Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (17)

Глава седемнадесета

Другото пристигна след една седмица. Максим ми го подаде на закуска, но нямаше нужда да го погледна, познах го щом зърнах разкривения почерк върху кафявия плик.

Той не забеляза нищо. Имах две писма и поставих това между тях, той беше зает с четене на писмо от Франк Кроулей.

Качих се горе.

Този път беше по-дълго, описание в местен вестник на разследването по смъртта на Ребека.

Заключение за самоубийство.

Разследване за смъртта на госпожа Максим де Уинтър.

Странно, помислих си. Това е моето име и е било мое повече от десет години и все пак, когато го виждам така, то е само нейно. Ребека беше госпожа де Уинтър, не свързвам себе си с това име изобщо.

Чудех се дали куфарът на Фейвъл беше претъпкан с изрезки и дали има намерение да ми ги изпраща една по една година след година. Но рано или късно той сигурно ще пише и ще иска пари, няма да се задоволи само с това да ме тормози от такова разстояние, без да види ефекта.

Струваше ми се, че живея като двама различни души, — единият потаен, скрит човек, който получава ужасни пликове и бърза да ги скрие, и чака другия, като се страхува, че ще пише за нещо, което още не зная, някакво ужасно разкритие, този човек имаше само една-единствена мисъл за Ребека, Мандърлей, Фейвъл и изрезките, как да се отърве от него, как да скрие всичко това от Максим, а другият продължаваше по стария начин да работи в градината, да разговаря с Дора и Нед, разхожда се по новите земи заедно с Максим, приема Банти Батърли на обяд и понякога много рано сутрин или към тихия край на някой ден сама навън вижда децата, чува гласовете им в далечината, зърва свежите и красиви лица.

Мислех си, че съм добра в това. Максим нямаше никакви подозрения, не ме гледаше внимателно, не задаваше въпроси. Самият той беше същият, изпълнен от новия си живот, енергичен, взимаше решения за имението. През по-голямата част от деня беше навън, но всяка вечер прекарвахме заедно, както си мечтаех през годините на нашето изгнание. Четяхме, понякога слушахме радио, правех си бележки за градината. Бях започнала да водя дневник за плановете си и го изпълвах, като седях при малкото бюро в един ъгъл на стаята до френските прозорци. Планирах до следващата пролет и това ме довеждаше до равновесие. Пристигаха каталози за луковици и аз правех огромни поръчки като в треска, за да видя моравите и лехите и всички затревени скатове пълни с цветя, жълти като слънце нарциси и минзухари и тъмносин като небето синчец, като река по тревата, но не и бели. Не исках никакви бели цветя.

Играехме на карти и табла и решавахме кръстословици и тъмнината падаше все по-рано, валеше тихо през нощта, като освобождаваше цялата сладост на земята и проникваше през прозореца.

Притежавах каквото исках. Беше тук, сега, в настоящето.

Пази се да не искаш нещо твърде настойчиво, беше ми казал веднъж баща ми, защото може да го получиш. Бях искала това твърде настойчиво и сега беше се превърнало в прах и пепел, чувствах се откъсната и пълна с олово, имах каквото бях искала, а нямах сила да се радвам, едновременно беше ми дадено и взето обратно.

Пристигна една снимка, смачкана снимка на лодка в един малък пристан. Това не ме засегна, но накара сърцето ми да спре. Беше Джаспър, добрият, силен верен Джаспър, малко кученце на пясъка, така възбудено. Тогава се разплаках и се измъчих с тази снимка, като я изваждах и гледах няколко пъти, като че ли виках Джаспър отново към живот. Исках и тази снимка да изгоря, но не можех.

— Трябва да си вземем едно кученце, — казах на Максим, като влязох в кабинета му, където той разглеждаше някаква карта.

— Старата пътека е напълно зарината, изорана, след това изоставена, напълно е буренясала. Трябва да я възстановим, — той се обърна усмихнат, — едно кученце ще ти разрови градината.

— Не ме интересува, няма да е за дълго, ще го обуча.

