Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (18)

Глава осемнадесета

— Добре ли си?

— Да, да, разбира се. Беше много топло, това е всичко.

— Да.

— Отлично съм, Максим.

— Тук е прекрасно. Ще ми завидиш, имали са студена късна пролет, така че всичко закъсня. Розите на Джанет са невероятна гледка и сега.

— О да, сигурно.

— Единственото досадно нещо са комарите, изядоха ме жив горе в планината днес.

— О…

— Сигурна ли си, че си добре?

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос?

Чух фалшивия си смях.

— Просто звучиш малко странно.

— Наистина съвсем съм добре. Харесва ми, щастлива съм. Бях във фермата за яйца.

Бях в кабинета, с гръб към прозореца, но сега се обърнах. Не исках да ме гледа някой отвън.

Но отвън нямаше никой, знаех това отлично.

— Франк иска да остана още няколко дни, за да отидем на риба.

— О…

— Но ако искаш да се върна у дома, както бях решил в сряда, ще си дойда.

— Не, не, Максим, разбира се, че трябва да останеш. Ще ти хареса.

Не, помислих си, моля те, недей. Снощи бях го убедила почти виновно да остане в Шотландия, снощи изпитвах удоволствие да бъда сама. Но не сега.

Но казах:

— Ела, когато си искаш.

— Тогава в събота.

— Чудесно.

— Не оставяй много сама. Покани Банти Батърли или някой друг на гости.

— Максим, ще бъда добре. Предай им моята обич.

— Да. Щом си сигурна…

Искаше ми се да крещя.

— Лека нощ, мили.

Когато оставих слушалката, къщата изглеждаше, че скърца около мен, намества се и след това настъпи тишина. Останах така за няколко минути, не бях в състояние дори да дръпна пердетата, омагьосана от тъмнината извън прозорците — като слепи очи, обърнати към мен.

Тя успя да развали всичко, да подрони новооткритата ми сигурност и чувство за спокойствие, да ме разстрои и изплаши. Тя ме накара да съм неспокойна вкъщи, когато съм сама, когато се разхождам от стая в стая и от нощта навън, от безлюдната градина, от полето наоколо. Струваше ми се, че ме шпионират, сякаш нещо или някой ме дебне и диша леко.

Но си наложих да спусна бързо всички пердета, да запаля колкото се може повече лампи. Отначало си тананиках, но гласът ми звучеше странно и глухо, престанах и останаха да звучат само стъпките ми.

Включих телевизора, но не исках гласовете да нарушават тишината на стаята, нямаше да мога да чуя други шумове. Когато телевизорът изгасна, отново настъпи мъртва тишина.

Най-сигурно се чувствах горе. Скоро си легнах с препечен хляб и яйца на една табла до кревата и се опитвах да чета. Беше задушно. Отворих прозореца и няколко пъти се навеждах, като се опитвах да разпозная фигури в тъмната градина, но нямаше луна и нищо не видях. Нямаше ги обикновените нощни шумове от малки животни или от листата на дърветата.

Думите по страницата бяха лишени от смисъл и след известно време оставих книгата, изгасих лампата и след това лицето й като че ли изплува пред мен и остана да виси. Само нея виждах, само за нея мислех, за черната фигура, белия череп, дълбоките очни кухини, блестящите изпъкнали очи, гладката й сресана коса.

Гласът й кънтеше тихо в главата ми, непрекъснато шепнеше и след малко това, което ми беше казала тук, в тази къща днес, се сля в паметта ми с неща, които беше казвала в Мандърлей и след това с шепота, който бях чула с ужас във вилата в Италия. Спах неспокойно и много пъти се събуждах, но нямаше начин да избягам от нея, тя беше с мен, знаех, че вече няма да ме остави.

„Това е толкова хубава къща, мадам. Знам, че Вие и господин де Уинтърще бъдете много щастливи тук.“ „Разбира се, че е много различна от Мандърлей.

Никой никога няма да я сравни с тази, нали?“

„Мислите ли, че мъртвите се връщат и наблюдават живите?“

„Идвате тук и мислите, че може да заемете мястото на госпожа де Уинтър? Вие, Вие да заемете мястото на моята лейди? Ами дори прислугата Ви се смееше, когато дойдохте в Мандърлей.“

„Защо не си отидете? Никой от нас не Ви иска. Погледнете долу. Лесно е, нали? Защо не скочите?“

„Този е господин де Уинтър. Той е Вашият съпруг. Нейният съпруг. Този човек е убиец. Този човек уби жена си. Той застреля Ребека. Мислили ли сте, че може да го направи отново?“

Опитвах се да се събудя, както стана при съня с бързото каране заедно с Джак Фейвъл, но този път не можах. Една ръка, студена, кокалеста беше на лицето ми, като се опитваше да ме бутне назад и запушваше устата ми, за да не мога да дишам, да не мога да викам, буташе ме надолу, надолу в задушаващите дълбини на съня, където лицето й плуваше и гласът й шепнеше ли шепнеше.

Най-после не се събудих, но заспах за известно време по-дълбоко, гмурнах се в едно място извън сънищата и това беше единственото ми облекчение. Когато се събудих, лицето и гласът й бяха много далеч. Станах и запалих лампата веднага, нощна пеперуда долетя отнякъде, мекото й бледо тяло се удряше в абажура. Все още нямаше въздух, нямаше вятър, нито хлад от градината. Беше малко след два часа. Бях гладна и жадна, но не смеех да стана и да сляза долу сама в къщата, както бях правила лесно преди, а само лежах замръзнала, уплашена и ядосана, най-вече ужасно ядосана заради това, което тя направи на мен и на къщата, как отровата й започна да се разлива през нея като газ, като проникваше във всичко, което беше светло и гостоприемно и пълно с любов и толерантност, като го вгорчаваше и цапаше.

