Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mrs de Winter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция и форматиране
Yo (2010)

Издание:

Сюзън Хил. Мисис де Уинтър

Продължение на „Ребека, господарката на Мандърлей“

Художник: Борислав Ждребов

„Петекстон“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

Част трета

Глава дванадесета

Пристигнахме в Кобетс Брейк през май, така, както бяхме отишли в Мандърлей, но колко по-различно беше, по-различно във всяко отношение. Ново начало. И когато си спомням за това, дори след случилото се виждам светлините, а не сенките, и спомените ми за онова време са чудесни, щастливи и за нищо не съжалявам.

Като мисля за Мандърлей, което все още правя, спомням си колко неподходяща, колко не на място бях, колко непохватна и как къщата ме потискаше. Когато за първи път отидох там, изпълнена от невероятно щастие, то почти веднага се промени в напрежение. В Кобетс Брейк отидох с огромно чувство на сигурност и облекчение, с възстановена дълбока любов към Максим, който беше направил всичко с вяра и целеустременост. Имах усещането, че години бях чакала да започна истинския живот, че всичко е било подготовка и някаква игра, в която всички имаха важни роли, а мен просто ме изблъскваха от сцената и нямах реплики, не принадлежах никъде и не допринасях за развитието на действието. Всички се взираха в мен, понякога имаше особени непоносими мълчания, когато се появявах на рампата и все пак аз не бях от значение. Сега това не беше игра, а самият живот и аз се втурнах в него с такова нетърпение и бях приета.

Останалото време, което прекарахме в чужбина, живяхме на две равнища. Писма и телеграми летяха напред-назад между Франк Кроулей, Максим и предприемачи и адвокати, Джайлс, хората от фермата. Максим прекарваше с часове на телефона, като даваше инструкции, опитваше се да разбере дали едно или друго трябва да се направи, а междувременно се спускахме в мистериозния, екзотичен шум на живота в Истанбул и природата на Турция и това много ми харесваше, съвсем не ме плашеше. Харесвах всичко, усещах, виждах, чувах и възприемах всичко с острота, тъй като знаех, че ще си отидем и това бяха последните дни на нашето заточение, беше просто удоволствие, а след това щяхме да си отидем у дома и животът щеше да започне. Разхождахме се из улиците, претъпкани с хора и животни, с купувачи и продавачи, просяци и бебета, влизахме в джамии, изпълнени със звън и молещи се гласове, поемахме силни аромати, — натрапчиви, странни, неприятни, които не приличаха на тези, които щяхме отново да помиришем, и ги заключих в някаква кутия завинаги, без да запазя ключа й. Ако го имах, ако кутията се счупи, онова място, онова време, онези спомени, така гъсто наблъскани заедно с миризмите, ще ме завладеят. Имахме също и вкусови усещания, сладки, ароматни, опушени и понякога леко ги разпознавах в някое парче месо или сладкиш и след известно учудване отново се пренасях в онези дни и нощи. Нямаше недоразумения или мълчания между нас, имаше само любов и сигурност и невероятно щастие, така че плаках, когато си тръгвахме. Красотата на Истанбул беше нещо повече от физическа, тя беше лично изживяване, пропита от усещане за крехкост и чупливост. Когато напуснахме и блестящият като нарисуван град най-после изчезна от погледа ни, просто ми се стори, че наистина се е стопил и е престанал да съществува, защото повече нямаше да го видим.

Върнахме се спокойно през Европа, като се радвахме на времето, с което разполагахме. Франк се беше погрижил за последните подробности на покупката, но това щяхме да разберем като пристигнем и разгледаме къщата и видим колко още работа има да се свърши, дали ще искаме да запазим някои мебели, продадени заедно с нея. Възрастната двойка не беше пожелала да се върне, а техният син, наскоро демобилизиран от армията, само беше прибрал личните и ценни вещи, голяма част от мебелировката беше останала, но Франк нямаше време да я опише и смяташе, че малко от нея ще използваме. Беше наел една къщичка наблизо, където да останем за известно време, въпреки че знаех, че дори ако трябва да почистим цялата Кобетс Брейк и да я ремонтираме, исках да бъдем там, нямаше да възразя да използваме временно само няколко мебелирани стаи.

Тук ни беше мястото, неудобствата нямаше да имат никакво значение.

Хората казваха, че този месец май бил най-топлият от години. Съвсем не беше естествено да е толкова топло така рано, никой не знаеше какво става с времето, но нека да му се радваме, докато можем.

И така и правехме. Англия миришеше на пролет и на цветя и на трева, камбанките бяха почти прецъфтели, но тук-там минавахме през малка горичка или гъсталак и виждахме разкошен син цвят да се подава изпод първите, пресни листа и се спирахме два пъти, за да се покатерим през някаква ограда. Над главите ни измежду плетеницата от клони се виждаше небето, а при краката ни цветята лежаха влажни и хладни. Наведох се и проврях ръцете си между тях, затворих очи и се радвах на чудесния им аромат.

