Джудит Макнот
Някой бди над теб (6)

Шеста глава

Лий не можеше да понесе мисълта дори да опита закуската и нито пък имаше сили да спори със сестрата, затова скри храната в чекмеджето на нощното шкафче. Облегна се на меките възглавници и се замисли за онова, което детективите й бяха разказали. След няколко минути взе решение и се обади на секретарката си.

Още при първото позвъняване Брена вдигна телефона в апартамента на Лий, намиращ се на Пето Авеню.

— Има ли новини за господин Манинг? — попита тя, още щом я увери, че самата тя се чувства добре.

— Не, не още — отвърна тя, опитвайки се да не показва колко е отчаяна. — Имам нужда от някои телефонни номера. Не са в компютъра. Записани са в малък бележник, който е в дясното чекмедже на бюрото в спалнята ми.

— Добре. Кои номера? — попита Брена и тя си представи как оправната блондинка грабва химикалка, за да запише всичко.

— Директният телефон на кмета Еделман в кабинета му, както и домашният му. Домашният и служебният на Уилям Труманти, той е вписан или на „У“, или на „П“ — Полиция. Ще почакам, докато ги намериш.

Брена се върна светкавично и Лий осъзна, че сигурно е тичала до спалнята и обратно.

— Мога ли да помогна с нещо друго? — попита я секретарката.

— В момента не.

— Къртни Мейтланд идва тук няколко пъти. Не мога да я разубедя, че не си мъртва. Мисли си, че властите го прикриват.

При други обстоятелства новината за буйната тийнейджърка, която живееше в същата сграда, щеше да накара Лий да се засмее, но не и сега.

— Кажи на Къртни, че последното, за което си говорихме двете с нея, бе новата съпруга на баща й. Това трябва да я убеди, че съм жива и с всичкия си.

— Ще й предам. Уредих ти лична сестра веднага щом научих за катастрофата. Беше ли при теб?

— Да, благодаря ти. Тази сутрин я пуснах да си почине, но май не трябваше да го правя.

— Защо, зле ли се чувстваш?

— Какво? — Лий вече мислеше за телефонните разговори, които искаше да проведе. — Не, защото не мога да се справя със сестрата от болницата.

Кметът Еделман беше на път към важна среща, когато Лий му се обади. Въпреки това, щом секретарката му предаде кой го търси, той веднага вдигна.

— Лий, съжалявам за всичко, което ти се случи. Как си?

— Добре съм, кмете — отвърна тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. — Ала още нямам новини за Логан.

— Знам. Помолихме за съдействие щатската полиция. Правят каквото могат, но са претоварени. — Еделман направи кратка пауза, после любезно попита: — Има ли нещо друго, с което да ти помогна?

— Разбирам, че не е редно да ви моля за това, наясно съм, че случаят дори не е на полицията в Ню Йорк, но тук сте изпратили само двама детективи, които да търсят Логан, а времето лети. Възможно ли е да пратите повече хора, които да се включат в търсенето? Ще се радвам да обезщетя града за непредвидените разходи, парите са без значение.

— Не става дума само за пари. Има някои фактори, свързани с юрисдикцията на нюйоркската полиция. Комисар Труманти не може да организира нашествие на наши детективи в Катскилс без съгласието на тамошните общински власти.

— Навън е под нулата, кмете, а съпругът ми е сам някъде там. ФБР има правомощия навсякъде. Мислех да им се обадя.

— Разбира се, че можеш да направиш опит — каза Еделман, ала по тона му разбра, че не му се вярва да успее да привлече интереса на федералните. — Доколкото ми е известно, в планината има доста хора, които са в неизвестност, Лий, но вярваме, че повечето от тях са в пълна безопасност. Просто в момента вероятно им е невъзможно да се върнат заради натрупания сняг и по същата причина не могат да се доберат до телефон или до главните пътища. Защо не се обадиш на Бил Труманти, той ще те запознае с последните новини.

— Точно това щях да направя. Благодаря, кмете — рече Лий, но не чувстваше благодарност. Беше уплашена и имаше нужда от нещо повече от съчувствие. Имаше нужда от помощ.