Мразех я, както никога не бях мразила Ребека, защото как можех да мразя мъртвец, човек, когото никога не бях виждала, никога не й бях говорила, само я знаех от трети лица? Тя нищо не значеше за мен, не усещах страх от нея, нито я ревнувах, нито бях по някакъв начин засегната.

Госпожа Данвърс имаше власт над мен, страхувах се и мразех госпожа Данвърс по един див, неясен отчайващ начин, който нямаше острие и както сигурно знаеше, причиняваше на мен повече болка и отчаяние, отколкото на нея.

Отново не спах, само чаках облекчението, когато първата бледа светлина на ранното утре влезе в стаята и вече можех да сляза долу и да си приготвя чай.

Излязох рано, като отидох с колата до пазарното градче и купих хранителни продукти. След това не знаех какво да правя през целия ден. Отново беше горещо, сухо, уморителна августовска горещина, улиците бяха прашни, хората нервни. Прекарах един час в пиене на кафе, но не ми се обядваше, само се разходих до моста над реката и застанах там, като гледах водата и вдигах поглед от време на време към покривите, където красивата кула на местната църква се издигаше над равнината.

Опитах се да мисля за Кобетс Брейк, както правех обикновено, да си я представя във въображението. Казвах си, че е същата, че не е различна, тя си отиде, тя нищо не може да направи, но знаех, че не е така и че ударът е вече нанесен.

Не можех да гледам напред, нещастно бях обвързана с настоящето като на колело, което се върти около нашия разговор. Плачеше ми се с горчиви сълзи от притеснение и гняв поради несправедливостта на нещата. Защо, искаше ми се да извикам към небето и водата и към невинните пешеходци, защо това трябва да се случи, защо ни се връща, никога ли няма да се освободим от него и защо?

Но аз добре знаех защо.

Накрая отидох при Банти Батърли под претекст, че ми трябва името на някакъв зъболекар. Тя не ми повярва, веднага го разбрах от начина, по който ме погледна, когато заговорих. Но ми поднесе чай и седнахме на една стара сенчеста пейка близо до кедровото дърво и водихме празен разговор. Стана ми по-добре, приятно ми стана, че дойдох, но през всичкото време имах физическото усещане, че някакъв свит малък юмрук дълбае в стомаха ми и знаех, че това е страх.

— Нужен Ви е мъжът Ви, мила моя — каза тя, като ме придружи до колата. Носех букет от сладък боб, който тя беше набрала за мен.

— Да.

— Тъжна сте.

— Съвсем не. — Отново леките лъжи. — Много съм добре.

— Имате нужда от една или две вечери в Лондон, да отидете на някакво шоу, да Ви заведе на танци. Това винаги ми е помагало да се съвзема.

Представих си я как танцува весело фокстрот на някой дансинг, облечена малко неподходящо в лъскава, ярка дреха и напълно щастлива, без да се интересува от никого. Като Беатрис. Импулсивно се наведох да я прегърна, защото Банти ми напомни за нея.

— Сега внимавайте и правете каквото Ви казвам, не е хубаво да мислите.

— Не, няма. Благодаря Ви, Банти.

Тя стоеше там и махаше с ръка, едра, усмихната и все пак пъргава, проницателна, не можеше да бъде излъгана. Ако беше по-хладно, щях да чистя бурени по цялото продължение на южната страна, нямаше да се отдавам на мъчителни мисли, нямаше да се предам на страха.

Кафявият плик беше на върха на купчината писма, които Дора беше оставила в коридора.

Веднага го отворих, исках да го прочета и да се свърши.

Тази изрезка не беше стара и пожълтяла, а от някой скорошен вестник. Наистина вече я бях виждала, но бързо обърнах страницата. Имаше неща, които никога не можех да понеса да зная.

Чиновник е обесен заради убийството на приятелката си.

Екзекуцията е изпълнена рано сутринта в затвора Петънвил.

Имаше снимка колкото пощенска марка на един мустакат нещастник с уплашени очи. Бил е пощенски чиновник, който убил жената след скандал на ревност, но това беше друго, спомних си, че бях забелязала съвсем друго. Той не е имал пистолет, намушкал я, след като тя първа го нападнала със същия нож. Имало е молба, че е станало при самоотбрана, но оставена без последствие. Обесен бил преди няколко седмици.

Смачках хартията на топка, така я стисках, че ноктите се впиха в дланта ми. Това нямаше нищо общо с нас, нямаше да го запазя. Изгорих я.

Неприятното усещане в стомаха ми се превърна в болка, друг вид пареща болка.

Но в градината беше красиво, сенките бяха виолетови върху сухата трева. Взех мотиката от бараката с инструменти и клекнах, за да разровя пръстта около старите, розови цветя на бордюра на една леха. Бяха натежали от сладък аромат на карамфил през юни.

Имах намерение да ги разделя и да посадя още и другото лято лехата щеше да бъде пълна с цветя, подбрани заради аромата им. Като напредвах в работата и не си позволявах да мисля, се поуспокоих, напрежението в стомаха ми малко отслабна.

Един кос прелетя от жасминовия храст и ме наблюдаваше, окото му лъщеше като мънисто и чакаше да оставя прясно разровената пръст, за да може да се клъвне червеи. Надявах се, че през зимата ще има много различни птички, които щяха да дойдат за зрънца. Никога нямаше да позволя на децата да вземат яйцата им, защото исках те да бъдат свързани със земята. И за миг имах усещането, че са тук при мен, усмихнатите им лица се подаваха из храстите, криеха се в случай, че ги пъдя и ги карам да си легнат. Мислех си, може още няколко минути, защото е лятна ваканция и човек не може да спи през тези горещи нощи. Ще се престоря, че още не съм ги видяла.

