Джудит Макнот
Някой бди над теб (60)

Шестдесета глава

Пред асансьорите чакаше цяла тълпа, затова Маккорд тръгна към стълбището и Сам го последва. Вървеше пред нея и тя с копнеж се загледа в малките къдрички на тила му, които леко докосваха яката на палтото. Той обаче явно още мислеше за неразумната си доверчивост, която го бе накарала да преследва невинен човек.

— Толкова се радвам, че Валенте ми натри носа сутринта — каза й саркастично. — Опитват се да го осъдят от години, а аз щях да им помогна да го завържат на електрическия стол за нещо, което не е извършил. Докъде ли може да стигне злоупотребата с властта и положението?

— На мен ми се струва, че Валенте е голям късметлия — рече Сам зад него.

— И как пък стигна до този извод? — насмешливо рече Маккорд тъкмо преди да стигнат площадката на втори етаж.

Младата жена понечи да докосне непокорните къдрички на тила му, ала се опомни и отдръпна ръка. Явно можеше да се опази от чара и магнетизма на този мъж, когато той бе самоуверен. Ала когато Мичъл Маккорд бе измъчен и тъжен, бе напълно беззащитна пред него.

— Защото ти никога не би позволил това да се случи. Защото не си подлизурко. Именно затова си толкова невероятен…

Той спря и се обърна толкова рязко, че Сам не можа да реагира и ръцете им се срещнаха на парапета. Сърцето й заблъска в гърдите, когато погледите им се срещнаха, а лицата им бяха едва на сантиметри едно от друго.

Саманта с мъка преглътна и се отърси от магията, качвайки се на горното стъпало. Маккорд я последва и тя неволно се загледа в загорялата кожа на гърдите му, показваща се от разкопчаната му риза. Сам внезапно се ужаси, че някой може да се появи на стълбището и да ги види така. Стреснато пое дъх и рязко го изпусна, а Маккорд го забеляза и сведе поглед към гърдите й. Онова, което каза след миг обаче, напълно я смая.

— Не — изрече с дрезгав смях, сякаш не можеше да повярва, че е способен да изкачи единственото стъпало, което ги делеше. — Не.

Обърна се и бързо заслиза надолу. Сам го последва, сломена, ала твърдо решена да не го показва. Маккорд отвори вратата и двамата се озоваха на зле осветения паркинг зад сградата.

— Вечерта е чудесна — излъга Сам, усмихвайки се в мразовитата нощ. — Наистина предпочитам да взема метрото и да напазарувам, преди да се прибера вкъщи.

С ослепителна усмивка тя се обърна и понечи да си върви, ала когато той я сграбчи за лакътя, се намръщи и се обърна.

— Влизай в колата ми — нареди й.

Сам издърпа ръката си, но не грубо, защото не искаше да му покаже, че е разстроена. Да покажеш на един мъж, че си разстроена, означава да му дадеш възможност да си направи погрешните изводи, което всъщност е последното нещо, което желаеш. Да се засмееш обаче, означава да объркаш мъжа срещу себе си. И Сам се засмя доста убедително.

— Благодаря ти, но наистина предпочитам да се прибера с метрото и да напазарувам.

— Влизай в колата — изкомандва отново той и плъзна ръка по гърба й, подканвайки я да се качи в автомобила.

Следващата огромна грешка, която една жена можеше да допусне с мъж като Маккорд в подобно настроение, бе да направи от мухата слон. Което съответно щеше да накара мъжа да реши, че мухата наистина е слон.

Сам спокойно се качи в колата, а той затвори вратата след нея и я заключи с ключа си.

Сам едва потисна смеха си.

— Нали знаеш, че и двамата сме въоръжени — рече тя, когато той се настани зад волана!

— Единият от двама ни обаче е по-добре въоръжен — безцеремонно заяви той.

Сам се усмихна многозначително и тихо попита:

— Кой по-точно?

