Джудит Макнот
Някой бди над теб (63)

Шестдесет и трета глава

Сам изруга наум и направи път на Шрадер и Стив да излязат. Преметна чантата си през рамо и притисна тетрадката към гърдите си. Неохотно се приближи към мъжа, който мълчаливо я наблюдаваше.

— Защо? — направо попита той.

За миг й хрумнаха няколко възможни отговора, с които лесно можеше да обезоръжи и да постави на мястото му един мъж. Тя обаче реши да бъде откровена:

— За „масажа“ ли говориш?

Той кимна.

— Иска ми се да можех да ти отговоря, но не съм сигурна, че ще мога. Просто бях малко нервна. Може би ти и преди си попадал в такива ситуации, но за мен е необичайно.

— Да не би онова, което каза за масажа, да има нещо общо с това, че те смъмрих за закъснението?

Сам се замисли за миг и после кимна:

— Да. Съжалявам. Няма да се повтори.

— И аз обещавам същото.

— Ти да не би да си помисли, че съм се наконтила за среща с друг мъж?

Маккорд я погледна изумен, сякаш въпросът й бе направо глупав.

— Естествено!

Сам прехапа устни, за да не се засмее. После погледът му я прикова и тя мигновено се изгуби в дълбините на сините му очи. Извърна се да си върви.

Зад гърба й той рече:

— Още не съм прекъснал наблюдението над Валенте. Искам да се срещна с него в кабинета му. Трябва да го убедя да ни позволи да поговорим с Лий Манинг открито и честно, без присъствието на адвокати. Ако се наложи, ще я извикам на разпит тук, но ми се иска този път да действам деликатно и цивилизовано. На теб възлагам всичките си надежди да си уредим среща с Валенте.

— Недей. Загубих доверието му, като го попитах дали е бил в апартамента на вдовицата, когато й съобщихме новината за убийството на Манинг. Той знаеше, че ние вече сме наясно с това, и щом зададох този въпрос, ме отряза. Реши, че съм поредното лъжливо и подло ченге.

— А ти защо му зададе този въпрос? — попита Мак, драскайки нещо в тетрадката си.

— Исках да видя дали ще се опита да ме излъже.

Той се облегна назад и замислено я изгледа.

— В негов интерес е да ни позволи да разговаряме с Лий Манинг. Ако успея да се срещна с него, мисля, че ще успея и да го убедя. Но ако го принудя да дойде тук, той ще покани и адвоката си и наоколо ще се напълни с хора. А онова, което искам да му кажа, е за среща на четири очи.

Сам се замисли. Машинално премести тетрадката си в другата ръка и най-сетне рече:

— За да го убедиш да се срещнете в отсъствието на адвокатите му, ще трябва първо да го убедиш, че напълно си променил мнението си за него. И че сега напълно вярваш в невинността му.

Мак се усмихна иронично:

— Той доста ясно ми даде да разбера какво мисли за мен, като ми изпрати послание чрез един приятел от „Интеркуест“. Приятелят ми каза, че Валенте е ужасно „сериозен“.

— Чудесно! — намръщи се Сам, но изведнъж се сети за нещо, което я развесели. — Знам как мога да оправя нещата, но на теб няма да ти хареса.

— Ами опитай!

— Върни му най-уличаващото го доказателство. Върни му картичката до Лий Манинг.

— Права си, не ми харесва. Така ще нарушим процедурата по запазване на доказателства.

— Това е твоята гледна точка. Според него обаче аз съм конфискувала нещо, което не ни принадлежи. Сигурен е, че пазим тази картичка с надеждата да му лепнем друго обвинение. Той е наясно, че тази картичка е много важна за нас, ако искаме да продължим да го преследваме. Освен това той знае всичко за нашата „процедура по запазване на доказателствата“, защото несъмнено му се е налагало много пъти да чака полицията да му върне нещо, което му принадлежи. Върни му картичката и това ще те реабилитира пред него.

За миг Маккорд се поколеба, ала после се съгласи:

— Добре, но ще направя поне шест копия и ще ги заверя нотариално. Освен това се обади на сенатора и му кажи, че може да закъснееш за коктейла.

„Той знае!“ — осъзна Сам. Сетне веднага се досети, че Мак не би я включил току-така в екипа си, без да я е проучил. Той беше много внимателен към всичко, което правеше. Включително, когато целуваше една жена.

— Добре, лейтенант — пошегува се тя. — Ще му се обадя.

Сам отново се обърна да си върви, ала сериозният му тон и дрезгавият му глас я накараха пак да се обърне.

— Сам…

— Да?

— Много си красива.

Сърцето й заби лудо и тя щастливо се засмя:

— Колко странно, преди малко и аз си помислих същото за теб.

Саманта тръгна към вратата и Маккорд се загледа след нея. После посегна към телефона, ала забеляза драсканиците по тетрадката си. Беше изпълнил цялата жълта страница с две думи: „Моя е“.