Джудит Макнот
Някой бди над теб (49)

Четиридесет и девета глава

Нетърпелива да види спалнята, която Майкъл искаше да й покаже, Лий забърза с него към далечния край на фоайето. Скрито от дневната и стълбището, бе красивото антре с меки и удобни дивани, подредени пред изящна камина.

По-рано вечерта Лий бе почувствала облекчение, когато зърна голата, немебелирана гостна. След разговора в трапезарията обаче съвсем се бе успокоила — Майкъл не бе направил дори намек, че иска нещо повече от нея. Тревогата й се бе оказала напразна и Лий не можеше да си обясни защо въобще й бе хрумнало, че той я желае. След смъртта на Логан преценката й за нещата вече не бе точна.

Докато слизаше по стъпалата в антрето, тя се огледа и каза:

— Притежаваш кътче от рая. Дори гледките от панорамните прозорци са божествени.

— Харесва ли ти?

— Обожавам го.

Вдясно имаше голям свод, водещ вероятно към спалнята, ала Лий виждаше високи прозорци, гледащи към Сентръл Парк, и затова не бе сигурна. Вляво имаше подобен свод и тя зърна луксозни шкафчета от дърво със стъклени вратички и вградени лампички. Досети се, че това вероятно е кабинетът на Майкъл.

— Ти нали ми каза, че не си се нанесъл още — разсеяно рече тя.

— Не съм твърдял, че не живея тук. Обзаведох тези помещения преди две седмици, за да вляза в дома си. Останалите неща ще бъдат докарани следващата седмица, ала те не са много. Разпродадох почти всичко от предишното си жилище — обясни и влезе в кабинета си.

Лий остави чашата с бренди върху ниска масичка и отиде при него.

— Най-важните неща за мен са бюрото ми, чийто модел е мой, книгите ми и няколко скулптури и картини.

Майкъл натисна някакъв ключ и мека светлина засия от вградените в тавана лампи. Всичко в кабинета бе от масивно дърво — светъл махагон, дори и окаченият таван бе в същия цвят.

Бюрото наистина бе красива вещ — голямо, без да е прекалено тежко и масивно, със заоблени ъгли. Бе поставено отляво на кабинета, точно срещу няколко стъклени витрини в специални ниши.

Лий отиде да го разгледа.

— Имаш много таланти — рече и прокара пръсти по гладката повърхност.

Майкъл не отвърна нищо и тя се обърна. Той стоеше в средата на стаята, пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, в другата държеше чашата с брендито… просто стоеше и я наблюдаваше с леко изненадано и сериозно изражение на лицето си. Объркана, Лий отиде да разгледа книгите в библиотеката и бавно прегледа някои от заглавията.

— Има ли нещо, от което да не се интересуваш? — попита тя и се усмихна.

— От малко неща.

Странен и кратък отговор. Може би Майкъл бе уморен. Досега й се бе струвало, че той кипи от неизчерпаема енергия, която му дава сили да работи по цял ден и да й отива на гости късно вечер, за да вечерят заедно.

— Уморен ли си?

— Напротив.

Лий доразгледа библиотеката, след което се обърна и отиде до витрините срещу бюрото.

— Я сега да видим кои скулптури и картини цениш толкова много. — Вкусът на Валенте за произведения на изкуството бе еклектичен и изтънчен. Сред експонатите имаше красива етруска ваза, изящен мраморен бюст и фина, гравирана купа, апликирана със злато. Лий мина по-нататък и се спря пред маслена картина, осветена във витрината. — Моля те, само не ми казвай, че този Реноар е стоял тук, докато работниците са се шляели наоколо из апартамента.

— До днес стоеше в сейф, а алармената система в тази стая доста по-страховита, отколкото изглежда на пръв поглед.

Лий премина към следващата ниша. Мъничка ниша. Ала тя се закова удивена от онова, което бе изложено зад витринката. Вътре имаше малка, евтина оловна статуйка на рицар в броня. Обърна се към Майкъл.

Той повдигна вежди и зачака да чуе думите й. Лий нищо не каза. Сега бе ред на Майкъл да й даде обяснение.

Той съзнаваше, че тя е потресена, ала само за миг актрисата в нея проговори и Лий равнодушно премина към следващата ниша.

— Тази стъклена скулптура да не би да е на Бил Мийкс? — попита.

— Да — отвърна Майкъл, опитвайки си да не се засмее. Поведението й не можеше да бъде по-красноречиво дори ако си бе затананикала весело, както не можеше да изглежда по-секси в черната си тясна рокля.

— Харесвам творбите на Бил Мийкс. Много са ведри, много въздействащи.

Майкъл реши да я попита направо:

— А какво мислиш за оловния рицар от предишната ниша?

