Джудит Макнот
Някой бди над теб (5)

Пета глава

В десет и половина сутринта на другия ден Лий беше силно обезпокоена. Детектив Литълтън й се бе обадила преди три часа, за да я осведоми, че предишната нощ с партньора й не са успели да открият хижата и че сега отново са на път и я търсят. Беше й обещала да се обади, ако има някакви новини.

Изглежда, всички останали телефонни обаждания минаваха първо през регистратурата, защото през нощта човек от персонала на болницата беше оставил купчинка със съобщения на нощното й шкафче. Тя нямаше какво друго да прави, освен да препрочита съобщенията си.

Джейсън беше звънял шест пъти, а предпоследното му съобщение бе направо грубо:

„От болницата задържат всичките ти обаждания и не позволяват свиждания. Кажи на лекарите си да ме пуснат да дойда да те видя и ще съм при теб само за три часа. Обади ми се, Лий. Обади се първо на мен. Обади ми се. Обади ми се.“

Последното му съобщение беше оставено едва две минути след предното. Този път Джейсън искаше да й разкаже за пиесата:

„Джейн изпълнява ролята ти добре, но далеч не е на висотата ти. Опитай се да не се тревожиш много за представлението.“

Лий дори не се бе сетила за пиесата или за дубльорката си. Беше изумена от съобщението на Джейсън и че дори му е хрумнало, че в такъв момент ще се тревожи за проклетата пиеса.

Освен съобщенията на Джейсън имаше още дузини телеграми и обаждания от нейни приятели и бизнес партньори и познати на Логан. Хилда също се беше обаждала, съобщението й гласеше:

„Оздравявайте бързо.“

Прес агентката на Лий и секретарката й също бяха звънели да им даде инструкции веднага щом се почувства по-добре, за да им се обади.

Тя продължи да прелиства съобщенията, утешена донякъде от загрижеността на познатите и близките си. Изведнъж попадна на съобщение от Майкъл Валенте:

„Мисля за теб. Обади ми се на този номер, ако мога да помогна с нещо.“

Остана потресена от фамилиарния му тон, но усети, че неприязънта й се дължи по-скоро на собствената й антипатия към него, отколкото към думите му.

Неспособна да стои повече със скръстени ръце, Лий остави купчинката листове настрани, избута масичката с недокоснатата закуска и взе телефона. Когато се представи на оператора, той й се стори стреснат и в същото време щастлив, че разговаря с нея.

— Съжалявам, че ви затрупват със съобщения за мен — започна тя.

— Няма нищо, госпожо Манинг. Това ни е работата.

— Благодаря. Обаждам се, защото исках да се уверя, че не задържате никакви обаждания от полицията или от съпруга ми.

— Не, не. Разбира се, че не. Веднага бихме свързали полицаите с вас, а и всички знаем, че съпругът ви е в неизвестност. В никакъв случай не бихме задържали обаждането му. Лекарят ви и детективите от Ню Йорк ни дадоха специални указания за обажданията. Трябва да свързваме всеки, който твърди, че има информация за съпруга ви, но от останалите трябва да записваме съобщения. Репортерите ще прехвърляме към администрацията, за да може да говорят с тях.

— Благодаря ви — промълви Лий. Беше разочарована. — Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности.

— Моля се за вас и за съпруга ви — каза операторът.

Искреността на думите му почти я разплака и гласът й се разтрепери от страх и благодарност:

— Не спирайте да се молите.

— Обещавам.

— Налага се да проведа няколко междуселищни разговора. Как да го направя от телефона в стаята си?

— Имате ли телефонна кредитна карта?

Кредитните карти, портфейлът и електронният й органайзер бяха в колата на дъното на езерото, но тя знаеше наизуст номера на телефонната си карта, защото я използваше често.

— Да, имам.

— Тогава наберете деветка за външна линия и използвайте картата си.

Лий се опита да се свърже с Логан по мобилния му телефон. Когато той не отговори, позвъни на Хилда да провери дали тя не знае нещо ново, ала разтревожената германка повтори само онова, което Лий вече знаеше от детективите.

Понечи да набере номера на Джейсън, когато в стаята влезе една сестра и я прекъсна:

— Как се чувствате днес, госпожо Манинг?

— Добре — излъга тя, докато жената проверяваше системите, прикрепени към тялото й.

— Не сте ли използвали системата с морфина? — попита сестрата с объркано и ядосано изражение.

