Джудит Макнот
Някой бди над теб (9)

Девета глава

Лекарят, медицинската сестра и един от болничните чиновници закараха Лий в инвалидна количка до задния вход на „Добрият самарянин“, където линейката чакаше с отворена врата. Брена стоеше до входа. Носеше тежко зимно яке и червена вълнена шапка.

— Според охраната е чисто — рече тя на Лий.

Бодигардът, който стоеше до секретарката, кимна:

— Повечето от журналистите си заминаха, когато научиха, че ви изписват тази сутрин — обясни той на Лий. — Двама обаче обикаляха наоколо с надеждата да ви зърнат. Дори ме подкупиха с десет долара, за да ги предупредя, когато ви изпишат. Така че им показах празната линейка, която уредихте да замине, те скочиха в колите си и тръгнаха да я преследват. Сигурно вече са на около стотина километра оттук.

Лий накара Брена да даде на мъжа още Двадесет долара за помощта му. Двама санитари се опитаха да й помогнат да стане от количката, но тя ги отпрати.

— Мога и сама — рече и направи гримаса от болка, докато бавно се изправяше на крака. Вече се чувстваше слаба и несигурна, а единственото, което бе правила сутринта, бе да даде няколко автографа на персонала, да си вземе душ и да се облече. Въпреки това беше твърдо решена да изпълни плана си. Възможността да проследи пътя по картата си и да открият Логан през следващите часове й вдъхваше сили и надежда да продължи.

Брена се качи в линейката след нея и колата бавно потегли.

— Къде е колата ни? — попита Лий.

— На около четири километра нататък по пътя, пред Американ Лиджън Хол. Вече казах на шофьора да тръгне натам, за да си взема колата, той знае къде е.

Малко след това линейката забави ход и влезе в един паркинг, така осеян с дълбоки дупки, че от друсането Лий заскърца със зъби от болка.

— Добре ли си? — разтревожи се Брена.

Тя въздъхна и кимна:

— От болницата ми дадоха болкоуспокояващи, но не ми се иска да ги взимам, защото ме замайват. Сега трябва да бъда съсредоточена и с напълно бистър ум. Би ли ми помогнала да се изправя? — добави, когато линейката спря.

Санитарят заобиколи колата отзад и отвори вратата. Когато видя, че и двете жени се готвят да слязат се стъписа.

— Обещах да напусна болницата с линейка и точно това направих. Но не съм обещавала да пътувам в линейка по целия път до Манхатън — рече Лий.

— Не мога да ви позволя да направите това, госпожице Кендал!

Тя успя да се усмихне и му подаде ръка, за да й помогне.

— Нямате избор.

— Но…

— Ако ме оставите сама да сляза от това нещо, скокът със сигурност ще ме довърши — предупреди го, после пристъпи напред и санитарят беше принуден да й помогне.

Шофьорът на линейката също слезе от колата, за да провери защо се бавят. Когато видя изражението му, Лий вдигна ръка, за да спре възраженията му.

— Няма смисъл да спорим.

Двамата мъже отстъпиха. Помогнаха й да се настани в сребристия шевролет, който Брена бе наела.

— Секретарката ми знае имената ви — рече Лий. — Ще ви уреди четири билета за пиесата следващата събота.

По принцип четири билета за нашумяла бродуейска пиеса щяха да накарат всеки нюйоркчанин да подскача от радост, но реакцията на двамата санитари я обърка.

— Ако нямате нищо против — рече шофьорът, след като се спогледаха с колегата си, — предпочитаме да се уверим, че ще участвате в пиесата, госпожице Кендал.

Бяха съвсем млади, а вече бяха виждали толкова много страдание и мъка. Лий едва се сдържа да не потупа момчето по бузата.

— Тогава… ще се постарая да го уредя. Брена ще ви се обади, когато… когато всичко се оправи — прошепна тя. „Когато всичко се оправи…“

Лий се вкопчи в тази мисъл и се помоли горещо, докато потегляха с шевролета.