— Няма смисъл да ги късаш, — каза Максим. — Ще увехнат след един час.

И тогава си спомних, жълто-зелените повехнали стъбла да се люшкат в коша на колелото ми като момиче, когато не можех да устоя на изкушението да ги откъсна и да ги дам на майка ми да ги сложи във вази, защото бях сигурна, че тя притежава магическа сила да ги съживи.

— Но, разбира се, това не стана, — казах, като се изправих на крака.

— И ти си научи урока.

— Може би.

Тогава видях, че както стоеше и ме гледаше, лицето му се беше променило, станало по-меко и ясно, изглеждаше внезапно подмладен с години, дори по-млад от времето, когато го срещнах. Но разбира се, тогава той изглеждаше много възрастен.

Нарцисите и ябълковият цвят бяха прецъфтели, настъпил беше сезонът на люляците. Люляково дърво имаше в градината на всяка къща с бели и бледолилави цветове и живият плет от двете ни страни изглеждаше като белезникава лента. Глогините бяха напълно разцъфтели, когато слязохме от колата, ни лъхаше странният им горчив аромат в горещината на следобедното слънце и това също беше миризма от детството ми.

Спомням си живо как седях в градината на някоя възрастна жена, когато бях на пет или шест години, късах цветчета, играех си с тях и ги нареждах на земята в различни форми. Като че ли моето детство, най-щастливите години, които бяха прекъснати рязко от смъртта на баща ми, сега се връщаха, ставаха все по-ясни и по-близки от когато и да е. Годините преди Максим и след това, с Максим и Мандърлей и после, всички досега отстъпваха, мъгляви и неясни. Настоящето беше свързано с онова отдавнашно време през годините като е мост.

Като навлизахме все по-навътре в този район, усетих, че всичко е бяло, — имаше бели агънца, кремаво бели цветове на девесила се подаваха от всеки слог, а също и момините сълзи в сенчестите ъгли на градините, при ниските каменни огради. Чувствах се отново като младоженка, когато отивах у дома в Мандърлей. Но като погледнах към Максим, не казах нищо, не исках да споменавам, нито да припомням онова време, за да не се хвърля каквото и да е сянка върху този ден. Не бързахме, нямаше нужда да бързаме. Спирахме се при всяка гледка, при всяка подробност, обядвахме спокойно и късно, след това решихме да разгледаме една катедрала, където се разходихме и огледахме прозорците горе и покрива и разкошните каменни арки като туристи, които никога не са виждали такива неща преди. Когато излязохме, светлината се беше променила, беше бледожълта по стените на зданията, денят беше се изместил и клонеше към следобеда.

Последните няколко мили накарах Максим да намали скоростта, исках да запомня всичко, всички пътечки. Бяхме уредили госпожа Пек от фермата да отключи къщата. Сега щяхме набързо да я огледаме, а на другата сутрин щяхме да се върнем и да започнем да решаваме, да планираме, да подреждаме. Но няма никой да ни чака, няма да има наредени прислужници по стълбите и пътеката за колата, няма да има любопитни очи да ме гледат, няма да я има госпожа Данвърс. Тази къща беше само моя, моя и на Максим.

Стигнахме до пътеката, където за първи път бяхме спрели, под стария дървен пътен знак.

— Спри тук, — казах. Отворих вратата и в тишината, след като моторът спря, чух тихия повик на горските гълъби високо в дърветата над главите ни. Въздухът беше изпълнен с аромат и влага.

— Ти откарай колата. Искам да повървя.

Не исках да пристигна важно с колата пред външната врата. Исках да стигна там постепенно, почти случайно, за да я видя отново сред затревената площ, в която се намираше, и след това тихо да сляза по ската към ’ някоя малка странична врата. И съвсем внезапно усетих, че не искам да споделям това с Максим, силното желание и стремеж към къщата исках да бъдат само мои за кратко време, — толкова се бях пристрастила към нея.

Той разбра. Усмихна се, обърна колата и подкара по пътеката, а аз останах сама. Стоях със затворени очи, усещах как бие сърцето ми, чувах шумоленето на дърветата, когато някоя птичка прелиташе натам. И после тръгнах бавно надолу по пътечката, обрасла с див чесън и висока коприва, с трева и препречена с клони, които трябваше да отмествам. Светлината имаше зеления цвят на морски дълбини, но нищо зловещо нямаше наоколо, всичко беше свежо, току-що поникнало и невинно, нямаше кървавочервени рододендрони над главата ми, нищо рядко и странно, — всичко беше добре познато и на място. Зайче пресече пътечката и се вмъкна в една дупка, мерна ми се едно уплашено, бляскаво око.

Последният път, когато бях тук, светлината се прецеждаше през почти голите клони така, че можех да видя открито място пред себе си. Но сега листата по дърветата бяха толкова гъсти, че бях обгърната в зелен тунел, докато с рязко движение отместих последните клони и се озовах в очарованието на залеза. И ето, там беше Кобетс Брейк, спокойна и тиха и красива.