Маккорд бавно се обърна към нея и преметна ръка на облегалката на седалката й. За един миг на Сам й се стори, че ще я прегърне през раменете и ще я придърпа към себе си. Вместо това той отдръпна ръка и запали двигателя.

— Ти — отвърна.

После Сам набързо му разказа какво е научила от Валенте, след което мълчаха по целия път до дома й. Преди не им се беше случвало, досега винаги бяха намирали общи теми. Сам се чувстваше много неудобно. Маккорд се държеше ужасно непредвидимо. Разбира се, на стълбището и тя не се беше държала както се очакваше. Тогава не трябваше да казва онези неща, нито да се разнежва, нито да стои на стъпалото и да докосва ръката на Мичъл.

— Благодаря, че ме докара — каза, докато той паркираше пред сградата. Очакваше той да се изненада от това, че тя живее в такъв скъп квартал, а е само детектив новобранец в полицията. Всъщност той не каза нищо. Сам понечи да отвори вратата и за нейна изненада той изгаси двигателя. — Не е необходимо да слизаш — рече тя и слезе.

Маккорд не й обърна никакво внимание и я последва. Неприятна нервност прогони обичайното за Сам спокойствие, когато общуваше с представители на мъжкия пол.

— Какво правиш? — попита тя, когато той се изправи до нея на тротоара.

— Изпращам те.

— Ти се шегуваш! — задави се от смях Саманта.

— Напротив, напълно сериозен съм — отсече той и заедно с нея мина покрай портиера.

Сам извика асансьора и реши, че е най-добре да подхване забранената тема:

— Надявам се, че не си разстроен за неловкия момент на стълбището.

Маккорд я погледна толкова сърдито, че сърцето й се сви.

— Нека обсъдим това горе.

Тя отново го погледна изумено и му отправи онази усмивка, която винаги влудяваше братята й и объркваше повечето самоуверени мъже.

— Ти да не би да си останал с впечатлението, че ще те поканя горе?

— Въобще не съм останал с това впечатление, аз съм убеден.

По тона и по отношението му Сам заключи, че Маккорд ще я мъмри за неприличното й държание. Да кажеш на един мъж, който ти е колега и още повече пряк шеф, че е „невероятен“, и да докосваш ръката му, означаваше, че не мислиш трезво и че се държиш неприлично. Така бе според правилата, ала всичко започваше да става абсурдно!

Сам отключи апартамента си, влезе вътре и светна лампата. Маккорд я последва, ала спря на прага. Скръсти ръце на гърдите си и остана така.

Внезапно Сам изпита непреодолимата нужда да изглежда прилично и изрядна, докато в душата й бе настъпил истински хаос. Нервно вдигна ръце и стегна панделката, която придържаше косата й. Маккорд стоеше и я наблюдаваше, докато тя оправяше прическата си. После каза:

— Няма да има никакви откраднати целувки по мръсните стълбища, нито натискане в колата, паркирана на тъмната уличка.

Той млъкна за миг, давайки й възможност да осмисли казаното, тя обаче бе толкова шокирана, че несъзнателно отвори уста. Не можеше да повярва, че Мичъл преувеличава дотолкова онзи миг на стълбището, когато всъщност нищо не се бе случило. Не можеше да повярва, че той си мисли, че тя се е опитала да го прелъсти! Явно самочувствието му не само бе огромно, но той очевидно имаше подход към жените, с които работеше. Първо беше поканата за вечеря, после онова с „Любовната свада“, а накрая и бележката, подписана с прякора му. И беше проработило! Беше проработило дори при нея, а Саманта никога преди не се бе кланяла на герои, през целия си живот не беше сантименталничела. Всичко, което бе харесвала у него, изведнъж изгуби значение след това откритие.

— Не само, че работим заедно, но аз съм ти и шеф — без нужда напомни той. — Затова искам да разбереш, че това никога и по никакъв начин няма да повлияе на работата ни, нито на кариерата ти. Ясно ли е?

— Напълно — излъга Сам и продължи да се усмихва мило, скръствайки ръце също като него. — Благодаря ви, лейтенант.

