Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (10)

Глава десета

Всяка сутрин през първите седмици на брака ни седях срещу Максим на закуска и всяка вечер на вечеря в такова повишено, неестествено настроение, че трябваше често да се извинявам и да изляза, за да намеря огледало в някоя стая и да се взирам в лицето си, като търсех нещо познато, за което да се хвана. Не бях в състояние да приема изобщо, че бях там, в тези места по право, че Максим се беше оженил за мен така, че сега бях госпожа де Уинтър. Спомням си маси до прозорци над лагуната на Венеция, маси на малки площадчета, застлани е камъни, маси със запалени свещи, маси огрени от слънцето, маси с играта на слънчеви петна и сенки, хвърляни от дърветата над тях и цвета на някои блюда, поставени в бели чинии, ширитите по сакото на някой сервитьор.

Мислех си, това не може да е истина, коя съм аз? Къде съм? Не може да бъда тук, не съм повече аз, не е възможно да съм толкова щастлива. Свикнах с това чувство и то не ме напусна, а после, когато се върнахме у дома в Мандърлей, имах усещане за нереалност.

А сега седях на друга маса, но много далеч от една голяма каменна камина, в която гореше огън, срещу Максим, в нашия селски хотел и в кръга, осветен от лампата с книжен абажур се върна старото усещане за нереалност, отчаяно се опитвах да разбера какво се беше случило с мен. Не се криехме вече в друга страна, не ядяхме друга храна, не се държахме вкопчени един за друг за сигурност, не се страхувахме от начина, по който говорехме, от чужденци, от миналото. Бяхме освободени от всичко това и бяхме излезли навън, в слънчевата светлина.

Ще се върнем у дома, знаех го. Нямаше нужда отново да бягаме. Максим трябваше да се изправи пред всичко това, нямаше друг начин. Най-лошото премина, беше изтръгнал жилото от паметта си, всичко беше наред.

Кобетс Брейк беше в съзнанието ми, розово-червена, красива в затревения си леген и отново се обръщах, за да я гледам и ме обземаше голяма радост. Нямаше причина да не бъде наша, знаех, че така ще стане, исках я и по силата на моето желание това щеше да се осъществи. Никога не съм била така убедена в нещо, вярвах страстно като току-що новопокръстен човек, че ще го осъществя.

Тази вечер храната беше чудесна и за разлика от първите вечери, когато бях в такова повишено настроение, че не ми се ядеше, сега ядох с огромен апетит, гладна, с отпуснати нерви, сигурна в себе си. Имахме печена пъстърва и печен фазан с тъмна и хрупкава кожица, картофите бяха пухкави, посипани с дъхав вкусен магданоз и някакъв ябълков пудинг, страшно сладък, гарниран със стафиди.

Ядохме бавно и изпихме една бутилка много хубаво бордо, наслаждавахме се на огъня и на спортни гравюри и на две маслени картини на кучета над бюфета. Сервитьорката работеше бавно, беше пълничка с бенка до окото, нямаше сол в солницата, когато я поискахме. Погледнах ръцете си, стария бял белег до нокътя, брачната ми халка, вече добре позната, но не бях тук, — мислех си, тази дълбока, пищна радост, това чудесно ново начало не можеше да бъде действително, но аз си затварях очите и отново се намирахме в тази малка, обикновена, много по-скучна столова в нашия хотел край чуждото езеро.

Погледнах Максим. Действително беше, истина беше, прочетох го в лицето му — бяхме преодолели нещата.

Ударът дойде малко по-късно.

От време на време говорехме за къщата, не някакви практични въпроси, не сериозно, някак си предпазливо.

Дали ще я продадат? Или да я дадат под наем? Старата двойка дали ще се върне и дали синът отново ще я отвори? Как ще разберем какво става? Как изглежда отвътре? Имаше ли нужда от ремонти, студена ли беше, износена, неприветлива?

Нямах нужда да зная. Нямах никакви съмнения и не се тревожех, всичко щеше да е наред.

Разговаряхме за учудването си, за това как къщата си лежеше там тайно, в очакване да дойдем, как се бяхме изгубили и как намерихме случайно пътеката и отидохме при нея.