— Нямам нужда. Добре съм. — Всъщност цялото тяло я болеше и туптеше от нараняванията, а сестрата явно добре знаеше това. Жената се втренчи в Лий, намръщи се недоверчиво и тя беше принудена да си признае: — Не искам морфина, защото трябва да съм на себе си тази сутрин.

— Имате нужда да се избавите от болката и да си почивате, за да може тялото ви да оздравее.

— По-късно ще ми я сложите.

— Освен това трябва да се храните — изкомандва сестрата и бутна масичката към нея.

Когато сестрата си отиде, Лий отново измести подноса със закуската и посегна към телефона. Събуди Джейсън.

— Лий? — сънливо измърмори той. — Лий! Мили боже! — развика се драматургът, когато внезапно се разсъни. — Какво става? Как си? Знаеш ли нещо за Логан? Той добре ли е?

— Нямам вести от него. Добре съм. Малко съм насинена и унила, но това е всичко. — Лий долови вътрешната борба на приятеля си, който не я попита кога ще може да се върне в театъра. — Искам да те помоля за една услуга.

— Само кажи.

— Може би ще наема хора да търсят Логан. На кого да се обадя? На частни детективи ли? Познаваш ли някого?

— Скъпа, не мога да повярвам, че смееш да се съмняваш. Как според теб открих, че Джеръми ми изневерява? Как според теб се отървах от онзи шарлатанин, който искаше да плащам…

— Можеш ли да ми дадеш телефонните номера на някоя кантора или детектив? — прекъсна го Лий.

Само докато извади химикалка от чекмеджето на шкафчето и докато запише номера, болката в тялото й стана толкова силна, че едва не изкрещя. Приключи разговора с Джейсън и затвори. Едва тогава се отпусна върху възглавниците и се съсредоточи върху дишането си, за да намали болката в ребрата. Все още лежеше замаяна, когато сестрата влезе отново в стаята и забеляза недокоснатата закуска.

— Наистина трябва да се храните, госпожо Манинг. Не сте хапвали нищо от дни.

Личната болногледачка на Лий беше много по-сговорчива, но сега не бе дежурна и нямаше да бъде при нея чак до вечерта.

— Ще хапна, но не сега…

— Настоявам. — Медицинската сестра отново побутна подноса към нея. Отвори пластмасовите капачета на чиниите и попита: — Какво ще опитате първо? Ябълковото пюре, пшеничения зародиш с кисело мляко или яйцата на очи?

— Не съм убедена, че ще мога да преглътна нещо.

Жената се намръщи и се загледа в списъка, оставен на подноса.

— Но вие си ги поръчахте снощи.

— Сигурно съм имала треска.

Явно сестрата се съгласи, но не се предаде.

— Мога да изпратя някого в кухнята. Какво обичате да закусвате?

Въпросът така разстрои Лий, напомняйки й за стария й живот, за сигурността и любовта, които я бяха обграждали, че очите й се напълниха със сълзи.

— Обикновено ям плод. Круша. И чаша кафе.

— Мога да го уредя. Дори няма да ми се налага да пращам някого в кухнята.

Тя тъкмо напусна стаята, когато Литълтън и Шрадер влязоха. Лий седна в леглото.

— Открихте ли хижата?

— Не, госпожо. Съжалявам. Нямаме новини, само още въпроси. — Шрадер кимна към подноса с недокосната закуска и каза: — Ако се канехте да закусвате, моля. Ще почакаме.

— Сестрата отиде да ми донесе нещо друго.

Медицинската сестра влезе точно в този момент, сякаш се бяха наговорили, бутайки количка с огромна кошница, пълна с круши, наредени върху бледожълт сатен. Кошницата бе украсена с красива златиста панделка.

— Тази кошница беше в стаята на сестрите. Крушите не са ли направо изумителни? — попита жената и повдигна голям сочен плод. После огледа кошницата и рече: — Май че няма картичка. Сигурно е паднала. Сега ще ви оставя насаме с посетителите ви.

Лий взе крушата, която жената й подаваше, и се загледа в нея. Напомни й за последната закуска с Логан и сълзите отново опариха очите й. Обви с длани ароматния плод и спомените я отнесоха при съпруга й, при неговата усмивка. Две сълзи се търколиха по страните й.

— Госпожо Манинг?

Лий се засрами и избърса сълзите.

