Джудит Макнот
Някой бди над теб (64)

Шестдесет и четвърта глава

В три часа полицаите, които следяха Майкъл Валенте, се обадиха на Маккорд и му съобщиха, че италианецът се е върнал в кабинета си в сградата на корпорацията си на Шесто Авеню в Манхатън.

В четири без петнайсет Сам и Маккорд се качиха на Четиридесет и осмия етаж, за да се срещнат с Валенте в кабинета му.

Бюрото на рецепцията бе изработено от плътно опушено стъкло и се намираше в средата на просторно помещение с подове, застлани с дебели килими. Чакащите можеха да се настанят на удобни меки мебели. В елегантната приемна имаше много стъклени скулптури, поставени на различни места под специални лампи. Повечето от тях бяха абстрактни и много красиви.

Извън приемната се виждаха много врати, всичките затворени. Двама мъже и една жена се бяха настанили на мек диван близо до една от затворените врати. В помещението имаше още един мъж, който бе седнал близо до панорамните прозорци и бе оставил куфарчето си на пода, за да разгледа някакви списания.

Маккорд се легитимира пред момичето зад бюрото и поиска да се срещне с господин Валенте. Обикновено, когато на някой чиновник му бъдеше показана детективска полицейска значка, човекът веднага започваше да любезничи и да нервничи. Такива хора не реагираха с досада на полицейско посещение. Младата и красива жена зад стъкленото бюро определено правеше изключение. Тя погледна значката на Маккорд, после изгледа и самия Маккорд с отегчение и се изгуби някъде в дългия коридор.

— Май не се впечатли много — пошегува се Сам.

— Забелязах — отвърна Мак и понижи глас. — Ако успеем да се срещнем с Валенте, той ще се опита да запише разговора ни заради собствената си сигурност, в случай че му устройваме капан. Не е новак в играта на котка и мишка между полицаи и заподозрени. Не казвай нищо определено, преди да съм успял да го убедя да не записва думите ни. Ако не ми повярва или избере да си отмъщава, въобще не ми се иска да разполага с касета, която да връчи на адвокатите си.

Младата жена бързо се върна, следвана от спретната жена на средна възраст, облечена в светлорозов вълнен костюм. Тъмната й коса бе подстригана късо, а осанката й бе като на кралица. Тонът й бе приятен, но делови:

— Аз съм госпожа Евънстън, секретарка на господин Валенте. Моля, последвайте ме.

Детективите тръгнаха след нея по дългия коридор, минаха през някакъв портал и после завиха по друг коридор, докато най-накрая стигнаха до една врата. Госпожа Евънстън отвори, направи път на Маккорд и Саманта, усмихна се делово и много любезно и възпитано изрече:

— Господин Валенте предложи да отидете на мястото, където слънцето не огрява.

Вратата водеше право към фоайето с асансьорите.

— Знаех си, че е прекалено лесно — отбеляза Маккорд, докато двамата отново вървяха към бюрото в приемната. — Защо ти не опиташ този път.

— Ще трябва да му върна картичката, в противен случай само ще си загубим времето.

Красавицата зад бюрото ги изгледа сърдито, ала Сам мило й се усмихна и извади от чантата си химикалка и лист хартия. На листчето, което после подаде на жената заедно с картичката, написа няколко думи:

„В плика е нашето предложение за примирие. Ваше е, без значение дали ще се съгласите да се срещнем или не. Моля, отделете ни две минути. Става дума за Л.М. и е спешно.“

Сам връчи плика на жената заедно с една от визитните си картички и учтиво я помоли:

— Моля ви, предайте това на секретарката на господин Валенте и ако е необходимо, й покажете бележката ми, за да я прочете веднага. — Младата красавица явно добре знаеше, че секретарката на Валенте ги е изхвърлила през задния вход, затова само сви рамене, остави плика и бележката настрана и се загледа в монитора на компютъра си.

— Ами добре, тогава няма проблеми — весело рече Сам и посегна да си вземе нещата. — Явно сте прекалено заета и предпочитате аз сама да дам плика на госпожа Евънстън.

Жената зад бюрото рязко се извърна, грабна плика и визитната картичка, погледна Сам отегчено и изчезна в същия коридор, в който се бе изгубила и преди малко.

— Явно Валенте успява да накара служителите си да му бъдат лоялни — изкоментира Сам.

Маккорд нищо не каза. Усмихнат, мислеше за бележката, която тя бе написала на Валенте. Изреченията бяха само четири и съвсем кратки, но всички носеха богат подтекст.

„В плика е нашето предложение за примирие“ — ако сте разбран човек, ще признаете, че ви връщаме тази картичка като жест на добра воля.

„Ваше е, без значение дали ще се съгласите да се срещнем или не“ — няма жици. Не се опитваме да ви принудим и откровено признаваме, че дори да искахме, не бихме могли да ви принудим.

„Моля, отделете ни две минути“ — „моля“ — това е дума, която преди не сте чувал от представители на полицията, но ние признаваме, че имате право да я чуете.

„Става дума за Л.М. и е спешно“ — използваме инициалите на Лий Манинг, защото също като вас се опитваме да запазим самоличността и в тайна за всеки, у когото може да попадне тази бележка.

Майкъл затвори телефона и погледна госпожа Евънстън, която тъкмо му подаваше някакъв плик и визитната картичка на детектив Саманта Литълтън.

— Върнаха се — каза му тя намръщено.

Той нетърпеливо взе плика и прочете бележката на Саманта. Когато го отвори, откри, че вътре е картичката, която бе изпратил на Лий в болницата.

„На празненството ти в неделя вечерта ми беше много трудно да се преструвам, че не те познавам.“

После прочете бележката на Сам и скритият подтекст не му убягна. Онова, което прикова вниманието му обаче, бе думата „спешно“, свързана с името на Лий. Ако Литълтън бе толкова умна, че да го изнудва с чувствата му към Лий, значи се бе досетила и да направи копия на картичката. От друга страна, ксерокопията никога не бяха особено впечатляващи за съда, което пък означаваше, че детективите поемат риск, като му връщат картичката.

Майкъл се колебаеше и несъзнателно почукваше с плика по бюрото си. Мисълта да покани Мичъл Маккорд в кабинета си го караше да стиска зъби от ярост, когато изведнъж си припомни думите на Уолбрехт: „Труманти не е избрал подходящия човек. Никой не може да накара Мак да преследва невинен, само и само да уреди нещо за себе си или да угоди на някого… Ако някой все пак се опита да направи това, Маккорд ще го прати на майната му и ще погне истинския виновник, а после и онзи, който се е опитал да го насочи по погрешна следа… Мак е най-добрият детектив в нюйоркската полиция, но не си пада по политическите игри“.

Майкъл не можеше да понася арогантното копеле, но според Уолбрехт Маккорд явно бе свестен, а частният детектив бе най-добрият в бизнеса.

— Да се обадя ли на Бил Ковак от охраната, за да дойде и да напомни на детективите необходимостта от заповед, за да разговарят с вас?

— Не — рязко отвърна Майкъл. — Доведи ги тук, но преди това ми донеси касетофонче.

— Ясно — кимна тя.