Мислех да почакам, докато дойдат децата, но сега го исках за себе си.

— Сигурно има малки някъде, попитай Пекови! Един хубав лабрадор или някакъв умен малък териер. Каквото искаш.

Джаспър, мислех си, искам Джаспър.

— Да.

— Ще си държа ушите отворени. Ела тук и виж това.

Максим сочеше картата, като ми показваше линията на старата пътека и като отивах при него, погледнах ръката му с протегнат показалец. Винаги съм обичала ръцете му, бяха дълги и красиво оформени, ноктите му внимателно поддържани. Но сега ги виждах само като ръце, които са държали пистолет и са убили Ребека, пренесли са тялото й в лодката, отпушили са отворите и са избутали лодката в открито море, за да потъне. Не бях прочела изрезката от вестника за разследването, а думите просто напираха в съзнанието ми и претоварваха мозъка ми. Знаех какво се казваше там, защото бях там, можех да видя описанието, данните за доказателствата, думите на Максим, а сега го гледах през всичкото време по този нови ужасен начин. Страхувах се от себе си, нямах контрол върху мислите и чувствата си, беше като някаква лудост и отивах при него, за да ме утеши, слагах ръката си върху неговата и галех пръстите му така, че той ме погледна, като се усмихваше въпросително.

— Какво има?

— Нищо.

— Много си напрегната, изглеждаш уморена.

— От времето е, лятото си отива, а не сме имали топлина и слънце. Намирам това малко потискащо, нищо друго.

— Ще мине. Ще имаме циганско лято, ще видиш.

— Надявам се.

Той се наведе и леко ме целуна по челото, вече зает с нещо друго.

Какво е станало, си мислех, като се разхождах в градината, където вятърът брулеше върховете на дърветата и последните пълзящи рози. Какво се е променило?

Защо е така, а не както бях мечтала и планирала? Дали защото срещнах Джак Фейвъл по една сляпа случайност и сега ме тревожи, като влачи миналото към светлина, както тялото на Ребека е било влачено на повърхността на морето?

Но знаех, че не е така, че гласът в главата ми е шепнал месеци преди това, на платформата на гарата през време на това тъжно пътешествие у дома за погребението на Беатрис.

„Този човек е убиец, той е убил жена си.“ Семената бяха в мен и като бурени, които ще се покажат тук и там без някаква причина, но съвсем неизбежно, най-после избуяха.

Аз бях направила това, грешката беше моя.

Ние градим нашата съдба.

Почти две седмици нищо не дойде по пощата, но не вярвах, че се е свършило. Очаквах и това беше само едно отлагане, друга страна на мъчението. Чудех се понякога дали ще ни изпрати нещо, което да ме учуди или шокира. Изрезките и снимката бяха заключени в папката с пликове и когато минавах покрай чекмеджето, където ги криех, въздухът като че ли беше зареден с електричество. Усещах се повлияна от това, изнервена и изкушена да отворя папката и да гледам, гледам.

Но когато пристигна, беше лист на линии, откъснат от тетрадка. На него беше написано:

20,000 лири

и адрес на лондонски пощенски клон.

Беше страшно облекчение, това не ме разтревожи, беше прямо и аз знаех как да се справя. Искането на пари беше толкова очевидно, толкова грубо. Разкъсах го на парченца, когато останах сама вкъщи, хвърлих ги в печката и ги натиснах добре с машата. И както горяха, си пожелах това да бъде краят.

Отново времето се затопли, слънцето се издигна високо и печеше върху полето през целия ден, но имаше една забележима промяна. През дните на сивота и дъжд годината си отиваше, а сега изглеждаше и миришеше на късно лято, имаше гъста роса по тревата всяка сутрин и веднъж се появи лека мъглица сред дърветата. Розите бяха прецъфтели, ружите се бяха източили и цъфнали с цвят на стара избеляла басма, листата бяха мъртви, макар и да бяха зелени, съвсем обездвижени и прашни по средата на деня.