Нямаше нужда да казвам на Максим какво искам, нито пък да го питам. Може би не се осмелявах. Понякога той все така скачаше, озъбваше се, стряскаше ме, понякога беше нетърпелив, студен, понякога рязко си тръгваше като ме изключваше. Не можех да рискувам такова нещо да се случи сега, къщата имаше твърде голямо значение, — това, което означаваше, това, което мечтаех да означава, беше твърде важно.

Дали не строях една добре уравновесена, красива къща от картон? Въздушен замък? Да, един слаб, тъжен глас в мен прошепна да, но аз се извърнах и му се присмях, храбро и непокорно. Бяхме водени до Кобетс Брейк през всяка стъпка на нашето пътешествие, може би не само тази седмица, но дълги години сме били насочвани към нея, — вярвах с ужасна, суеверна настойчивост, твърде нехарактерна за мен.

Само веднъж тази вечер преди най-лошия момент получих слабо предупреждение, предчувствие, напомняне, което веднага отхвърлих.

Отидох в стаята да донеса книгата на Максим и когато отворих вратата видях, че луната свети през прозореца и хвърля ясна светлина върху покривката на леглото. Тази гледка събуди ясно в съзнанието ми картината на венеца от бели цветя и при това стомахът ми се сви от страх, бяха там, можех да докосна цветовете, усещах краищата на кремавата картичка с пръстите си, взирах се в красиво оформената черна буква Р.

„Не“, бързо прошепнах в празната стая. „Не“ и бързо запалих лампата така, че всичко отново стана обикновено, намерих книгата на Максим и изскочих от стаята и въпреки че знаех, че в съзнанието си все още носех образа на венеца, вероятно щеше да бъде там завинаги, не можех да избягам от него, бях по-силна от всякога. Видът на къщата ми беше дал огромна, почти магическа сила, венецът и картичката не можеха да ме наранят, нищо не бяха, тривиална шега. Изпълних съзнанието си с мисли за къщата и това ме ободри веднага, обърнах се към нейния ясен, спокоен образ с благодарност, като я надарих с такава сила, такава доброта и надежда.

Спрях на вратата и гледах с голяма любов и задоволство картината в хола.

Кафето беше сервирано, каните и чашите бяха сложени на ниска масичка пред камината и Максим, седнал в голям фотьойл, се беше навел и галеше едно едро куче, проснало се пред него, което ръмжеше от удоволствие.

Нямаше никой друг в хола, така че можеше да се каже, че ни принадлежеше, че е стая в собствената ни къща вместо в хотел…

Имах си книга, но не ми се четеше, бях твърде щастлива с настоящето и света, който сама си бях изградила, за да ми се иска да се потопя в друг свят.

Така че за известно време просто седях до Максим, пиех си кафето, като се наслаждавах на топлината от камината, слушах тракането на часовника и след това биенето и нищо не ме засягаше, струваше ми се, че нищо не е в състояние да стори това.

Но след известно време се огледах наоколо, за да се занимая с нещо, като си мечтаех да съм жена с плетиво или бродерия, възнамерявах да стана такава. Е, добре, като отидем там, ще имам кошничка с неща за кърпене, виждах я сега, една кръгла плетена кошница, подплатена с памучна тъкан и с порцеланова дръжка на капака.

В ъгъла имаше бюфет с полуотворена врата. Отидох да видя какво има там и открих игри, кутии с табла, шах и детски игри, кубчета със смелия Безстрашко, една гора от камбанки, лов, един албум с пощенски картички, няколко карти на местността и един географски речник, но нищо, което да ме забавлява по-дълго време. Просто ми беше приятно да си седя, но знаех, че това дразни Максим, той вдигна рязко поглед от книгата си, като искаше да се настаня и да не се движа. Отидох при масата в центъра на стаята и взех куп списания. Те бяха с картини от провинцията от преди войната, внимателно подредени по дати и очевидно се грижеха за тях, — предполагам, понеже не можеха да се намерят напоследък. Започнах да ги разглеждам, демодираните рокли и реклами със странно изписани букви, снимки от ловни балове и жени странично яхнали коне, прочетох една статия за катедралата Сейнт Пол и друга за зайци и това ми достави такова носталгично удоволствие, — напомняха ми за журнали, които понякога четях през време на нашето заточение, стари броеве на Дъ Фийлд и как бях научила цели страници наизуст, как описанията и рисунките, най-малките подробности от природата на Англия задоволяваха малко носталгията ми, как трябваше да ги крия от Максим, защото се страхувах да не извикат твърде много спомени и желания у него, да не го наранят.