И отново се наведох над лехата.

Нищо не чух, никакви стъпки по пътеката или по тревата, нито пък някакво шумолене на дреха. Тя винаги правеше така, появяваше се внезапно и тихо на някоя врата, на края на някакъв коридор, точно при рамото ми, това беше нещо, което най-много ме плашеше при нея.

Сега сянката й падна върху пръстта, като закриваше последните наклонени лъчи на слънцето.

— Намирам, че градината вечерно време е много приятно място.

Мислех, че сърцето ми спря. Извърнах се и почти паднах. За да се задържа, се облегнах на ръката си, която потъна в меката, току-що разровена пръст. Тя погледна надолу с едва забележимо свиване на устните, а аз се опитвах да изчистя пръстта изпод ноктите и между пръстите, върху полата.

— Стреснах ли Ви, мадам? Извинявайте. Трябваше да Ви се обадя от пътеката.

— Аз, аз не чух звънеца.

— Видях Ви като идвах към къщата, така че не си направих труда да звъня. Знаех, че няма кой да ми отвори.

— Отново ли идвате да пиете чай? — чух гласа си да звучи неестествено, доброжелателно и весело. — Малко по-късно е от вчера, но все пак мога да Ви приготвя, или пък чаша шери.

Ужасният навик да бъда възпитана, да предложа гостоприемство беше моя същност, бях много добре възпитана и все пак тя ме презираше, защото бях несигурна и не знаех на какво равнище трябва да бъдат нашите отношения. Тя не беше вече прислужница, а аз господарка и при всички случаи може би подобни отношения не съществуваха вече никъде. Чувах госпожа Банти и другите да говорят със съжаление, че войната е била „голям уравнител“.

— Просто минавах оттук и помолих Първис да спре. Искам да Ви покажа нещо.

— О, така ли? Какво е то, госпожо Данвърс?

— Не е тук. В сегашната ми къща. — Мислех си, че може да поискате да ми гостувате. Мястото е наистина много приятно и моите задължения са много леки. Ако сте свободна утре следобед, ще изпратя колата да Ви вземе.

— О, не…

Трябваше веднага да кажа „Не, не искам да дойда. Не, това не е възможно, госпожо, Данвърс“. По-добре щеше да бъде да кажа това веднага, за да няма недоразумение. Господин де Уинтъри аз предпочитаме да нямаме никакви напомняния за стария ни живот. Знам, че ще го разберете или просто „Не, съпругът ми ще се върне утре“.

Това не беше вярно, но тя не бива да го знае. Но аз не казах нищо и изпуснах момента. Треперех, бях нервна и несигурна, тя ме беше докарала отново до предишното нищожно, глупаво същество, което познаваше от преди. Сега не съм такава, вътрешният глас отчаяно казваше, аз съм по-възрастна, самоуверена съм, тук съм на сигурно място. Не се страхувам от теб.

— Да кажем три часа, мадам. Първис е винаги свободен следобеда, моята работодателка почива тогава.

Тя стоеше висока, слаба, в черно, на няколко крачки от мен. Градината и скатът зад нея бяха златисти и спокойни в тихото вечерно слънце, но аз не можех да стигна до тях. Пред нея бях като замръзнала и в краткото й мълчание, като погледнах бялото й като платно и безизразно лице, изглеждаше, че е станала по-висока и се издигаше над мен все повече и повече, като ме заплашваше и аз изтръпнах, бях едно бедно, малко същество без никакво значение и тя можеше да се приближи до мен и да ме стъпче.

— Ще Ви чакам утре, — каза тихо тя, очите й ме гледаха в упор. — Толкова ми е приятно да знам, че Вие и господин де Уинтърсте съвсем наблизо.

Чух гласа си, въпреки че не знам как говорех, тъй като езикът ми беше надебелял и не бях сигурна, че мога да издам дори звук.

— Благодаря, госпожо Данвърс.

Но това не беше моят естествен глас и не мисля, че тя ме чу. Обърна се и се отдалечи и аз не я придружих, не можех да мръдна, а останах в тишината, като погледнах с облекчение към небето и скатовете наоколо, които не бяха закрити вече от нея. Но ми се стори, че на мястото, където беше стояла, тревата беше изгоряла и почерняла.

Разбира се, че няма да отида. Не трябва да направя каквото тя каза. Каквото и да иска да ми покаже, не ме интересува.

Седнах в кухнята, свита при масата. Няма да отида и тогава Максим ще се върне, трябваше да изтърпя още три дни. Тя не би посмяла да дойде, когато Максим е тук.

Но тя ще дебне, вътрешният глас ми казваше, ще дебне и ще знае, когато той излезе, както прави през по-голямата част от деня, тя ще види и тогава ще дойде.

Не можех да му кажа. Не разбираше защо се страхувам от нея, за него тя винаги е била просто домакиня. Нито я е харесвал, нито е бил против нея, не се влизаше в такива отношения с прислугата, макар да знам, че винаги се е възхищавал от умението й. Е, и с мен беше така, тя ръководеше работата в Мандърлей безупречно. Всичко споделяхме с Максим през годините, когато бяхме в чужбина, но не можах да му кажа какво се беше случило между мен и госпожа Данвърс, какво бе беше казала за Ребека, за него с омраза и с насмешка за мен. Нямаше никакъв смисъл дори и ако бях намерила подходящите думи. Всичко беше в миналото, си бях казала, тя си беше отишла. Никога няма да мисля повече за нея.