Максим отиде в Шотландия за три дни да се консултира с Франк и аз си помислих, че ще се опита да го убеди отново да се премести в Англия. Не смятах, че ще успее. Франк беше въздържан, когато беше тук, сякаш се разграничаваше от плановете на Максим, заинтересуван, помагаше, но не се включваше. Сърцето му сега беше в Шотландия, мислех си, че е щастлив и обичан там, защото беше със семейството си и никога няма да има това отношение към Кобетс Брейк, както нас и както той и Максим бяха имали към Мандърлей.

Максим се тревожеше, че ме оставя сама, опита се да ме убеди да пътувам с него, но аз исках да остана сама. Имах огромно желание да се разхождам из градината вечерно време и много рано преди изгрев-слънце съвсем сама, да почувствам къщата спокойна около мен в края на деня, да я попия още по-дълбоко, като че ли я вдишвах заедно с въздуха. Преди една година само не бях си представила, че мога да се разделя с Максим. Щях да се тревожа, да се чувствам несигурна или че съм само половин човек и щях да се страхувам за него, той така разчиташе на мен. Но бяхме се променили, това време беше отминало. Не беше необходимо да се вкопчваме така отчаяно един в друг като уплашени, раними деца, които имат нужда от постоянно ободряване.

Наистина това беше добър признак, така ми се струваше и когато бях в добро настроение, не означаваше, че сме се отдалеч или, но че бяхме станали по-силни и моментите, когато го гледах и се плашех, ставаха по-малко, шепнещите гласове бяха така слаби и тихи, вярвах, че не ги чувам.

Ставаше по-топло, нощите бяха лепкави и задушни.

Спях с широко отворени прозорци, дочаквах будна слабия хлад преди изгрев, когато можеше да се спи по-леко. Не се тревожех, чувствах се сигурно в тази къща, всяка стая, в която влизах и излизах просто за удоволствие, ме приемаше и пазеше.

Максим ми липсваше по един приятен, безгрижен начин. Истината беше, че откривах най-дълбокото си задоволство и осъществяване поне по това време във факта, че съм тук сама.

Два дни след като той замина, отидох във фермата да взема яйца и останах да разговарям с госпожа Пек на чаша чай, да поиграя с бебето и да наблюдавам как кравите се връщат и влизат в двора, за да бъдат издоени.

Не бързах, денят беше мек и прекрасен и беше все още топло, когато се върнах, храстите и бреговете бяха прашни и сухи, потокът едва бълбукаше.

Останах за няколко минути, загледана към Кобетс Брейк под мен, златночервена в светлината на късния следобед. Сенките на чемширите, кестените и тополите лежаха дълги по тревата и тя все още ми се струваше омагьосана къща, не строена от хора, а появила се по магически начин от земята, цяла и завършена. След това щях отново да дойда тук, когато запалих лампите по цялата къща, дори и в таванската стая, защото така беше красива по друг начин, плуваше като огромен светещ кораб в тъмно море. Обичах я толкова много този ден. Усещах се едно с нея и част от нея, свързана с миналото, както с настоящето и бъдещето. Така се почувствах първия път, когато я видях, сякаш ме е очаквала през целия ми живот. Като влизах, отново чувствах, че ме обгръща леко.

Влязох в хладния килер, за да оставя яйцата в каменната ниша. И тогава от края на дългия коридор чух звънеца.

Учудих се. Не бях чула шум от кола, но бях в тази част на къщата, която е най-отдалечена от пътеката. След това се сетих, като отивах към вратата, че може би Банти е дошла да ме развесели, да ме изтръгне от мислите ми, както беше обещала.

„Добре е човек малко да си поотдъхне от тях, нали го знам“, беше казала, когато й съобщих, че Максим заминава, „няма никакъв смисъл да тъжиш и да започнеш да мислиш.“

Не бях тъжна, бях много щастлива, но щеше да е добре да я видя за час. Ще пием по един чай в градината, все още беше доста топло.

Отворих вратата.

— Добър ден, мадам.