— Съжалявам… Просто съпругът ми винаги ме дразнеше. Казваше, че съм пристрастена към крушите. От години почти всяка сутрин изяждам по една.

— Предполагам, че много хора знаят за този ваш навик? — подхвърли Литълтън.

— Не е тайна. Случвало се е да се шегуваме за това пред други хора. Тези круши сигурно са изпратени от Хилда или от секретарката ми, а още по-вероятно е да са от магазина, от който обикновено си купуваме плодовете — обясни тя и кимна към черните метални столове до леглата. — Моля, седнете.

Литълтън премести столовете близо до леглото, докато Шрадер обясняваше ситуацията:

— Картата ви не бе така точна, както се надявахме. Имаше някои разминавания в посоките, някои от ориентирите ги нямаше, може би са били затрупани от снега. Разговаряхме с всички агенти на недвижими имоти в околността, но никой не знае нищо за мястото в планината, за което ни говорихте.

Внезапно на Лий й хрумна толкова очевидно разрешение на проблема, че се учуди как никой от детективите не се е сетил за него.

— Когато стана катастрофата, бях близо до хижата. Човекът, който ме е намерил на пътя, ще знае точно къде е станало! Говорили ли сте с него?

— Още не сме — отвърна Шрадер.

— Но защо? Защо се лутате из планината и се опитвате да се съобразите с невярната ми карта, вместо просто да питате онзи човек?

— Не можем да говорим с него, защото не знаем кой е.

Заболя я главата от раздразнение.

— Няма да е много трудно да го откриете. Попитайте шофьорите на линейката, която ме докара. Те сигурно са го виждали и са говорили с него.

— Опитайте се да се успокоите — помоли я Шрадер. — Разбирам защо сте разстроена. Моля ви обаче да ме оставите да ви обясня в каква ситуация сме всички.

— Добре. Спокойна съм. Моля, обяснете ми всичко.

— Мъжът, който ви е намерил в неделя вечерта, ви е закарал до малък планински мотел в покрайнините на Хапсбърг. Мотелът се казва „Венчър Ин“. Събудил е управителя на мотела и му е казал да се обади на „Бърза помощ“. После го е убедил да ви настани в топла стая и да ви завие с дебели одеяла. След като ви отнесли в стаята, мъжът, който ви спасил, казал на управителя, че отива до колата си за вещите ви. Така и не се върнал. Когато след няколко минути управителят отишъл да го търси, от колата му нямало и следа.

Гневът на Лий се стопи, обзеха я отчаяние и мъка. Тя затвори очи и се отпусна в леглото.

— Това е лудост. Защо му е на някого да го прави?

— Има няколко вероятни причини. Най-правдоподобната е, че този, който ви е спасил, е бил и същият човек, който ви е блъснал. Почувствал се е виновен, затова се е върнал да види дали може да ви помогне. Щом ви е открил, се е уплашил, че ще го обвинят за катастрофата, затова ви е оставил в сигурни ръце и е духнал, преди да се появи линейката. Независимо обаче дали той и онзи, който ви е блъснал, са едно и също лице, той определено е имал причина да не изчака полицията.

— Управителят ни каза, че онзи карал черен или тъмнокафяв седан — линкълн, с четири врати. Бил доста поочукан. Управителят е на седемдесет, така че не е забелязал друго кой знае какво, освен това се е опитвал да ви помогне и да ви извади от колата. Спомня си шофьора и се съгласи утре да поработи с един от нашите художници. Дано да постигнат някаква прилика и да използваме скицата, в случай, че съпругът ви още не се е появил.

— Разбирам — прошепна Лий и извърна лице.

Единственото, което си представяше, бе щастливото изражение на Логан, когато я целуна за довиждане в неделя сутринта. Той беше някъде там, ранен или затрупан в снега, или и двете. Лий не смееше и да си помисли другото. Вероятността, че на Логан може би вече не можеше да му се помогне, бе прекалено плашеща и тя не си позволяваше да мисли за нея.

За пръв път заговори и Литълтън. Гласът й прозвуча малко колебливо:

— Има още нещо, за което искаме да ви попитаме… — Лий преглътна сълзите си и погледна красивата брюнетка. — Днес сутринта полицай Боровски се върна от почивка и ни извести, че през септември сте съобщили за преследвач. Тъкмо полицай Боровски е записал оплакването ви, а сега е предположил, че тази информация няма да ни е излишна. Дълго време ли продължиха тези проблеми?