Но дълбоко в душата ми винаги съществуваше съмнение, един малък страх. И разбира се, това беше така, точно както винаги съм знаела.

Няма да отида. Няма нужда да отивам.

Ще изляза. Няма да бъда вкъщи. Ще отида у Батърлеви.

Но на другата сутрин Банти ми телефонира, за да ми каже, че отиват в Париж за една седмица.

— Милият ми човек реши, че имам нужда от развлечение. Господ знае какво ще бъде на края на лятото, „годишната почивка“ и така нататък, но ако е смъртно скучно, ще отидем на брега, вероятно в Биариц.

Трябва да дойдете с нас, не можете ли да накарате Максим да остави всичко и да дойде?

Не ми беше идвало наум да избягам в чужбина пак, мислила бях, че искам да прекарам до края на живота си тук в Кобетс Брейк. Но като я слушах, имах страшно желание да се съглася и да убедя Максим, мисълта да избягаме, да бъдем свободни, да седим на някоя тераса на слънце и да пием пастис безгрижно под някой чадър, да отидем някъде, където тя не може да ни последва, беше отчаяна мисъл.

И без смисъл. На Максим вече и насън не му минаваше мисълта да избяга, а аз просто не бих могла да му обясня защо искам това толкова силно.

Не можех да избягам, не трябваше, беше проява на слабост, детинщина, подлост.

От какво се страхуваш? Започнах да се питам пак и пак, какво може да се случи, какво може да ти направи?

Нищо, си казвах. Нищо. Нищо.

И разбрах, че когато колата дойде, ще отида, защото трябва да се изправя срещу нея, имаше неща, които исках да я питам. Трябваше да й покажа, че сега бях друга и можех да се контролирам и щях да й кажа никога да не идва в Кобетс Брейк, това ще ядоса и разстрои Максим.

Съставих си фразите и ги изговарях наум, като вървях из къщи и в градината и чух гласа си да звучи спокойно и разумно, хладно, но не и неприятелски.

Трябваше да играя, да се преструвам и преструвката щеше да изглежда истински.

Този следобед се облякох много внимателно, като избрах една рокля и сако, които не бих си дала труда да облека в подобни случаи, сресах си косата така, че да изглежда добре. Тя знаеше, че нямам усет за дрехи, плахо се обличах в неподходящи модели и цветове за моята възраст, сравняваше ме, когато ме оглеждаше, с Ребека, която беше имала такъв вкус и усет за стил.

Бях доволна, като се огледах, синият цвят ми отиваше, почувствах се самоуверена.

„О, дрехи от Лондон, мамо“ биха казали децата, танцувайки радостно наоколо, но малкият ще се извърне тихо, защото не му се иска да изляза.

Колата дойде бавно по пътеката, почти безшумно.

Очаквах я, така че щом я чух, отворих предната врата и, разбира се, това не беше правилно, трябваше да изчакам няколко минути. Видях, че той го знае. Беше намръщен, пълен, мълчалив човек.

— Благодаря Ви, — казах, когато отвори вратата на колата и преглътнах една приятелска забележка, която почти направих за топлото време, защото той щеше да й каже, сигурна бях, двамата бяха от един дол дренки, Първис и госпожа Данвърс.

Като минахме през вратата, погледнах назад към къщата, цялата на слънце между зелените скатове, толкова красива, но си помислих, че някак си е станала глуха към нас и нашия живот в нея. Тя просто съществуваше както винаги, а ние идвахме и си отивахме като мравки по повърхността на някой древен хълм, като почти не оставяхме каквато и да е следа от присъствието си.

Всичко ще е наред, си казах, ще бъде както си е било, няма да имам такова усещане, след като мине днес.

Това се дължи само на шока и ефекта от нейното идване в къщата. Няма да е така дълго време. Не бива.

Ако не бях толкова напрегната и не повтарях с тревога какво трябва да кажа, смятам, че щях да гледам на положението си този следобед като на една шега. Че госпожа Данвърс може да използва кола с шофьор, когато си иска, че ще поръча важно да дойде да ме вземе беше смешно, но аз не можех да се смея, бях твърде много заета е мисълта да не се усещам безсилна и на по-ниско равнище от нея. Тя имаше така лесно отрицателно въздействие, но само върху моето поведение, почти върху всяко ъгълче на моето съзнание, гънките на моето мислене и чувства. Опитах се да мисля как ще се върна вкъщи след посещението и върху връщането на Максим, но имаше само облак от криене и измама, през който не можех да проникна.

Не пътувахме дълго, вероятно четири или пет мили на изток към едно село, което не бях виждала преди. Беше скучно, една дълга редица от неинтересни къщи по главната улица, а полето наоколо беше равно. Завихме по път край църквата с висока игла, а не кула, което беше обикновено нещо тук и изглеждаше доста занемарена като в покрайнина, със сиви керемиди и грозна врата, боядисана в кафяво. От едната страна беше къщата на пастора, а по-нататък — една-единствена къща, която нямаше провинциален вид, а нещо като викторианска вила, пренесена от града. Беше доста голяма с високи тесни прозорци. Пердетата изглеждаха, полуспуснати.

Не исках да бъда тук, бих дала всичко, за да не вляза, това беше чуждо място, приличаше дори на друга страна. Исках да се върна у дома.

Той отвори вратата на колата и чакаше и когато вдигнах очи, видях, че тя също чакаше на върха на стълбата с ръце, скръстени върху черната й рокля, същата, с която беше първия ден, — нищо не се беше променило, нищо нямаше да се промени. И въпреки че излязох от колата и тръгнах по пътеката към нея смело, тя не се заблуди, можах да видя това много добре.