Не зная дали всякакъв цвят напусна лицето ми, не зная дали силният шок, последван веднага от огромна вълна от страх, бяха видими. Не вярвам, че не е така, чувствата ми бяха така внезапни и силни.

Нямаше кола, никакъв знак за друго човешко присъствие. Тя стоеше сама, много близо до вратата. Изглеждаше малко по-стара и аз не бях свикнала да я, виждам в дреха за излизане, наистина първото нещо, което ми дойде наум, че никога не я бях виждала в такива дрехи. Тя винаги е била вътре вкъщи, облечена в черно, в неприятна черна копринена рокля, дълга и с тесни ръкави и високо закопчана яка.

Беше в черно палто, дълго до глезените, въпреки топлото време. Носеше чанта и ръкавици, но беше без шапка. Косата й беше опъната назад както преди, гладко сресана над високото, изпъкнало чело и завита в кок отзад. Но сега косата й беше побеляла. Лицето й беше по-тясно и по-набръчкано, имаше по-малко плът по белия й череп, очните кухини бяха хлътнали по-дълбоко.

Навън, в света зад нея, цареше абсолютна тишина, мъртвата тишина на късното лято, когато агнетата са порасли и заминали и никакви птички не пеят.

— Госпожа Данвърс.

— Дано не съм Ви стреснала.

Тя протегна една бяла ръка от черното палто и аз бях принудена да я поема. Беше твърда, тясна и студена.

— Съвсем не, или по-право, да, разбира се, учудена съм, че Ви виждам, но…

— Извинете, не бях в състояние да Ви предупредя. Ако е неудобно, само ми кажете.

— Не, моля влезте.

— Неочаквано имах свободно време и като чух, че сте сега съседи, естествено поисках да Ви дойда на гости и да Ви пожелая всичко добро тук.

Отстъпих назад. Тя влезе в хола и чакаше, без да погледне наоколо, но се взираше в мен, очите й в дълбоките очни кухини бяха отправени към лицето ми.

Тук беше доста тъмно, доста сенчесто, исках да бъдем в гърба на къщата, където късното слънце огрява малката столова и прозорците са отворени към градината. Имах нужда да се отместя от нея, да имам въздух около себе си, необятното небе над главата ми, щях да се задуша, ако бъда накарана да остана в една затворена стая заедно с нея.

Стъпките й бяха твърди и остри по каменния под, чувах лекото шумолене на полата й и това беше ужасен спомен. Бях уплашена от него и почти изтичах към светлото.

— Ще пиете ли чай, госпожо Данвърс? Аз самата не съм пила и тъкмо се канех да си направя.

— Благодаря, мадам, ще ми бъде много приятно.

Тя стоеше в столовата с гръб към прозорците и градината, към външния свят. Сякаш не беше ги видяла, не се интересуваше от тях и разбрах това точно както никога не я бях виждала с дрехи за излизане, нито пък я бях виждала на друго място, освен вътре в къщата на Мандърлей.

— Може би ще искате да видите градината. Жалко, че розите са прецъфтели, но краищата на лехите все още са хубави, въпреки че само съм започнала да възстановявам градината, така беше изоставена, ще са нужни години.

Тя не се обърна. Очите й не бяха оставили лицето ми.

— Да, тук сте едва от пролетта.

— Така е, дойдохме през май, бяхме в чужбина няколко години.

— Ах, да.

Настъпи мълчание. Нямах намерение да се чувствам виновна, нямах причини за това, но тъй като тя продължаваше да ме гледа, усетих, че се изчервявам и бързо отместих погледа си. Думите лежаха помежду ни и нямаше нужда да се произнасят, причината за прекараното време в чужбина и всичко случило се преди това беше ясно като модела на килим — и двете можехме да станем и да го гледаме.

— Моля, седнете. Аз ще приготвя чая. Няма да се бавя.

Очите й се отместиха от мен за минутка, веждите й се вдигнаха много леко. Тя ме презира, си помислих, тя ми се подиграва.

— Предполагам, че след войната е много трудно да се намери добра прислуга, младите хора не се интересуват от такава работа сега. Но съм сигурна, че когато се установите, ще намерите хора да Ви помагат.