Сърцето на Лий подскочи от уплаха, а гласът й затрепери от ужас. Полицаите едва чуха думите й:

— Да не би да смятате, че преследвачът ме е избутал от пътя и че може да е направил нещо на съпруга ми?

— Не, не. Нищо подобно — меко я успокои Литълтън с усмивка. — Просто се опитваме да помогнем. Главните пътища вече са разчистени. Електричеството и телефоните работят, с изключение на една-две съвсем изолирани местности, но и там отстраняват авариите. Съпругът ви ще бъде открит всеки миг. Помислихме си, че докато работим с вас, ще желаете да разкрием самоличността на вашия преследвач. Но ако не желаете…

— Ще ви бъда задължена, ако го направите — прекъсна я Лий, вкопчвайки се като удавник за сламка в обяснението на брюнетката.

— Какво можете да ни кажете за преследвача?

Лий разказа всички случки, които я бяха обезпокоили.

— Значи ви е изпращал орхидеи? — попита Литълтън, когато разказът свърши. — Четохте ли картичките към букетите?

— Не.

Полицайката стана и отиде до белите орхидеи.

— От Стивън Розенбърг са — прочете тя.

— Той е един от спонсорите на пиесата — обясни Лий.

Литълтън започна да чете имената и съобщенията на всички картички. Прегледа половината и кимна към телефонните съобщения и телеграми, оставени на нощното шкафче на актрисата:

— Прегледахте ли ги внимателно?

— Повечето.

— Нали няма да имате нищо против, ако детектив Шрадер ги прегледа, докато аз довърша с тези?

Лий нямаше нищо против, но Шрадер не изглеждаше да гори от ентусиазъм, когато се пресегна да вземе листовете. Щом името в картичката и на последния букет се оказа познато на Лий, Литълтън взе якето си. Шрадер също се изправи и набързо прегледа останалите съобщения. Тъкмо четеше едно от последните съобщения, когато поведението му изведнъж се промени. Мъжът се вторачи в Лий, изучавайки лицето й като на напълно непозната, като на престъпница.

— Предполагам, че Майкъл Валенте ви е много близък приятел?

Лицата на детективите накараха Лий да се почувства омърсена.

— Не, не е — възрази тя. — Запознах се с него на партито по случай премиерата в събота вечерта. — Не каза нищо повече. Не искаше да им казва, че празненството е било в дома й и особено, че Логан и Валенте водеха преговори за общ бизнес. Не искаше да каже нещо, което можеше да промени мнението на полицаите за съпруга й, не искаше те да си помислят, че той не е честен бизнесмен и любящ съпруг, който в момента е изчезнал. А това беше самата истина.

Детективите сякаш повярваха на думите й.

— Сигурно, когато човек е звезда, около него се навъртат много откачалки и перверзници — отбеляза Шрадер.

— Рисковете на професията — опита се да се пошегува тя.

— Сега ще ви оставим да си починете. Имате номерата на клетъчните ни телефони, ако решите да се свържете с нас. Отново ще се опитаме да следваме картата ви. По принцип не е трудно да се открие мястото на катастрофата, но снегът е толкова много, че е почти невъзможно да се открият следите, които са били оставени — обясни Шрадер.

— Обадете ми се, ако откриете нещо. Каквото и да е — помоли Лий.

— Непременно — обеща й той.

Шрадер стисна зъби, но нищо не каза, когато колежката му спря пред стаята на сестрите, за да попита за липсващата картичка на кошницата с крушите. Премълча и когато една от медицинските сестри започна да търси картичката, но когато влязоха в празното фоайе, избухна.

— Що за глупости вършиш? Изкара й акъла с тия простотии. Не се върза на обясненията ти. Разбра точно какво си мислиш.

— Тя не е глупава. Съвсем скоро щеше да си спомни за онзи и щеше да се ужаси от мисълта, че той е виновен за случилото се — отвърна Сам. — По-добре е да знае, че ние вече сме на следата, че вече сме се сетили за тази възможност.

— Каква следа? — подигра се той. — Онзи още е във фазата на романтичните подаръчета, където сигурно и ще си остане, докато някоя друга не огрее на небосклона. Освен това преследвачите не са спонтанни, те мечтаят за мига, в който ще бъдат разкрити. Планират и мечтаят, не се мотаят просто така. Не предприемат действия при катастрофа и ужасяваща зимна виелица, освен ако и това не са планирали — което само по себе си е невъзможно.