— Добър ден, мадам.

Беше ми станало много студено.

— Моля, заповядайте.

Не, исках да кажа, не. Нека да остана тук навън, на светло във външния свят, каквото ще си кажем, може да остане тук и после мога да си отида. Не трябва да се срещнем пак.

Тя направи крачка навътре и спря, като ме чакаше.

Колата си беше отишла. Пътеката беше празна.

Обърнах се и я последвах в къщата.

Не беше приятна, беше тъмна и задушна и натъпкана с мебели. Когато входната врата се затвори, исках да избягам навън.

Вратите водеха към тъмни стаи с тежки, спуснати завеси, с маси и столове, тапицирани с плюш, с огромни, намръщени портрети в позлатени рамки, стъклени витрини, пълни с пеперуди и препарирани риби и птици.

Помислих си, че полето не е навън, никой никога не отваря прозорец тук, никога пресен въздух със свеж мирис не влиза в тези ужасни, потискащи стаи.

Но не се бавихме, следвах госпожа Данвърс, която се качваше нагоре, нагоре по червения турски килим към горния етаж и отново нагоре. Тук вратите бяха затворени. Нямаше никакъв звук, освен от нашите стъпки. Като че ли никой друг нямаше в тази къща.

Роклята й леко шумолеше. Не се обърна, за да види дали я следвам. Нямаше нужда от това.

— Моля влезте, мадам. Това са моите стаи, които гледат към градината.

Тя задържа вратата отворена на края на коридора и се отдръпна така, че бях принудена да мина много близо до нея, когато влязох.

— Имам голям късмет, че работодателката ми е предоставила голяма част от този горен етаж на мен.

Имам столова и спалня и още една стая на разположение.

Изпитах облекчение. Беше семпло и удобно мебелирана стая с два високи прозореца, през които влизаше много светлина; леко безлична, но не и непривлекателна, не застрашителна. Като че ли нямаше никаква следа от госпожа Данвърс тук, — беше спретната, обикновена стая, която можеше да принадлежи на когото и да е, или на никого, стая в някой частен хотел.

— Моля седнете, мадам. Ще позвъня за чая след малко.

Тя стоеше до мен, като се усмихваше открито и приятно, но иронията на поканата й и усещането й за положението си тук не ми убегнаха.

— От колко време сте тук, госпожо Данвърс?

— Не от много дълго, мадам, от няколко месеца. Защо питате?

— О, изглежда такова невероятно съвпадение.

Тя нищо не каза и когато я погледнах, все още беше полуусмихната, но по един странен и безизразен начин.

— Искам да кажа, толкова близко до нас.

Тя отиде до прозореца и погледна навън.

— Тук е много тихо, много спокойно и идват малко гости.

— Вашата работодателка много ли е възрастна?

— О, да… Често стоя дълго тук и гледам полето. Разбира се, липсва ми морето. На Вас липсва ли Ви понякога морето, мадам? Звукът, който леко гали пясъка и гърмът на разбиващите се вълни при буря, често лежа будна и ми се струва, че го чувам. А Вие?

Усетих как пресъхнаха устните ми. Гласът й беше тих и монотонен.

— Госпожо Данвърс…

— Моля, седнете, мадам.

— Не, благодаря.

Настъпи мълчание. Беше обърната с гръб към светлината и не мръдна, само ме гледаше напрегнато и безизразно. Сетих се, че не зная точно къде съм, не бях забелязала името на къщата, а колата и шофьорът, единственото средство да стигна у дома, бяха изчезнали.

Тя чакаше и за да не изглежда, че съм разтревожена от нея, седнах и поставих чантата си на пода до мен.

— Това е много приятна стая, — казах. — Сигурно Ви е много удобно тук.

— О, да. И задълженията ми са толкова леки. Вече не съм млада, не бих могла да се справя със задължението да се грижа отново за огромна къща.

Тя не седна.

— Мислили ли сте някога за нея?

Не отговорих.

— Аз мисля за нея през всичкото време. Всеки ден.

Сигурно и Вие също. Били ли сте пак там?

— Не — отговорих. Гласът ми звучеше странно. — Не.

— Не. По-добре е да не се отива там. Била съм там само веднъж. Трябваше да я видя. Беше ужасно. Много страшно. И в известен смисъл, така трябва, как мислите? Мандърлей никога не беше весело място, след като тя си отиде. Знаете това, разбира се. Почувствахте го. Огънят така пречиства. Нямаше друг начин.

Погледнах я и очите й ми отвърнаха, два блестящи върха на карфица и видях пламъче на победа и възбуда в тях. Това ми казваше и все пак нищо не каза. Ако някой би я обвинил, лесно можеше да отрече.

— Намерих друго място на север. Не исках да остана някъде наблизо, а после, през време на войната бях гувернантка и сестра — компаньонка. Разбира се, нищо не беше както преди. Нищо няма да бъде, но и не съм очаквала. А и няма значение.

— Разбира се, приятно ще ни бъде да знаем, че сте се установили добре.

— Разговаряли ли сте, мадам, по този въпрос?

— Е, не, не, ние, господин де Уинтърне иска да говорим за онова време.

— Разбира се. И все пак никога не може да забрави, нали? Как ли може да забрави?

— Времето помага нещата да избледнеят.

— Така ли? Не съм сигурна.

— Сега сме много щастливи.

— Така ли?

— Да. — Избухнах гневно и чух как сълзите ми се прокрадват в гласа ми, а не можех да ги контролирам. — Да, обичаме Кобетс Брейк, точно това сме искали винаги. Тя е красива и ще я направим още по-красива.