Лий учтиво се върна пред рицаря, за да го разгледа отново, сякаш се чудеше как да похвали евтината статуетка.

— Светлината е чудесна.

Сърцето му се сви от нежност.

— Винаги съм се възхищавал на изтънченото послание, което отправя статуетката.

— Според теб колко струва?

— Точно този рицар е безценен.

— Разбирам. — Лий отиде пред друга ниша и се наведе, за да разгледа скулптурата, изложена там. Майкъл се загледа в меката й коса. — Знаеш ли — рече тя, сякаш удивена от внезапен спомен, — преди време подарих на един мъж същата такава фигурка на оловен рицар.

— Наистина ли? Той как реагира?

— Не я искаше. Всъщност той не искаше да има нищо общо с мен. Не ми говореше, а когато се налагаше да ми проговори, беше неучтив, дори язвителен.

— Ама че кретен.

Лий се приведе леко, за да разгледа нишата с поредния експонат.

— Да, такъв беше. Но поради причини, които така и не успях да си обясня, винаги много се натъжавах, когато не ми говореше. Все се опитвах да се сприятеля с него.

— Сигурно е знаел това.

— Може би. Обаче знаеш ли кое е наистина странното? Години по-късно открих, че той е похарчил цяло състояние, за да ми купи кошница с круши, която не ми донесе лично… а освен това е ходил и да ме гледа в театъра. — Лий разгледа следващата ниша, след това и последната, и бавно започна да се връща към началото на малката изложба. — Една нощ дори рискува живота си, за да ме спаси. Това не ти ли се струва малко странно?

— На пръв поглед, може би.

— Какво мислиш, как да постъпя?

— Ако бях на твое място — изненадан, Майкъл остави чашата си с бренди на библиотеката и тръгна към Лий, — щях да настоявам за обяснение.

Тя го изгледа крадешком и тихо каза:

— Е, имаш ли обяснение?

— Да. — Майкъл я хвана за ръката и я обърна към себе си. — Преди четиринайсет години исках да имаш най-вкусните круши в щата Ню Йорк и исках аз да съм този, който ти ги осигурява, исках да говориш с мен, исках и аз да мога да говоря с теб. Исках да задържа подаръка, който ми направи, исках аз самият да те обсипя с подаръци. С две думи, исках теб.

— И си си мислел, че ще ме накараш да те харесвам и да те желая с враждебното си поведение?

— Не — рече той и поклати глава. — Тогава вече имах тъмно минало и неясно бъдеще. Не исках да имаш нищо общо с мен. Исках нещо много по-добро за теб от себе си. Освен това бях на мнение, че ти заслужаваш нещо адски по-добро от онзи лицемерен, претенциозен задник, по когото хлътна. Направо не можех да повярвам, че те спасих от себе си, само за да те подаря на Логан Манинг.

Известно време Лий мълча, борейки се с желанието едновременно да плаче и да се смее, и да целуне Майкъл Валенте.

— Това е най-странната история, която някога съм чувала. Освен това е и много романтична.

Той й се усмихна, прегърна я през раменете и я поведе към елегантното антре. Избра тъкмо този момент да й признае нещо толкова затрогващо, че Лий нежно склони глава на рамото му:

— Във всеки кабинет, който съм имал, винаги е имало специално кътче за този оловен рицар. Той ми беше като пътеводна светлина. В началото, когато се колебаех за нещо, просто поглеждах малката оловна фигурка и си спомнях, че в твоите очи съм „галантен“ и че трябва да направя единствения етичен и правилен избор. Нямах кой знае колко много възможности да бъда „галантен“, затова просто се придържах към етиката — пошегува се той.

Майкъл спря в антрето и приседна на страничната облегалка на един от диваните, после придърпа Лий към себе си и обгърна с ръце талията й.

Тя усети, че иска да й каже нещо много важно, защото, изглежда, мислеше за това от доста време. Или търсеше подходящите думи, или просто не знаеше какво да каже. Лий се пресегна и взе от масичката чашата си с бренди, отпи, чакайки го да заговори. Не можеше да откъсне очи от него. Майкъл изглеждаше много привлекателен в скъпата си бяла риза. Лицето му бе красиво и сурово, понякога по-сурово, отколкото красиво, но бе много по-мъжествено от лицето на Логан. Силата и волята на Майкъл си личаха в изсечените черти на лицето му, а гордостта личеше в красивите му тъмни очи. Той имаше изумителни очи. Очи, които понякога излъчваха студенина, а в следващия миг — нежност и топлина. Очи, които излъчваха мъдрост и знание. Вниманието на Логан винаги беше раздвоено, а очите му рядко се спираха на човека до него, винаги бяха далечни, издаваха мислите му, насочени към нещо друго.