Едно дърво в огъня разпръсна искри. Кучето се премести, изръмжа и продължи да спи, отнякъде в хотела се чу глас, след това друг, кратък смях, тракане на чинии. Отново тишина. Другите, които вечеряха тук, си бяха отишли, качили се бяха горе или излезли. Веднъж Максим вдигна глава от „Лунния камък“, за да се усмихне, веднъж да хвърли дърва в огъня. Това е щастие, мислех си, това е щастието сега. И къщата Кобетс Брейк се полюшна като кораб на котва, спокойна, очакваща под лунната светлина.

Небрежно обърнах страницата.

Шокът беше неописуем.

Списанието беше старо, преди повече от петнадесет години. В онези години преди войната харесваха такива великолепни неща.

Беше снимка на цялата страница. Тя стоеше на върха на огромното стълбище, едната ръка леко сложена на перилото, другата на кръста, почти като на манекен. Позата беше изкуствена, при това точно премерена, прожекторът насочен така, че да я осветлява най-добре. Облечена беше в официална рокля от сатен в тъмен цвят, без ръкави, но с презрамка от деколтето, с рюшове през едното рамо и пелерина от самур, небрежно провесена през ръката й. Главата й беше леко извърната назад, като разкриваше дългата й бяла шия, черната й коса падаше в небрежни, безукорно сресани вълни, дълга, лъскава.

„Видели сте четките й, нали?“ Чух един глас да ми шепне. „Косата й стигаше под кръста й, когато се омъжи. Господин де Уинтъря решеше тогава.“

Виждаше се галерията зад нея горе на стълбата, балюстрадата и коридорът, преминаващ в сянка.

Сетих се, че никога не бях я виждала. Всички говореха за нея, всички я описваха, знаех как изглежда в подробности, колко е била висока и стройна, колко елегантна, с каква бяла кожа, знаех за черната й коса. За нейната красота. Но нямаше фотография, нито рисунка, нито портрет някъде.

И тъй, досега не бях я виждала.

Гледахме се една друга и сега виждах красотата и арогантността, тази искрица пренебрежение в очите й, студенината, силата на волята. Тя ме гледаше учудено и със съжаление, като ме презираше от голямата си висота, с която властваше от стълбището над хола.

 

„Мислите ли, че мъртвите се връщат и наблюдават живите!?“ — каза шепнещият глас на жената.

Отвърнах бързо погледа си от смелия й, учуден, триумфиращ поглед, от напечатаните отдолу думи, обикновени, прости, черни и бели думи от отдавна минали години, един ред като много други отпечатани там, седмица след седмица, под някоя фотография на човек от висшето общество.

Госпожа Максим де Уинтър, в Мандърлей.

След това започна кошмарът и може би едва след година се събудихме от него, а може би изобщо не се събудихме. Минаха само няколко секунди, докато наблюдавах снимката, замаяна, че я виждам най-после, смазана, че това става тук, че е стояла на масата в този забутан малък хотел сред другите и ме е очаквала през дългите години да дойдем тук.

„Госпожа Максим де Уинтър, в Мандърлей.“

Затворих списанието, като мърморех нещо и побягнах, като едва не се спънах в чантата си, оставена на пода. Максим повдигна учудено очи. Чух го, че задава някакъв въпрос, но не останах да му отговоря, не можех.

Той не трябва да я види, не трябва да знае. Препъвах се по стълбите, сърцето ми биеше като бурно море в гърдите ми, в главата ми и тя беше с мен, бледото й, високомерно, засмяно лице, леко пренебрежителният й израз, отправен към мен, като отмахваше черната си коса от раменете, поставила леко ръката си върху перилото на стълбището. Ребека. Винаги бях искала да я видя, години наред ме беше отблъсквала и привличала, но тя беше мъртва и аз се мислех освободена от нея. Той не бива да я види.

В нашата стая започнах да късам снимката й от списанието с треперещи ръце, хартията беше твърда и лъскава, здраво закрепена, не можех да я откъсна и когато най-после успях, тя се сгъна напреко така, че ръката и едната страна на елегантната й рокля бяха скъсани и една част остана в списанието, но лицето не беше засегнато. Тя все още ме гледаше леко усмихната, властна, когато Максим отвори вратата на стаята.