— Но не е Мандърлей.

— Точно затова я обичаме, — прошепнах.

Не можех да я погледна, но много силно усещах тъмното й присъствие на фона на прозореца. Мобилизирах волята си, за да дойда на себе си, пръстите ми стискаха ръба на стола.

— Госпожо Данвърс, трябва да кажа нещо.

Тя не отвърна.

— Намирам странно, че сте тук, толкова близо до нас. И, разбира се, беше ми приятно да открия, че така добре сте се установили, но на господин де Уинтърне бива никога вече да му се напомня за миналото. Много се надявам, че няма да дойдете в нашата къща отново, за да не Ви види…

Спрях и след това станах и се изправих срещу нея, куражът ми се засили, докато говорех. Защо трябва да се страхувам от нея, защо? Какво може да ми направи?

Отвратена бях от своето малодушие.

— Госпожо Данвърс, Вие ли ми пишете? Вие ли ми изпращате разни неща?

Лицето й остана безизразно.

— Съвсем не, мадам. Никога не съм Ви изпращала писма вкъщи.

— Тогава е господин Фейвъл. Срещнах го в Лондон. Той ми изпраща по пощата изрезки от вестници и други неща. Опитва се да ме шантажира. Но Вие знаете това, нали? Вие сте във връзка с него. Намерихте адреса ни, защото той Ви го е казал.

Чаках. Сигурно бях права. Сигурно съм права и защо трябва тя да го отрича?

Тя продължаваше да стои, без да мръдне, без да говори, с очи, втренчени в лицето ми. Знаеше, че това е достатъчно. Ръцете ми трепереха.

И след това тръгна и мина покрай мен към вратата на другия край на стаята. Широко я отвори и след това се обърна към мен.

— Казах Ви, че имам нещо да Ви покажа. Елате тук.

Не ме покани вежливо, усетих нотка в гласа й, на която не можех да не се подчиня. Бавно прекосих стаята и влязох през вратата, която тя задържа отворена.

— Опитах се да я направя красива стая, — каза тихо тя.

О, и така беше… така беше. Имаше нежно оцветени пердета и покривки на леглото и тоалетката, красиво избродиран килим на рози. За секунда помислих, че е странно госпожа Данвърс да спи в такава приятна, светла стая, с всичко така поставено на място и избрано с вкус. Но миг преди да ми дойде тази мисъл, погледнах тоалетката, четките там с блестящи сребърни гърбове.

— Да, разбира се, че ги познавате. Веднъж се докоснахте до тях, спомняте ли си? Взехте ги, като си мислехте, че сте сама и че никой в къщата не знае къде сте. Имах толкова малко свои вещи и те нямаха никакво значение, лесно можеха да се заменят. Всичко, което опаковах и взех със себе си в този ден, бяха нейните неща, всичко, което можех да отнеса. Носила съм ги с мен през всичките тези години. Никога не съм се разделяла с тях.

Търсех дом, където да мога да ги сложа както на мен ми се иска, както може би тя би искала. Разбира се, не е същото, никой не може да достигне нейните изисквания за вкус и лукс. Тя нямаше да хареса къщата. Това е грозна къща, толкова мрачна и непривлекателна. Сигурно ще се съгласите с мен, но това съвсем няма значение, защото за мен е много удобно, правя точно това, което ми се иска, имам свобода да я мебелирам, както си искам, работодателката ми не се интересува, доволна е, че съм тук. Тя имаше трудности с намирането на човек, но когато ми показаха тези стаи и ми казаха, че мога да ги използвам, реших, че съм намерила това, което искам.

Помислих си, че е луда. Все пак гласът й не звучеше така, беше мек и монотонен, както винаги, и съвсем нормален. Лицето й беше чисто бяло, очите й горяха.

Това знак на лудост ли е? Спомних си безумните, зачервени очи на Джак Фейвъл. Те бяха като на луд човек.

— Вижте — каза тя.

Отвори вратата на гардероба. Не исках да гледам, знаех точно какво има там.

— Не можех да нося дрехи и кожи и прочее. Оставих почти всичко. Нямаше значение. Само тази единствена рокля. Тя винаги я е харесвала и тъй, естествено остана моя. Погледнете я.

И тъй трябваше. Беше зелена тясна копринена рокля, тъмноизумрудена с една-единствена презрамка около врата. Спомних си снимката в списанието, сега беше пред мен с всичките подробности, главата отхвърлена назад, арогантния поглед, ръката облегната на перилото, красавица. Реших, че това е роклята, която тогава е носила.

— Тя притежаваше такива леки, деликатни неща, толкова лесно беше да ги сложа в куфарите си.

Сега започна да отваря чекмеджета, както беше направила тогава, като изваждаше бельо, нощници, чорапи, пеньоар, поръбен с кожи, чифт златни чехли.

Тоалетната й чанта беше с бродирани нейни инициали Р. де У.

— Гледайте, — гласът й беше изпълнен е трепет, — такива красиви неща на моята лейди.

Искаше ми се да извикам: Вие сте луда, Вие сте съвсем безумна, Вие сте обзета от мания и тя Ви е довела до това. Бях ужасена, замаяна.

После затвори гардероба и чекмеджетата.

— Елате и погледнете през прозореца, — каза тя.

Не мръднах.

— Не се бойте.

— Не. — Преглътнах. — Не.

— О, няма да Ви направя нищо лошо. Не искам и Вие сама да си навредите. Някога Ви мразех. Сега не ме интересувате. Вие сте нищо. По-малко от нищо.

— Какво се опитвате да ми кажете? Какво целите с това? Какво искате, госпожо Данвърс? Пари ли? В съдружие с Джак Фейвъл ли сте?