Майкъл не забеляза, че Лий се взира в лицето му. Опитваше се да реши какво да й каже. Знаеше какво иска да й каже: „Влюбен съм в теб. Ела с мен в спалнята и ще те накарам да забравиш колко много те нарани той“. Проблемът бе, че предателството на покойния й съпруг щеше да събуди недоверието у нея и тя нямаше да повярва в искреността на чувствата му, нямаше да му позволи да я отведе в спалнята.

Майкъл съзнаваше това, както съзнаваше, че чувствата на Лий към него са много по-дълбоки, отколкото тя можеше да си признае в този момент. Между тях винаги бе съществувала невидима връзка. Преди години Лий беше забелязала доброто в него и инстинктивно го бе подтикнала да го разкрие. Дори сега, когато съвсем разбираемо всички вярваха в обвиненията срещу Майкъл Валенте, когато всеки един вестник можеше да направи разследване, основавайки се на теорията си, че той е убил Логан Манинг, дори сега — Лий, която трябваше да бъде най-подозрителна, оставаше най-смелият му защитник.

За съжаление това бяха все емоционални неща, а Майкъл не мислеше, че Лий е готова да говори за тях, защото чувствата й бяха объркани. Въпреки всичко той реши да опита. Плъзна длани по ръцете й и тихо попита:

— Вярваш ли в съдбата?

— Вече не — отвърна тя и се замисли. После сбърчи носле и попита: — А ти?

Майкъл се изпълни с омраза към Логан Манинг.

— Аз съм полуиталианец, полуирландец. Прадедите ми са измислили суеверието и фолклора. Разбира се, че вярвам в съдбата. — Лий се усмихна на думите му и той уверено продължи: — Вярвам, че е било писано да ми подариш този рицар. Вярвам, че е било писано ти да бъдеш моята пътеводна светлина в живота. — Видя как очите й потъмняха, защото съмнението скова сърцето й, ала продължи, изпитвайки чувствата й: — Вярвам, че на мен ми е било писано да те закрилям. Вярвам, че ми беше писано да бъда до теб, когато те нападнаха преди четиринайсет години. Аз трябваше да те закрилям — нещастно изрече той, — но се провалих и позволих на Логан Манинг да те грабне. Знаеш ли в какво друго вярвам?

— Не смея да попитам.

„Проклет да си Логан Манинг!“

— Вярвам, че съдбата ми дава втори шанс да изпълня онова, което ни е било писано.

— И… какво мислиш, че ни е било писано? — предпазливо и учудено попита тя.

— Вече ти казах — рече Майкъл, опитвайки се думите му да не звучат прекалено тържествено, — писано ми е било да те закрилям. А част от тази задача в момента е да ти помогна да забравиш Логан. Време е да му отмъстиш за всички изневери и за това, че предаде доверието ти. Докато не си възвърнеш гордостта, няма да се съвземеш.

— И как по-точно ще си отмъстя?

Майкъл я погледна и се усмихна закачливо:

— Око за око… Той ти изневери, затова сега ти трябва да му изневериш, да изневериш на паметта му.

Очите й се смееха и тя прехапа устни, за да прогони изпушилия я смях. Ала гласът й бе изпълнен с чувство, когато каза:

— Да си се сещал да пледираш за невменяемост, когато полицията те е арестувала? Защото ми се струва, че щяхме да те отървем…

— „Ние“ ли? — прекъсна я той. — Виждаш ли колко естествено се вписваме в един екип. Ти не искаше да се бориш за себе си, но когато онзи вестник пусна лъжи за мен, ти се изправи срещу всички мои врагове — засмя се и учудено поклати глава, добавяйки: — Само какъв тандем щяхме да бъдем преди четиринайсет години. Но това беше тогава, а сега аз съм тук, готов съм да изпълня предопределеното и да ти помогна да отмъстиш на Логан още тази вечер. Всъщност съм доброволец. Ела в спалнята с мен.

Сега за пръв път Лий осъзна, че намеренията му са сериозни. Много, много сериозни.

— Не! Категорично не! Това е лудост. Всичко ще се промени. Нищо няма да е същото. На мене ми харесва връзката ни каквато е в момента. Освен това няма да е правилно, няма да е честно.

— За кого?

— За теб! Как можа да си помислиш, че някога… бих… бих те използвала така? Дори не би ми хрумнало!

Майкъл се засмя.

— Аз искам да бъда използван.

Майкъл се смееше, но Лий знаеше, че той е непоколебим. Решимостта се усещаше в тона му. Дори самата мисъл да отиде с него в спалнята, да се предаде емоционално и физически, я караше да трепери от ужас. Щеше да го загуби заедно с малкото самоуважение, което й бе останало.