След това всичко стана ужасно и светът, като лъскавата фотография се разкъса на две. Последва само моят страх и гневът на Максим и неговото вглъбяване в себе си, неговото поведение беше такова, сякаш бях виновна и бях направила това нарочно.

Нямах време да скрия хартията, той я издърпа от ръцете ми и видях как лицето му побледня, устните му се стиснаха, след като бързо я погледна.

Госпожа Максим де Уинтър, от Мандърлей.

Ако бих могла да видя бъдещето, преди да се случи и бих попитала как ще се държи, бих казала внимателен, разтревожен за мен, но спокоен, нежно да ме прегръща и да ми казва да не мисля за това, да не допуска да ме тревожи, защото не беше нищо, всичко е минало, тя повече не може да ни нарани…

Но той не се държа така, поради което разбрах, че тя все още имаше власт над него, както и над мен, лъгала съм се години наред, като съм живяла в глупашки рай.

Тази нощ една врата се затвори, като ни откъсна от бъдещето, което бях запланувала. Това беше край на всички надежди, на всички мечти, на нашето щастие.

Усещах, че ми става лошо, стомахът ми се свиваше от мъка, започнах да хапя отново едната страна на нокътя си, както правех преди, в ранните нервни дни. Той забеляза и се отвърна раздразнен.

Смачка снимката в ръката си, изви я няколко пъти, но я задържа, хвърли остатъка от списанието в кошчето за боклук.

— По-добре извади куфарите и започни да прибираш багажа. Не е късно, ще отида да видя дали мога да ги събудя, за да ми приготвят сметката.

Обърнах се към него.

— Къде отиваме? Какво ще нравим?

— Ще се махаме от тук.

— Но кога?

— Утре сутринта, колкото може по-рано, по възможност преди закуска. Можем да спрем и да хапнем нещо по пътя, ако си гладна.

Не посмях да питам повече. Мислех, че възнамерява да прекъснем пътуването и да се върнем при Джайлс. А после какво? Не исках да мисля за това.

Той ме остави сама. Смачканата снимка беше все още в ръката му. Мислех, че ще я хвърли в огъня долу и ще иска да я види напълно изгоряла и изпитах особен, суеверен импулс да изтичам и да го спра. Страхувах се от това какво може да ни се случи, какво ще направи тя, за да си отмъсти.

Казах си, не бъди глупачка, не бъди дете, като измъквах куфарите от гардероба, тя е мъртва, това е просто една снимка, сега тя не може да ни навреди. Но тя ни навреди, си мислех с мъка, като сгъвах рокли, пижами, чорапи, като отделях малкото неща, които щяха да ни трябват сутринта. Тя смаза надеждите ми, тя спука слабия ми, прозрачен балон за бъдещето.

Нямаше да живеем в Кобетс Брейк, никога нямаше да дойдем в тази част на Англия, това също се помрачи, Максим никога няма да иска да види тези места отново.

Тогава къде? Наредих един куп носни кърпи. Да се върнем в къщата на Джайлс? А след това? Сигурно ще има някъде някое ъгълче, за да се скрием. Започнах напрегнато да мисля за пътуването ни от Шотландия насам, като се опитвах да си спомня някое красиво, затънтено място, което и двамата харесвахме, но не можах да измисля нищо. Бях видяла къщата, която исках, тя беше затъмнила всичко останало, и това щеше да бъде завинаги. Тя беше нещо повече от къща, а сега, тъй като никога нямаше да отидем там, нямаше да я видим отново, тя стана още по-изящна в съзнанието ми, стана изгубеният рай и аз бях завинаги заключена извън оградата й, осъдена да гледам недостижимата й розово-червена красота, хваната в безвремието на настоящето, в зеления й затревен леген.

Спах ужасно неспокойно тази нощ и се събудих много рано, преди още да се развидели и после останах да лежа, изнемощяла и огорчена от чувство за нещастие и страшно разочарование. Максим почти не ми говореше, само стоеше замислен при прозореца, докато аз привършвах с прибирането на багажа. Сметката беше платена, нямаше нищо, което да ни задържа повече.