Тя презрително изсъска, когато изрекох това, знаех, че греша.

— Той беше удобен, — каза тя, — и аз го използвах.

— Той Ви е казал къде живеем.

— Нека той проси пари, нещастен глупак. Нека получи каквото може. Защо не? Това няма нищо общо с мен, защо парите да имат някакво значение?

— Тогава какво искате? Какъв смисъл има всичко това?

Внезапно седнах на копринения юрган върху леглото, краката ми не можеха повече да ме държат. Усетих, че ще заплача, бях като малко дете, жертва на капан и не знаех как да се измъкна. Не разбирах и се чувствах безпомощна, но тя не беше чудовище, беше човешко същество, защо нямаше мъничко чувство към мен и съчувствие. Стоях хленчеща и нещастна пред нея.

— Госпожо Данвърс, моля кажете ми какво искате и защо ме доведохте тук? Не разбирам.

— Наистина ли?

— Знам, че ме мразехте, защото се омъжих за Максим.

— О, не, пет пари не давах за това. Нека се ожени, за която си иска. Това не ме интересуваше. Само Ви презирах, защото се опитахте да заемете мястото й в Мандърлей.

— Съжалявам, но това беше много, много отдавна. Не можете ли да забравите? Не можете ли да оставите миналото на мира?

— Миналото е всичко, което имам, всичко, което съм имала или ще имам. Миналото е всичко за мен.

— Наистина не трябва така, трябва да си създадете Ваш собствен живот. Както направихме ние.

— Така ли? Наистина ли вярвате, че е така?

— Да — почти изкрещях. — Да, ако само ни оставите на мира. Ако ни оставите на спокойствие.

— Никога.

Вдигнах очи, стресната от отровата, изплюта от устата й с тази единствена дума. Появиха се две малки червени петна, почти точки на скулите й и очите й бяха ужасно светли.

— Как се чувствате като жена на убиец? Точно такъв е той и Вие го знаете, и аз го зная, и той го знае, и чудя се колко други го знаят. Той я уби. Той я застреля. Самоубийство? Самоубила се? Моята лейди? Никога. Независимо какво лошо е имало, какво е открил лекарят. Тя беше най-храбрата жена на света. Тя никога не би избрала пътя на страхливец. Тя ли? Тя ли?

— Не знам. Не я познавах. А излезе и решението на съда. На следствието. Вие бяхте там.

— Глупаци!

— Чухте доказателствата.

— Но не и истината. Няма значение. Ще излезе на бял свят, по един или друг начин… За това живея, разбирате, нали? За това съм живяла повече от десет години, като чаках да дойде времето ми и бях сигурна, че ще дойде. Тя ме ръководи, знаете ли? Тя е с мен, ръководи ме, казва ми. Тя знае. Моята лейди никога не ме оставя. Тя никога не ме е оставяла. От всички хора на този свят, които казват, че я обичат, въпреки че я обичаха, от майка й и баща й нататък, тя знаеше, че само една наистина я обичаше. Знаеше, че я боготворя и бих умряла за нея, ако щракне с пръсти. Тя все още го знае. Отмъщение, Дани, казва тя. Всяка нощ идва при мен. Събуждам се и тя е тук, усмихната ми шепне. Накарай го да плати, Дани, само ти можеш. Направи така, че истината да излезе наяве. Не ме изоставяй. Но тя се шегува. Да я изоставя? Има ли нужда да иска това от мен?

При следствието бях припаднала и в кулата на италианската вила също бях припаднала. Сега исках да припадна, исках да загубя съзнание, това беше единственият начин за мен да избягам от нея, от черната фигура, от белия череп с горящите бузи и очи, ужасния, непрекъснат безумен глас.

Но не можех да припадна. Само седях на края на леглото и треперех.

Накрая тя ме освободи.

Сякаш беше в някакъв хипнотичен транс, докато мислеше и говореше за Ребека и след няколко минути дойде на себе си. Каза със съвсем нормален глас:

— Когато сте готова, моля елате в столовата. Ще звънна за чая — и излезе тихо.

Не исках да остана тук, в този студен, красиво подреден мавзолей, стая, посветена на паметта не само на човек, който отдавна е мъртъв, но който никога не е бил тук, място на болна фантазия, населено с призрачни образи на въображението на една жена. Но не станах веднага да я последвам, чувствах се твърде разстроена и нестабилна.

Тя беше оставила едно чекмедже полуотворено и парче от лъскава бледокайсиева коприна се подаваше като въздишка. Чудех се дали изобщо го е носила, но не ме разтревожи, не се страхувах от призрака на Ребека, тя не ме заплашваше.

Чух чукане на една далечна врата и гласове. Станах и без да се обръщам назад влязох в другата стая, където едно младо момиче сервираше чая на малка масичка, наблюдавана строго и критично от госпожа Данвърс и това имаше вид на ежедневна битова реалност, която ме успокои и окуражи.

— Моля седнете, мадам.

Видях как момичето ме погледна. Звучеше й твърде странно, че ме нарича така, но как да ме нарича другояче? Знаех, че никога няма да произнесе по отношение на мен госпожа де Уинтър.

Чаят беше добре приготвен и топъл и жадно го изпих, но останахме да седим още малко в мълчание, защото как можех да започна нормален, лек разговор с нея след всичко, което се беше случило? Тя пиеше чая си, като ме наблюдаваше, нито една от нас не хапна нищо, кейкът остана неразрязан, кифлите изстинаха.