— О, имам помощници… — казах бързо, — колкото са ми нужни. Наистина не е както преди… — думите „в Мандърлей“ се носеха из въздуха. — Дора идва всеки ден и госпожа Пек от фермата ми помага понякога.

— Така ли?

Пренебрежението в гласа й ме накара да се изчервя отново, без да искам и се ядосах, че тя все още е способна да ме унижава.

— Наистина не искам много голяма прислуга, госпожо Данвърс, никога не ми е харесвало това.

— Не.

— Всичко е много по-просто тук.

— Да, и разбира се, това е твърде малка къща в сравнение…

— Да, — отвърнах, — така е. — И избягах от нея в кухнята.

Ръцете ми така трепереха, че се страхувах да не изпусна чашите и когато сипвах водата, разлях малко и изгорих горната част на ръката си. Появи се дълъг червен белег, който много ме заболя.

Въпросите летяха в главата ми като светли птички в кафез, гласовете им — остри и настойчиви. Как ни е открила? Откъде идва? Близо ли живее? Ако е така, това случайност ли е? Какво знае за живота ни преди това и сега, откакто сме тук? Мислех, че е някъде не много далеч от тук и знае подробно всички наши движения, като ни следи.

И как е дошла тук днес следобед? Не беше вероятно да е вървяла пеш.

Подносът беше тежък и преди да го вдигна, трябваше да стана, като се опирам на стената и пазя равновесие и да поема дълбоко въздух. Не бива да й позволя да ме плаши. Не бива, няма никаква причина. Тя няма никаква власт.

Но знаех, че има, както Джак Фейвъл нямаше и никога не би могъл да има. Тя винаги е имала власт над мен, страхувах се от нея и я мразех, а тя ме презираше и не ме считаше за нищо. Превръщах се на нищо пред нея. С Фейвъл и във всяко друго отношение сега имах повече сила, повече самочувствие. Но като видях госпожа Данвърс, станах несигурна, непохватна, самоунижаващо се същество, което пристигна за първи път като съпруга в Мандърлей и се опита да заеме мястото на Ребека.

Колкото се може по-бързо минах по коридора и само ръката ми напомни какво ми беше направила едва преди няколко минути.

Тя изглежда не беше помръднала, все още беше с гръб към градината. Очите й веднага се спряха на лицето ми и останаха там, големи, искрящи. Наблюдаваше ме като оставих подноса и взех две малки масички и поставих чайника и чашите. Тя не направи никакъв знак, не предложи помощта си. Чувствах се глупава и непохватна, не трябваше да постъпвам така. Трябваше да има звънец и да извикам поне една прислужница да донесе чая. Лицето й имаше познатия израз на презрение. Аз бях едно нищо. Тя стоеше по-високо от мен без никакво усилие.

— Това е такава хубава къща, мадам. Знам, че Вие и господин де Уинтърще бъдете много щастливи тук.

— Да, да, благодаря Ви, госпожо Данвърс, ние сме щастливи, обичаме тази къща и ще купим още земя наоколо, точно това искаме.

— Разбира се, много по-различно е от Мандърлей. Никой не може да я сравнява с нея, нали?

— Разбира се, че не.

— Никъде няма такава къща и никога няма да има.

Тя седеше изправена на края на стола, като държеше чашата. Искаше ми се да не се взира в мен и да отмахне погледа си. Ръката много ме болеше.

Казах:

— Не мисля много за Мандърлей сега.

— Така ли? Но разбира се, Вие не бяхте много щастлива там, нали? Никога не стана Ваша. Сигурна съм, че господин де Уинтърмисли за нея през всичкото време.

— Не, не смятам, че е така.

— Знам, че с мен е така. Тя винаги е там, нали? Никога не ме оставя.