— Хареса ми тук — продумах тихо.

— Да.

— Максим…

— Не. — Той дойде и застана пред мен, като ме гледаше право в лицето. Кожата му беше посивяла, бръчките от носа към устата му бяха станали по-дълбоки през последния час. Погледът му беше унесен, той се беше отдалечил от мен и аз не можех да го достигна.

— Няма никакво значение — казах.

— Каквото и да се случи, — каза Максим с тих, пресипнал глас, — където и да отидем, каквото и да правим, ще бъде същото. Докато сме тук, няма да имаме спокойствие, не можем да рискуваме, ще има нещо като това, което ни очаква, някой капан, готов да щракне, а при това, това не е нищо, тривиалност, други неща може да бъдат… — Той не продължи. Хванах ръката му, вдигнах я и я допрях до лицето си, отчаяна внезапно, защото трябваше да спасим нещо, като му се молех за това.

— Просто сме слаби, — казах. — Максим, толкова е глупаво, ние сме възрастни хора, не можем да бягаме поради, ти си прав, поради нищо. Някаква глупава банална случка, ние сме заедно, всичко ще бъде наред.

— Не…

— Нищо не може да ни докосне.

— Не.

— Но може. Ти го знаеш, нали?

Той леко отдръпна ръката си от моята. Не можех да го погледна в лицето, сълзите напираха в очите ми. Всичко, просто всичко беше загубено, никога няма да се върнем. И бях изпълнена с отвратителна, горчива омраза към нея, към това, което е била, но още по-лошо, — към Максим за това, което беше направил и това ме уплаши и ме промени, никога по-рано не бях изпитвала друго чувство към него, освен любов. Любов и страх.

Скоро след като стана светло, когато слънцето се показа над облаците, ние си заминахме. Гледах напред и не можех да погледна нито веднъж назад към малките каменни къщички около площада. Никой нямаше, бяхме видели само пълната, сънлива сервитьорка, която приготвяше нещата за закуска. Хвърлих поглед в хола като минавахме. Камината беше изчистена и нови дърва поставени в студеното огнище. Купът списания беше сложен на един прозорец. Кучето не се виждаше никъде.

— Нека аз да карам, — казах. — Исках да карам бавно, да прекарам пътуването през пръстите си. При това, ако аз карам, няма да мога лесно да мисля. Но той не ми даде, посочи ми другата врата, като включи нетърпеливо мотора преди дори да успея да седна, пръстите му барабаняха по волана.

След това не бях в състояние повече да мълча, да търпя болката от това, че си заминаваме, разочарованието ми и мъката се изляха. Извиках:

— О, защо, защо трябва да е така? Защо всичко трябва да се разваля? Не можем да продължаваме да бягаме и да бягаме. Знам, че не ти беше приятно да я видиш и на мен не ми беше, получих най-силен шок. Но Максим, това е нищо, какво е? Една снимка. Нито повече, нито по-лошо, просто една стара снимка в едно старо списание.

Той не отговори, само продължаваше да кара, много добре и много бързо, ужасно съсредоточен. Вече бяхме напуснали хубавите хълмове на Котцуолд и отивахме на запад.

— Не искам по този начин да завърши и да бъде изтрито, като че ли не е било…

— Какво?

— Тази седмица. Шотландия. Това пътуване…

— Е, свърши се.

— Трябва ли да свърши?

През шосето премина стадо овце, като се прехвърляше от едно поле в друго, една бавна, развълнувана река. Трябваше да спрем.

Помислих си, човек никога не вижда истински овце в чужбина, само смешни дребни кози — слаби, мършави скокливи същества. Не солидните, кремави, приятни английски овце.

Имаше разпръснати овце по зеления леген над Кобетс Брейк.

Усетих сълзи да парят очите ми.

— Телефонирах на Джайлс, за да му съобщя какво ще правим, — каза Максим като тръгнахме бавно напред. — Но никой не отговори. Няма значение, мога да спра и да се обадя от друго място.

Гледах през сълзи от прозореца. Шарено в черно и бяло куче тичаше напред-назад след овцете, клякаше като ги водеше към отсрещното поле. Спуснах малко прозореца надолу. Помислих си, че сигурно се казва Шеп, Шен или Лад. Но като минахме покрай фермера и той вдигна ръка, за да ни поздрави, чух го да вика: „Джес. Ела тук, момче. Джес.“

Не исках да питам какво ще каже на Джайлс. Максим беше решил какво ще правим, трябваше да го следвам.