Комисар Труманти не можеше да говори, когато тя му телефонира, но половин час след това й се обади в болницата. За нейна най-огромна изненада и облекчение той сам предложи да активира всички ресурси на полицията, за да издирят Логан.

— Проблемите с юрисдикцията, за които ви е споменал кметът, вече са разрешени — обясни. Сетне комисарят явно закри слушалката с длан и Лий долови неясни думи. Очевидно той говореше с някого. — Току-що ми докладваха — каза после на Лий, — че детективите, които капитан Холанд изпрати при вас, са се свързали с местните власти. Общината там е разрешила полицаи от Ню Йорк да се включат в издирването на Логан. Всъщност са били много отзивчиви с нашите детективи. Лий, бурята беше ужасна и местните правят всичко възможно, за да помогнат на гражданите.

Тя почувства такова облекчение, че почти се разплака.

— Прогнозата за времето е добра — продължи Труманти. — Може би съвсем скоро ще имаме новини. Вече издадох заповед, веднага щом се подобри видимостта и щом стане безопасно за полети, да се проведе търсене на хижата с хеликоптери. Трябва да покрием доста голям район, така че не чакайте веднага да стане чудо. Не се притеснявайте, при вас са двама от най-добрите детективи на капитан Холанд и те са готови да разследват всяка следа.

— Как бих могла да ви се отблагодаря? — Двамата с Логан бяха близки с кмета и съпругата му, докато Труманти им бе само познат. Не се бе надявала на никаква помощ от страна на капитана, още повече като се имаше предвид поведението на Еделман. Той бе направо ангел-хранител, затова тя събра смелост да го попита дали да не уведоми и ФБР. — Казах на Еделман, че обмислям дали да не се обадя на федералните… — започна тя.

Реакцията му бе толкова негативна, че Лий се притесни дали не е приел думите й като лична обида към себе си и към полицията на Ню Йорк.

— Направо ще си загубите времето, госпожо Манинг — прекъсна я, а тонът му изведнъж стана остър и официален. — Освен ако има нещо, което криете от нашите детективи. Няма нито едно доказателство, нито една, макар и най-дребна подробност, която да ни кара да мислим, че съпругът ви е жертва на престъпление, камо ли пък на федерално престъпление, заради което да се осъществява връзка с Федералното бюро за разследвания.

— Преди време имах проблеми с един преследвач… — опита се да го прекъсне тя.

— Който, доколкото ми е известно, е ограничил действията си, незначителните си действия, върху географска територия, изцяло под юрисдикцията на нюйоркската полиция. Нито един федерален закон не е бил нарушен. Аз дори не съм убеден, че като го хванем, ще можем да го обвиним в нещо конкретно, освен че е станал за смях.

Всеки път, когато Труманти произнасяше думата „федерален“, Лий имаше чувството, че я порицава. Имаше нужда от помощта на полицейския комисар, затова тактично се извини:

— Разбирам. Просто се опитвам да намеря изход от ситуацията. — Беше готова да падне на колене пред този мъж стига той да помогнеше на съпруга й. — Можете ли да ми предложите още нещо, с което да помогна?

Труманти отново смени тона. Сега заговори много по-меко:

— Да. Искам да си починете добре, да се възстановявате, за да не стане така, че когато открием Логан, той да ни обвини за тревогите, които сме ви създали.

— Ще послушам съвета ви. Утре може и да ме изпишат.

— Достатъчно добре ли се чувствате? — попита той и на нея й се стори, че е учуден.

Избягвайки отговора на този въпрос, Лий сподели друга истина с Труманти:

— Болниците ме потискат. Тук се чувствам безпомощна.

— И с мен е същото. Мразя ги. Оправям се едва когато се прибера у дома — засмя се той.

Едва сега Лий се досети, че Труманти отдавна се бореше с рака на простата, но според слуховете губеше битката. Опита се да се сети за нещо окуражително, но вместо това само каза:

— Много ви благодаря. Бяхте невероятно търпелив и мил.