Виждах я и можех да я обхвана изцяло, не беше твърде голяма. Струваше ми се, че я прегръщам, входа, пътеката към гаража, стените, комините, прозорците и фронтоните, градините около нея. Приличаше на среща с любим човек след отсъствие и съмнението и тревогата от това бяха изчезнали при първата нова среща и остана само чувството за сигурност.

Започнах бавно да слизам между овцете към входа на къщата, където видях Максим, като се плъзгах и пазех равновесие с разперени ръце.

Имаше ваза с полски цветя в хола и друга по-малка в средата на кухненската маса до яйца, мляко и плодов кейк, камините бяха заредени, но не запалени, бойлерът беше готов. Беше чужда къща, никога не бяхме стъпвали в нея, мебелите, оставени там, бяха стари и непознати, а все пак беше дом и то изведнъж наш, ние не бяхме нашественици.

— Мога да остана тук, казах, — да живея тук сега, няма нужда да отиваме на друго място.

Тихо минавахме от стая в стая. Всичко беше изчистено, лакирано и оправено. Помислих си, че са я обичали и са се грижили за къщата през изминалите години, въпреки че някои стаи очевидно дълго време не бяха използвани. Нямаше нищо твърде официално или студено, нищо, което да не ми харесва. Огледах се и видях, че един стол се нуждае от тапициране, една врата трябваше да се закрепи, имаше нужда да се подберат картини, за да се запълнят празните места по стените, но нищо не трябваше да се извърши бързо и нямаше нищо, което съвсем да не ми харесва.

— Ще я направим наша, — казах. — Няма защо да бързаме.

В края на краищата нямахме си нищо, всичко беше изгоряло при пожара, щяхме да започнем от начало.

Радвах се на това. Красивите, скъпи неща, фарфорът и портретите, среброто и редките мебели не бяха мои, не се чувствах у дома сред тях. Те принадлежаха на семейството на Максим и на Ребека. Мебелите в Кобетс Брейк също не бяха мои, но нямах същото усещане към тях, дори когато не бяхме ги купили, а само наследили, те бяха част от тъканта на къщата и щяхме да се грижим за тях по същия начин.

Качихме се горе в таванските стаи, прашни и празни, с голи бели стени, но във въображението си ги мебелирах за децата и сложих бельо в гардеробите и порцелан и стъкло в бюфетите.

Обърнах се и погледнах Максим, изпълнена с новооткритата си възхита и удоволствие.

Казах:

— Сега съм щастлива. Разбираш ли?

Но веднага съжалих за тези си думи и бих си ги върнала назад, защото той може би не беше сигурен, може би беше го направил само за мен и никога нямаше да се установи тук, това не беше Мандърлей.

— Ела навън — каза Максим.

Беше все още топло, но въздухът вече миришеше на вечер, един дрозд пееше до забрава в люляковото дърво.

Тръгнахме из градината, под стара пергола по южната част на къщата. Рози и клематис буйно се катереха нагоре и падаха надолу като гъста несресана коса. Трябваше да се оформят, да се подкастрят, но засега бяха добре, белите звезди на цветовете на клематиса вече се показваха, розите бяха напъпили.

Всичко наоколо, — цветните лехи, храстите, пълзящите растения бяха оставени на самотек, това ми беше приятно и мислено планирах как постепенно и внимателно да ги подредя. Не исках добре уредена, подстригана, стерилна градина, гледана от мъже, на които едва се осмелявах да говоря, за да не ги обидя или да не разкрия своето невежество. Бях невежа, но баща ми имаше градина и аз все още си я спомнях. Бързо щях да се науча, знаех, защото беше в кръвта ми.

— Мислех си, — каза Максим сега, — че това е място, което ти искаш, но то е и това, което аз също искам. Когато го видях отново днес и влязох вътре, разбрах, че ще бъде и мое.

Той спря и бавно се огледа наоколо към затревените скатове и овцете, които пасяха по тях, към дърветата по-нататък.

— Никога не съм си мислил, че ще ме изостави видението на Мандърлей, но ще го направя. Това ще стане тук. То е свършено и принадлежи на миналото, Мандърлей е мъртва за мен. — Той ме погледна. — Нужни ми бяха повече от десет години. Съжалявам, че трая толкова дълго.

Приближих се до него, но като направих това, един глас в мен каза: „Не само къщата, не само къщата“.

Нищо не казах, просто продължихме да вървим, като гледахме наоколо и Максим продължи да говори за това, че ще купи още земя, може би някоя ферма.

— Ще се опитам да привлека Франк да дойде тук. Ще можем заедно да се оправим.

— Няма никога да иска да остави Шотландия.

— Ще видим.

Помислих си, че може, тъй като абсолютната лоялност на Франк не беше толкова към Мандърлей, а към Максим и може би щеше да поиска да работи отново заедно с него.

И така продължихме, като правехме приятни планове, а светлината отмираше и нощта покриваше къщата и градината и нямаше нищо друго, освен радост за бъдещето.