Отново караше бързо, като внимателно гледаше напред през очила, съсредоточен и мрачен.

— Кобетс Брейк — почти прошепнах.

— Какво?

— Къщата.

— Какво къщата?

— Харесах я. Исках я. Никога не съм искала някое място така, никога не съм чувствала, че принадлежа там. Разбираш ли?

Чаках, но не последва отговор. Ако бях имала ум и усет, или някаква деликатност, щях да мълча, но не можех, чувствах се наранена и гневна и лишена от деликатност.

— Ти си имал Мандърлей. Обичаше го повече от всичко друго, обичаше го страстно, знаеш какво искам да кажа.

— Трябва ли да говорим за всичко това?

— Но никога не беше мой, никога не съм принадлежала там, съвсем не.

— Но сега никой не принадлежи там.

— Исках място, което да бъде мое, наше, където можем да се установим и да принадлежим и да е наше, мое… — Не се изказах до край.

— Съжалявам. Това е невъзможно.

— Защо? Защо трябва да е така? Не беше ли щастлив тази последна седмица? Не ти ли беше приятно да си у дома? Да си в Англия? Мисля, че ти беше.

— Да, — каза той тихо. — Да. Бях щастлив повече, отколкото мога да го изразя или да го понеса. Но това не е щастие, което е възможно или което може да продължи.

— Но къщата…

— Къщата беше една мечта. Една фантазия. Нещо повече, трябва да я забравиш.

Бяхме влезли в едно градче и Максим паркираше.

— Хайде ела, по-добре да закусим. Ето един хотел там, изглежда доста приличен. Иди седни и поръчай нещо, ще изпратя телеграма на Джайлс.

Мълчаливо излязох и направих каквото ми каза.

Фоайето на ресторанта беше доста студена стая с бюфет, покрит с блюда и наоколо с важни сервитьорки. Седнах и поръчах кафе и препечен хляб и готвено за Максим.

Нямаше да мога да ям нищо, препеченият хляб беше повод да са заети ръцете ми и защото все още имах някакъв страх от сервитьори, все още трябваше да се старая да им бъда приятна. Имаше няколко мъже по масите, които солидно дъвчеха и четяха вестници. Кафето, слабо, но топло пристигна, когато Максим се върна.

— Говорих с него, — каза той, като разгръщаше салфетката си. — Все още звучи ужасно, изглежда, че не може да се съвземе.

Изпих си кафето, защото не исках да говоря, гледах тъжно покривката, защото не можех да го гледам:

Чувствах се като някой на края на една любовна история, като изяснява последни подробности преди раздялата, всякакъв интерес, живот и цвят бяха изчезнали от света.

— Ще трябва да се върне отново на работа. Казах му да отиде в Лондон за една седмица, да започне да си възстановява интереса към живота.

— Не те познавам, — казах.

И тогава го погледнах.

Той бързо мажеше масло върху препечената филия, като я разряза на малки квадратчета, както бях свикнала да го виждам да прави всяка сутрин в продължение на единадесет години.

— Какво?

— Не те познавам. Кой си ти? Не разбирам какво ти става?

Това беше самата истина. Нещо го беше променило, измъкнало отново този твърд, пренебрежителен маниер, който смятах, че си е отишъл, само една защита срещу старото нещастие, от което сега нямаше абсолютно никаква нужда.

— Изглеждаш като че нямаш никакви чувства, никакво внимание, говориш за Джайлс с пренебрежение. А по отношение на Беатрис? Тя ти беше сестра.

— Мислех, че я обичаш. Аз я обичах. Обичах я и сега ми липсва и разбирам какво чувства Джайлс. Мразя това, че не можеш…

— Съжалявам. — Той остави ножа си и посегна да хване ръката ми. За един миг, за първи път се поколебах да му я подам.

— Знам, просто не мога да приема начина, по който Джайлс се държи. Не че не разбирам какво чувства.

— Начина, по който го проявява.

— Да.

— От какво се страхуваш, Максим?

Той продължи да закусва.