— Моля те — с болка изрече, — моля те, не ми причинявай това. Нека нещата да останат каквито са. Аз не желая да… да го правя. С никого.

Отдръпна се, за да остави чашата си на масичката, ала Майкъл се изправи на крака и я прегърна още по-силно.

— Ще ти се наложи да ми кажеш защо… — Ярост и омраза срещу Логан Манинг кипяха във вените му като киселина, ала гласът му остана спокоен: — Защото иначе не приемам „не“ за отговор.

Гласът й затрепери и тя склони глава на гърдите му. Отчаянието и унижението я задушаваха.

— Бъди проклет, защо ми причиняваш това! Не можеш ли да пощадиш гордостта ми?

Майкъл се втренчи в стената зад гърба й, притисна я още по-близо до себе си и нарочно посипа сол в старите рани:

— Искам да ми кажеш защо не ме желаеш. Искам да ми кажеш истината.

— Добре! — извика Лий. — Ето я проклетата ти истина! Целият свят знае „истината“. Съпругът ми не ме желаеше. Не знам какво ще получиш от мен в леглото, но за Логан то бе недостатъчно, за теб също няма да е достатъчно. А аз го обичах! А него въобще не го е било грижа за мен, преследвал е дори приятелките и колежките ми. Пусни ме! Искам да си отида вкъщи! — Опита се да се измъкне от прегръдката му, ала той я стисна още по-силно, докато тя не се предаде и изхлипа: — Имената на любовниците му са във всички вестници…

— Знам — прошепна Майкъл. Прегърна я още по-силно, ръцете му бавно я милваха по гърба, докато крехките рамене на Лий потреперваха, а хълцанията й глухо отекваха в стаята. Той си спомни първия път, когато се вгледа в усмихнатите й зелени очи, надничащи зад копринената завеса на кестенявата й коса. Затвори очи, обхванат от мъка.

Изчака, докато плачът й не стихна, сетне решително прогони собствената си мъка и се опита да я развесели:

— Не мога да те виня, че плачеш. Къде ще намериш друг такъв мъж, толкова добър, толкова предан и с такова самочувствие? — Сетне престорено въздъхна и добави: — Ще ти е доста трудно, ще трябва да пребродиш доста морави, покрити с купчини тор, докато откриеш толкова голяма, каквато имаше.

Тялото й изведнъж се вцепени, сякаш я бе ударил гръм, сетне раменете й отново се разтресоха. Майкъл се усмихна и вдигна глава. Още преди тя да вдигне глава и да го погледне с блестящите си зелени очи, той знаеше, че е успял да я разсмее.

Лий избърса очи и кимна:

— Прав си.

Чувстваше се толкова щастлива, сякаш летеше. Изтри влажните й страни и отвратено рече:

— Подарих момичето си на Логан, а виж какво й причини той. — Сетне Майкъл се вгледа в очите й и многозначително каза: — Аз също искам да му отмъстя.

Лий се усмихна и се предаде. Изведнъж осъзна, че той е все така твърдо решен да я отведе в спалнята си и че тя самата всъщност желае да му позволи. Неочакваното откритие я изненада, ала сериозността и искреността на Майкъл направо я смаяха. Знаеше, че той я обича, и затова се предаде.

В мига, в който зърна очите й да искрят, Майкъл разбра, че е победил. Наложи се да напрегне цялото си тяло, за да не я грабне в ръце.

— Знаеш ли — нежно му напомни тя, сякаш се страхуваше да не нарани чувствата му, — аз никога не съм била твоето момиче. Аз бях момичето на Логан.

Майкъл се ухили щастливо. Лий флиртуваше с него и той самоуверено скръсти ръце пред гърдите си и щраквайки с пръсти, каза:

— Можех да те отнема от него ей така…

— Много си самоуверен.

Майкъл повдигна вежди учуден и арогантно заяви:

— Такъв съм.

— И как по-точно щеше да ме отнемеш от Логан?

— Щях да те любя, точно както ще направя сега, а после ти щеше да ни сравниш, мен и Логан.

Неподготвена да прави сравнение между двамата, Лий изведнъж се натъжи. Логан беше чудесен любовник… когато си правеше труда да я люби.

За неин ужас Майкъл не само отгатна мислите й, но и реши да ги обсъдят. Засмян, той се вгледа в очите й.

— Толкова ли беше добър?

Тя се опита да го накара да изостави темата, поглеждайки го разсеяно и извръщайки глава. Той обаче продължи:

— Ама наистина ли? Толкова добър ли беше?

— Що за разговор водим… — каза Лий и сложи край на обсъждането.

Майкъл също се чудеше, ала сега знаеше, че тя е готова за него, затова се изправи, прегърна я през кръста и я поведе към спалнята си.

— Нека сравнението да започне — каза.