Асансьорът дойде и Шрадер млъкна. Сам надникна в кабината, увери се, че е празна, и щом двамата се качиха вътре, се опита да обясни поведението си:

— Не ти ли се струва странно, че съпругът й изчезва в нощта, когато тя едва не загива при катастрофа и е спасена от мистериозен мъж? Прекалено много съвпадения има.

— Ти да не би да твърдиш, че зад всичко това стои някакъв обожател?

Тя не обърна внимание на сарказма на партньора си и отвърна:

— Мисля, че е напълно възможно той да я е преследвал, когато е видял, че колата й изскача от пътя. Останал е, за да я спаси. — Още щом изрече думите, й се прииска да си бе замълчала. Дори на нея тази хипотеза й прозвуча ужасно нелепо.

— Това ли е голямата ти теория? — присмя се Шрадер. — Преследвач, който по някакво чудо се превръща в рицар? Нека сега ти изложа моята теория — Манинг е затрупан някъде от виелицата и по една или друга причина още не може да се измъкне. Госпожа Манинг е изгубила контрол над колата си и е излетяла от пътя. Ето защо тази хипотеза ми харесва — абсолютно същото нещо се случи на стотици хора в неделната снежна буря! Ето защо не харесвам и твоята хипотеза — напълно неправдоподобна е. Всъщност е направо тъпа. С две думи, не струва.

Вместо да се вбеси от думите му, Саманта просто го изгледа и внезапно избухна в смях:

— Прав си, но, моля те, не си скъпи похвалите.

Шрадер беше мъж и като всички мъже приемаше като комплимент думата „прав“, която от своя страна моментално оправи настроението му.

— Трябваше да споделиш хипотезата си с мен, преди да плашиш госпожа Манинг — скастри я той, но много по-меко.

— Сетих се за преследвача едва когато стигнахме там — призна си Сам, когато вратите на асансьора се отвориха на партера. — Крушите изведнъж ме подсетиха за това. Кошницата с плодовете ме наведе на мисълта, че изпращачът е наясно с навиците на актрисата — вътрешна информация — а пък нямаше и картичка. После, като видях колко емоционално реагира госпожа Манинг, като заговорихме за тях…

— Тя вече ти обясни защо реагира така.

Почти бяха прекосили фоайето, когато Сам реши да направи една справка, а Шрадер неправилно си помисли, че тя отива в дамската тоалетна.

— Чакай ме в колата — каза му тя.

Отиде до информацията, където още няколко букета цветя стояха и очакваха да бъдат занесени на получателите си. Сам показа значката си на една от по-възрастните доброволки със синкава коса и картонче на престилката, на което пишеше „госпожа Новотни“.

— Днес сутринта да сте получавали голяма кошница, пълна с круши? — попита я Сам.

— Да. Всички се възхитихме на сочните плодове.

— Случайно да сте забелязали колата, с която ги доставиха?

— Всъщност да. Колата беше черна — като колите на филмовите звезди. Сигурна съм, защото точно тогава отвън имаше и някакви младежи, които й се възхищаваха. Едното от момчетата дори каза, че струва поне триста хиляди долара!

— Споменаха ли марката?

— Да, казаха, че е… — Жената се замисли, сетне лицето й изведнъж грейна. — Казаха, че е „Бентли“! Мога да опиша и шофьора — беше мъж в черен костюм, с черна шапка с козирка. Точно той донесе крушите от колата. Остави ги на бюрото ми. Каза, че са за госпожа Манинг, и ме помоли да й бъдат доставени колкото се може по-скоро.

Сам се почувства като пълна глупачка. Явно скъпите плодове бяха доставени от професионален доставчик, който е карал луксозно бентли. Шрадер беше прав.

— Много ви благодаря, госпожо Новотни, благодаря за съдействието.

Сам вярваше, че е важно да бъде любезна със съвестните граждани. Затова увери доброволката, че информацията й е била много полезна, сякаш й благодареше, че е била така добра да се замеси.

Жената зад бюрото така се зарадва, че се опита да бъде още по-мила с младата детективка.

— Ако искате да разберете нещо повече за шофьора, можете да попитате човека, който ги изпрати — предложи тя.

— Не ми е известно кой ги праща — рече Саманта. — В кошницата нямаше картичка.