Маккорд присви очи и тихо рече:

— Опитвам се да те уверя, че не трябва да се страхуваш от някакви последствия заради онова, което ще направя сега.

Сам започваше да си изпуска нервите, а това никога не й се беше случвало.

— А би ли ми казал какво точно възнамеряваш да направиш?

— Точно това щях да направя — отвърна той и като че ли изглеждаше леко изненадан от тона й.

— Ами тогава ми кажи.

— Първо, ще развържа тази панделка. Искам косата ти да се разпилее по раменете ти, така че да мога да прокарам пръсти през нея и да открия дали е като коприна. От седмици умирам да го направя.

Сам го зяпна и ръцете й се отпуснаха безсилно.

— След като го направя — продължи той с дрезгав глас, — ще започна да те целувам и преди да напусна дома ти, ще те притисна до тази стена — Маккорд кимна към стената зад гърба си — и ще направя всичко възможно да жигосам тялото ти със своето.

— Защо? — объркано попита тя и се намръщи.

Мичъл явно не разбра въпроса й, ала онова, което й каза, направо я разтопи:

— Защото утре ще ни се наложи да се преструваме, че това никога не се е случило, и ще ни се наложи да се преструваме, докато не закрием делото „Манинг“ или докато един от нас не се оттегли от него. Ако не изчакаме, ако позволим всичко това да започне преди края на делото, значи ще я свършим на някое мръсно стълбище, опитвайки се да откраднем няколко мига за себе си, умирайки от ужас, че някой ще ни открие. Това няма да бъде просто един незначителен флирт и аз няма да го възприемам като такъв, нито ще позволя да го направиш.

Сам не откъсваше очи от лицето му, докато се опитваше да осъзнае какво се случва. Не можеше да повярва, че той я желае и че я бе желал през цялото това време. На всичкото отгоре се опитваше да направи всичко възможно, за да запази кариерата й в участъка, без да й даде повод да се съмнява в чувствата му. Преди го бе възприемала като герой, ала сега направо не можеше да изрази чувствата си към него.

— Докато се преструваме — продължаваше той, давайки й време, колкото да осъзнае думите му, — ти ще имаш достатъчно време да решиш дали искаш да бъдеш с мен и след приключването на този случай. Ако решиш да ме отблъснеш преди това, ще те разбера и няма да го обсъждаме повече. Ще се разделим като приятели и ти ще можеш да се преструваш, че нещата, които искам да ти направя, нещата, които ще направя с тялото ти, не са били повече от сън. — Той отново замълча, за да види реакцията й. — Как ти звучи дотук?

Беше съвсем в негов стил — толкова организирано и пресметнато до последния детайл. Неспособна да сдържи усмивката си нито да спре танца на сърцето си или да угаси пламъка в очите си, Сам едва прошепна:

— Звучи ми точно… в твой стил, Мак.

Той повдигна вежди още в очакване на истинския й отговор. Сините му очи я приковаваха на място.

Вместо да каже нещо, Сам вдигна ръка и бавно развърза панделката си. Косата й се разпиля по раменете.

Мичъл нежно обхвана лицето й с ръце и бавно плъзна пръсти в гъстата кестенява коприна.

— Сам — тихо промълви той, сякаш боготвореше името й. Приведе се над нея и докосна устните й със своите. — Сам — отново повтори.

 

 

Когато Маккорд си отиде, Сам затвори вратата след него, сетне се облегна на стената, до която я бе притискал допреди малко, и бавно се отпусна на пода. Притисна колене към гърдите си, обви ги с ръце и отпусна глава. Затвори очи, опиянена от спомена за ръцете и устните му. Дългата й тъмна коса, която доскоро бе вдигната на кок, сега гъделичкаше страните й.

Беше последвала Мичъл Маккорд по онази въображаема пътечка в гората.

Бе паднала от скалата право в пропастта.

Ала какво удоволствие й бе донесло това падане!