Исках да я попитам дали беше търсила това място нарочно, след като Фейвъл й е съобщил нашето местонахождение, исках също да кажа, че „Видях венеца, който изпратихте, имам картичката, която Вие сте написали. Изпратихте я, за да ме уплашите, нали? Защо? Защо? Казвате, че тя Ви шепне и че никога няма да се откажете, няма да ни оставите на мира, докато, докато какво? Какво ще направите? Какво ще Ви задоволи? Не сте ли направили достатъчно, като разрушихте Мандърлей? Вие направихте това, Вие бяхте, нали?“

Всички тези въпроси висяха във въздуха помежду ни, мълчанието беше наелектризирано с тях, но те никога нямаше да бъдат зададени, никоя дума никога няма да бъде произнесена. Всичко, което успях да попитам, да измърморя без предварителна подготовка, така че въпросът изненада и мен, не знаех, че щях да го задам, беше:

— Щастлива ли сте тук, госпожо Данвърс?

Тя ме изгледа съжалително, като че ли бях някой много глупав човек или малко, глупаво дете.

— Щастлива? След смъртта на моята лейди никога вече не бях щастлива, трябва да знаете това и никога не мога да бъда.

— Трябва да се опитате да си създадете нов живот, знам…

— Вие? Какво знаете? Че тя беше всичко в живота ми от първия ден, когато я видях, и така ще бъде до края. Ако не знаете друго, то знайте това.

— Да, — казах, — да, зная.

Внезапно усетих страшна умора. Мисля, че можех да легна на пода и да заспя.

— Смятам се щастлива, че съм я имала, че съм я обичала и познавала. Нищо друго не може да има каквото и да е значение.

Нямаше какво друго да се каже. Изпих си чая.

— Първис ще докара колата тук, когато сте готова, мадам.

Това ли беше всичко? Дали искаше просто да видя стаята, да ми напомни за миналото? Да пия чай следобед и отново да си отида у дома?

Изглеждаше недействително. Искаше ми се да се смея истерично, като си допивах чая срещу нея, тя седеше изправена и неподвижна, черна, слаба, втренчена. Мислех си, ти си една стара жена, самотна и нещастна, живееш в и за миналото, а ние имаме бъдеще. И виждах децата да тичат надолу по ската, виждах Максим да влиза вкъщи усмихнат с познатата си нежна усмивка.

Как можеше да попречи на това, как може тази стара жена да ни отнеме това? Усетих прилив на нови сили и решителност да се надигат в мен. Не бях вече уплашеното, срамежливо, несигурно малко същество, — бях жена, имах самочувствие и известен опит, не се страхувах от госпожа Данвърс. Яд ме беше на нея не само поради това, което се опитваше да прави сега, но и за всичко, което беше направила преди, за това, че искаше да ме обиди и унижи, да ме изпъди от Мандърлей, да ме раздели с Максим. За момент се погледнахме в анонимната столова. Не ме познава сега, ми мина през ума, тя си спомня момичето, което бях и разчита на старите ми страхове.

Изправих се.

— Госпожо Данвърс, мисля, че не разбирате колко са различни нещата сега. Вие живеете в друг свят, в друго време. Всичко се е променило.

Тя ме гледаше, очите й бяха втренчени, много лъскави. Не можех да разбера какво става в главата й.

— Моля, чуйте ме. Смятам, че е много странно и много тъжно, че живеете така, че живеете в миналото, говорите за госпожа де Уинтър, Ребека, че пазите този мемориал за нея. Не Ви ли се струва странно и на Вас? Болезнено нещо… Какво се надявате да спечелите от това? Само ще бъдете по-нещастна, не може да живеете така, не виждате ли?

— Как смеете да ми казвате какво да правя? Вие? Какво знаете? Нищо не знаете. Никога не сте я познавали.

— Не, въпреки че имам чувството, че я познавам, живяла съм в нейната сянка, живяла съм със спомените на други за нея през половината от живота ми на възрастен човек. Странно е, че не съм я познавала.

— Тя щеше да Ви презира, да Ви се смее.

— Вероятно. Да. Както правите Вие.

— Да.

— Но, виждате ли, това не ме наранява, не ме засяга. Това не ме интересува. Имам си Максим, имаме си нов дом, нов живот. Бъдеще. Сега миналото не може да ни засегне.

Смехът, който последва, беше груб, горчив, ужасен.

— Оставете ни, оставете ни на мира. Нищо не можете да направите, никакво зло. Не виждате ли, че вече не се страхувам от Вас.

Беше истина. Бях убедена. Не можеше госпожа Данвърс да ни нарани. Не беше приятно да бъда в една стая с нея, черната слаба фигура и бялото безизразно лице все още ме караха да треперя. Но вече бях изтръгнала жилото й, чувствах, че стоя над нея, както си стоях там, нещо беше станало и аз черпех кураж от това, кураж и решителност. Искаше ми се да се изсмея в лицето й.

— Сбогом, госпожо Данвърс, — казах и й подадох ръка. Тя не я пое, само продължаваше да ме гледа, но не ми беше неудобно, нито тежко, просто отпуснах ръката си и срещнах погледа й, без да мигна.

Като прекоси стаята, за да звъни и тръгна към външната врата, аз я последвах. Тя спря и без да ме гледа каза:

— Той трябва да си признае. Това ще бъде най-добре. Това иска тя да знаете, да излезе на открито и най-после да свърши. Дотогава няма да ме остави на мира, виждате. Това искам сега, за това живея. Но Вие го знаете, нали? Разбирате.

И тръгна пред мен в смълчаната, студена къща без друга дума и когато влязох в колата и бавно тръгнахме, тя продължаваше да ме гледа втренчено, бялото й лице без израз, докато завихме между големите лаврови храсти от двете страни на пътеката и я изгубих от погледа си.