търсеше земя, която би искал да купи или ферма да вземе под наем. Каза, че ще отглежда овце и ще закупи гори, млечно стадо и ливади, но имаше намерение да се вслушва в съвети и да не бърза. Имаше четири котеджа, както и фермата Хоум, които принадлежаха на Кобетс Брейк и той се заоглежда за помощници, запозна се с мъже от селото: имението не беше голямо, не като Мандърлей, но понеже не искахме да имаме толкова много прислуга, Максим трябваше да върши сам доста работа. Наблюдавах го как се подмладява, как крачи по пътеката, как енергично се изкачва по склоновете, виждах как кожата му добива тен под влияние на слънцето, тъй като пролетта беше чудесна, топла и суха, а също и лятото дойде рано. Беше добре, струваше ми се напълно доволен, това беше нашият щастлив край.

И все пак нещо ни липсваше, въпреки че никога не говорехме за това. С напредването на ранното лято розите разцъфтяха и отрупваха всяка стена, колона и ограда, прекрасни катерачи, бледорозови и перлени, тъмнорозови, пухкави, чисто бели и всичко цъфтеше и се покриваше с цвят, а дърветата бяха тъмнозелени, така че бяхме опиянени от лятото и аз все повече усещах тази липса. Имаше празнина в цялата тази работа.

Една сутрин към края на юни се събудих в пет часа и не можах да заспя отново, нощта беше много задушна и се чувствах изтощена. Ароматът на розата, която висеше на големи гроздове от ниския покрив под отворения прозорец на спалнята ни, беше мускусен сладък и изпълваше стаята.

Тихо слязох долу и излязох от страничната врата.

Въздухът беше свеж и доста хладен, слънцето още не се беше показало, овцете почиваха, тежки и кротки, разпръснати по скатовете. Минах през градинската беседка и по пътеката към голямото кръгло езеро. Още не бяхме изчистили, нито поправили фонтана и аз погледнах спокойната зелена вода сред гъсталака от водни лилии, като се чудех дали има големи риби някъде да се движат в бавен, стаен живот. Седнах на плоската каменна ограда. Небето беше перленосиво, тревата покрита с роса.

Това е щастие, мислех си, и аз съм в него. Тук. Сега.

Вдигнах очи и ги виждах да идват през градината, от затревените скатове, виждах ги съвсем ясно, като че ли бяха там, три деца, момчета, тъй като си ги представях, че ще са момчета в Мандърлей — две по-големи, силни, набити, енергични крещяха и се блъскаха, а малкото, по-кротко, стоеше настрана. Тичаха по тревата, по пътеката — едното отскубна цвете, а другото размахваше пръчка над главата си. Виждах ведрите им лица, открити и изпълнени с веселие, виждах телата им и разрешените им глави, също така красиво оформени като на Максим. Виждах ги така ясно, че можех да разперя ръцете си, за да се хвърлят към мен, бутайки се кой да бъде пръв, за да ми кажат това, да ме разсмеят за онова, усещах ги с тялото си, познавах косата им, гъста, леко суха, мека на пипане. Гледах към малкото, повиках го с пръст и то се усмихна, много сериозно, щеше да постои до мен, когато другите си отидат, тичайки и тогава ще бъдем тихичко заедно. След това може би ще седим и гледаме тъмната, дълбока вода в каменния басейн и ще чакаме да видим живо същество, някоя риба. Той няма да говори, за да не уплаши рибата, ще седи много тихо, много търпеливо, доволен, че е с мен, а виковете на братята му ще дойдат от края на пътеката и те отново ще хукнат нанякъде.

Седях там, като пуснах ръката си във водата и тя се плъзгаше измежду пръстите ми, и слънцето се показа, като хвърляше бледо злато върху тревата и докосваше листенцата на цъфналата роза Албертина по източната стена. Бях прекарала всяка вечер през изминалата седмица в правене на нови планове за градината, изготвях списъци, рисувах планове за това, онова и друго място за следващите няколко години, а сега, точно както виждах децата, виждах и градината как ще изглежда и мечтаех за нея. Но това щеше да бъде постигнато по-лесно, защото беше въпрос само на време и работа.

Чух прозорец да се отваря горе, лек шум на течаща вода.

След няколко минути Максим щеше да дойде при мен, щяхме да се разходим из градината и аз ще кажа, — мисля, че ще трябва да отсечем това, да окастрим онова, да изкопаем нова леха тук, да поправим рамката — трябва да се погрижа за фонтана, господин Пек ще изпрати човек за зеленчука, може би ще дойде дори днес.

Всичко това беше лесно, можех да разговарям за него весело, да се чувствам сигурна, но за децата — не можех да говоря за тях. Не зная защо, но се ужасявах от мисълта, че ако го кажа на Максим, ще бъде лоша прокоба, никога няма да успея. Ребека не беше имала деца, открих това накрая. Няма да бъда като Ребека, не трябва да бъда.

Станах, изведнъж мисълта ми се проясни, решението беше взето. Не можех да говоря на Максим, не сега, но не можех да оставя месеците и годините да минават с надежда, като разчитах на късмета и като не правех нищо за това. Винаги бях си мислила — и двамата мислехме — че ще имаме деца. Доколкото знаех, нямаше причина, поради която някой от нас да няма, но аз не знаех, знаех много малко за себе си, никога не бях боледувала, рядко бях посещавала лекар. Стана ми ясно сега, след като взех решението, че не познавам никакъв лекар. Последният беше специалистът в Лондон, когото бяхме посетили всички през онзи ужасен, задушен следобед, когато трябваше да се потърсят сведения за Ребека. Доктор Бейкър. И сега го виждах как влиза в стаята в спортни дрехи, извикан от играта си на тенис.

Не можех да отида при него. Тогава при кого? Как да намеря лекар? Нямаше кого да питам. Ако някой от нас се разболее, мислех си, че лесно ще открием името на местния лекар, вероятно от Дора или от госпожа Пек.

Но избягвах да мисля за човек, когото някой ден ще срещна в обществото — тъй като щяхме да започнем да се запознаваме с хора, искахме да свържем приятелства, да ни приемат в селището, а лекарят е човек, който очевидно трябва да бъде поканен. Имах усещането, че не мога да се изправя пред човек, когото познавам или с когото ще се запозная, ако отида на консултация за това, изглеждаше твърде обезпокоително, твърде интимно, свързано с живота ни тук.

Исках да отида в Лондон, както беше направила Ребека, съвсем анонимно, за да се консултирам с някого официално, който изобщо не ме познава. Преди можех да искам съвет от Беатрис. Сега не познавах никого. Как да намеря лекар в Лондон? Обзе ме паника и безпомощност, усещах се изолирана тук за първи път, без връзка със света.

Максим излезе от вратата, застана няколко секунди, като оглеждаше наоколо къщата, градината, затревените скатове, забелязах израз на задоволство на лицето му.

Беше щастлив като мен, харесваше Кобетс Брейк. Не можем да изгнием тук сами, няма никакъв смисъл да възстановим всичко, да увеличим земята, да направи всичко дори по-хубаво, ако остареем като предишните собственици и я оставим отново празна, да се разпадне, защото повече не ще можем да се справяме, а и няма да има други, които да я пренесат в бъдещето. Трябва да имам момчета, си помислих с ожесточение, трябва, ще ги имам за себе си, защото ги бях видяла, почти ги познавам, но още повече заради Максим и заради Кобетс Брейк.

И тръгнах по пътеката към него и децата бяха там, само че не се виждаха като вървяха след мен.