— От нищо, — отвърна той. — Съвсем от нищо. Изяж си филийката.

— Не съм гладна.

— Не искам отново да спирам.

— Докато стигнем там ли? — Вдигнах каната с кафето. Имахме още дълъг път и реших, че е по-добре да пия.

— Не отиваме там, — каза Максим. — Помолих Джайлс да опакова каквото имаме и да го изпрати. Не виждам никакъв смисъл. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Веднъж да си отидем и всичко ще бъде наред.

— Да си отидем отново? — казах и думите звучаха странно в устата ми, сякаш беше замръзнала и не можех добре да говоря.

— Да.

Погледнах през прозореца на ресторанта, през мрежестите половин пердета към улицата. Едно малко дете със синя шапка седеше на средата на тротоара и ревеше, като тропаше с крачка до разтревожената и смутена майка. Беше смешно или тъжно, но не ме заинтересуваха, нищо не ме интересуваше вече. Мислех си, не бива да обръщам внимание, не бива да обръщам внимание. С Максим съм, трябва да се грижа за него, да споделям неговите чувства.

— Къде отиваме? — успях да попитам и една слаба искрица надежда се промъкна в мен, защото може би всичко ще бъде наред, както той каза, някак си ще се оправи.

Той ме погледна учудено, като протегна чашата си за още кафе.

— Не, — бързо добавих. — Разбира се.

Вдигнах сребърната кана и за секунда отраженията ни блеснаха срещу нас от повърхността й, изкривени чужди.

— Колко глупаво. Разбира се, знам много добре, че се връщаме.

— Няма друг начин. Не е възможно. Виждаш, миличка моя, разбираш, нали?

Погледнах го в лицето и се усмихнах с мила, фалшива, нечестна усмивка.

— Да, — отвърнах. — Да, Максим, разбира се.

Нашето бягство стана бързо, много лесно, просто карахме и карахме през останалата част на Англия и тя остана зад нас като развиваща се панделка и ние я изоставихме. Той остана верен на думата си, не спряхме, освен веднъж, за да налеем бензин, така че стигнахме Дувър късно следобед. Беше уредил колата да се остави в един гараж и предполагам да се прибере по-късно от някого, но не питах. Беше телеграфирал предварително за билети също, всичко беше уредено.

Рано се качихме на вечерния кораб. Имаше малко хора.

— Ще хванем спален вагон от Кале, — каза Максим. — Ангажирал съм легла, ще можеш да си легнеш веднага след вечеря.

Да спя, си мислех с учудване, да спя. Вечеря. Да. Всичко е наредено, всичко ще се оправи, като че ли е обикновено пътешествие. А после, внезапно, нищо не ме интересуваше вече, просто престанах да чувствам, престанах изобщо да мисля, бях твърде уморена. Изминалата седмица беше вихрушка от несъответстващи преживявания, емоционални, тревожни, не можех да ги различа едно от друго или да разбера кои доминираха, кои имаха значение — шоковете, страхът, удоволствието или болката.

Максим бързо премина през кея и по стълбичката на кораба, като гледаше право напред, раздразнен от носача, защото влачеше количката с багажа ни. Седна в хола и започна да чете първото издание на вечерния вестник, който момчето беше донесло и когато го погледнах, отново видях облекчение по лицето му. Деликатните бръчки на тревога и грижа вече се бяха изгладили.

Излязох на палубата и застанах до парапета, като наблюдавах приготовленията за отплаване, а после се обърнах към нея, като си казах, че е за последен път, и се загледах в нея. Кобетс Брейк се появи в съзнанието ми като друг кораб, акостирал в спокойни води, невероятно красива и след това друга се появи до нея, по-величествена, по-сурова, но по свой начин също красива, — Мандърлей, сребърносива и тайнствена под лунните лъчи.

Тогава се почувствах стара, сякаш половината ми живот вече беше отминал и всички важни неща са минали, а не предстоящи, стара преди още да съм била истински млада.

Стоях там, с ръце на перилата, като гледах долу, докато засвириха сирените и потеглихме, гледах празното пространство между кораба и кея, което се увеличаваше, виждах, как водата се разлива във все по-широка ивица, наблюдавах как Англия се отдалечава от мен — не можех вече да я докосна и скоро с настъпването на тъмнината я изгубих от очи.