Тогава видях, че не бях донесла малки чинийки и станах да ги взема. Като направих това, съборих бисквитите на земята. Останаха на раздробена купчинка върху килима, горките сухи, остарели бисквити. Гледах ги и усетих, че сълзи изпълват очите ми, сълзи на гняв и обида. Клекнах да ги събера и тя ме гледаше със съжаление, въпреки че когато я погледнах, бялото лице приличаше на маска, само очите блестяха.

— Госпожо Данвърс, — измърморих тогава, — как разбрахте къде сме?

Тя не се поколеба, гласът й леко и тихо каза:

— Имам една приятна служба не много далеч оттук, в село Уърнуд. Може би го знаете?

— Не, не го знам.

Събрах остатъка от бисквитите в подноса.

— Домакиня съм и компаньонка на една възрастна дама. Тя е сама на света и наистина задълженията ми са много леки, удобно ми е, въпреки че нищо няма да бъде, както беше преди, нали така?

— Не, не, сигурно е така.

— И господин де Уинтъре добре?

Исках да продължа да задавам въпроси, исках да узная какво е правила през тези изминали години, къде е била след Мандърлей, какво е станало през време на войната, но не можех. Начинът, но който седеше, — замръзнала, неподвижна, така заплашително тиха, очите не изпускаха лицето ми, това караше думите да замръзват на езика ми. Не смеех да ги произнеса.

— Да, — отвърнах, — Максим е отлично. В момента е в Шотландия при Франк Кроулей по проблеми на имението.

— Ах, да.

В мига, когато й казах, съжалих. Не исках да знае, че съм сама тук.

— Само за няколко дни. Мисля, че може би ще се върне утре.

Усетих нервност в гласа си и знаех, че лесно е прозряла лъжата.

Не беше само страшно, че седя тук в тази стая срещу нея пак, но беше странно. Тя винаги стоеше права, очевидно от уважение и очакваше инструкции и заповеди и все пак никога не се бях чувствала по-високо от нея, тя винаги държеше всичко под контрол. Сега аз й бях сервирала чай, тя седеше на стол в моята къща и пак беше някак си не в ред по нов начин, аз не бях нейна господарка, нито равна, бях по-ниско от нея, както винаги.

Слънцето бавно беше напуснало стаята и сянка легна върху градината. Нямаше вятър и беше невероятно тихо.

— Тъжно ми стана, като чух за госпожа Лейси, сигурно е било много тежко за двама ви.

И тогава разбрах. Видях го по лицето й, въпреки че все още беше безизразно, видях го в очите й, които изглеждаха като две твърди светли точки в тъмните очни кухини. Значи сте били Вие. Разбира се. Предполагах и бях права: Вие пратихте белия венец. Но устата ми беше суха. Тя ме гледаше, лицето й бяло като вар в сгъстяващата се мрачина.

Защо, искаше ми се да извикам, за Бога, какво още искате? От мен? От Максим? Какво трябва да направим?

Какво искате? След това чух лек шум по пътеката. Госпожа Данвърс се размърда.

— Това е колата. — Тя стана, полата й се намести с шумоленето на коприната. — Помолих го да чака навън, на пътеката. Имам голям късмет, че дамата, която ме е наела, рядко има нужда от нея. Мога да я използвам, когато е свободна, заедно с шофьора.

Мълчаливо я придружих към хола. На пътеката черната кола чакаше, шофьорът държеше вратата отворена. Трябваше да ми стане весело, си помислих. Максим щеше да се смее, като ме види да нося подноса с чая и да сервирам на госпожа Данвърс, да види, как шофьорът й помага да влезе в колата и да я вози.

— Браво на госпожа Данвърс, — би казал той, — тя винаги е имала стил, не мислиш ли? — И след това ще я забрави, като че ли няма значение за нашия живот.

Но аз знаех, че не е така.

Бях се здрависала с нея и тя се беше обърнала и влязла в колата без нито една дума и колата беше заминала веднага.

Нескопосано й махнах с ръка. Тя не ми махна в отговор. Седеше, без да мръдне и погледна към мен, когато колата зави, мъртвешкото й лице беше бледо през прозореца, очите й втренчени в мен.

Когато си свалих ръката, усетих изгореното да ме боли, боли.