— Пликът изпадна, затова.

Нещо в тона на жената накара Сам да се обърне. Госпожа Новотни държеше малък хартиен плик в ръка.

— Щях да го изпратя на госпожа Манинг по някого от доброволците, но те са толкова заети в момента, че… Заради бурята болницата ни е пълна. Има много хора, които са се наранили при падания, които са катастрофирали или са получили инфаркт.

Сам горещо благодари на доброволката, взе плика и тръгна към изхода. Отвори плика, но не защото очакваше да направи някакво разкритие, а защото не й се искаше отново да се излага пред Шрадер или да разстройва госпожа Манинг заради кошница круши, от която е изпаднал някакъв плик. Извади малка картичка. Беше написана лично от някого. Прочете съобщението, докато вървеше. Сетне изведнъж се закова на място. Препрочете картичката още два пъти.

 

 

Шрадер беше изкарал колата от паркинга и сега чакаше Сам точно пред главния вход на болницата. Изгорелите газове излизаха от ауспуха и се разтваряха мигновено в мразовития въздух. Върху предното стъкло вече се бе образувала тънка мрежица скреж. Шрадер се опитваше да я изстърже с кредитната си карта. Беше доста смешен — чистачките се движеха напред-назад, ръцете му бяха без ръкавици, а пръстите му бяха посинели. Сам седна в колата и зачака колегата си да влезе, и да спре да духа премръзналите си ръце. Когато той най-сетне се настани, тя му подаде сгънато листче.

— Какво е това? — попита я той, докато разтриваше пръсти.

— Картичката, която е била в кошницата с круши за госпожа Манинг.

— Защо ми я даваш?

— Защото ти е студено — отвърна тя и предпазливо добави: — и… защото мисля, че ще накара кръвта ти да кипне.

Явно Шрадер беше на друго мнение по въпроса. Въобще не прояви интерес към картичката и продължи да разтрива ръце. Щом свърши, включи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и потегли. Едва тогава взе картичката и нехайно я отвори. Тъкмо беше намалил пред знак „стоп“ на някаква пешеходна пътека, когато рязко спря. Спирачките пронизително изпищяха, а гумите оставиха черни следи по улицата.

— Мамка му! — изруга Шрадер. После отново прочете текста и бавно се обърна към Саманта. Погледът му беше изпълнен с удивление и възбуда. На Сам й заприлича на щастлив ротвайлер, на който току-що бяха подхвърлили кокал. Той тръсна глава, сякаш да проясни мислите си, и отбивайки до тротоара, рече: — Трябва да се обадим на капитан Холанд. — Засмя се, извади мобилния си телефон и набра номера на шефа им. — Ама че удар, Литълтън. Ако Логан Манинг не се появи в най-скоро време жив и здрав, ти ще връчиш такъв случай в ръцете на шефа, че веднага ще се превърнеш в героиня, а Холанд — в следващия комисар на полицията в Ню Йорк. Труманти ще умре щастлив и спокоен. — Заслуша се за секунда и каза на някого по телефона: — Шрадер е. Свържете ме с капитана. Кажете му, че е спешно. Ще изчакам. — После отдалечи телефона от ухото си и възбудено избъбри: — Ако досега официално не си била личната фея-вълшебница на Холанд, вече със сигурност си.

Сам потисна тревогата си и спокойно попита:

— Какво искаш да кажеш с това фея-вълшебница.

Той я погледна укорително и рече:

— Забрави, че някога съм го казал. Каквото и да има между вас с Холанд, то не е моя работа. Сега ми е ясно, че не си само хубаво личице. Имаш невероятен инстинкт, упорита си и на всичкото отгоре си много способна! Това е най-важното.

— Не. Важното е, че предполагаше лично отношение на капитана към мен и искам да знам защо.

— Мамка му! Всички в Осемнайсети подозират!

— Леле, сега се чувствам още по-добре! — сряза го Сам. — Отговори на въпроса ми или ще видиш колко инатлива мога да…

Човекът от другата страна на линията заговори и Шрадер вдигна ръка, за да прекъсне младата жена.

— Да, ще изчакам — каза на събеседника си и отново погледна към привлекателната брюнетка. Взря се в очите й, искрящи от гняв, и реши, че вярва на заплахата й. — Нещата стоят така — ти си новобранец, но въпреки това са те пуснали в отдел „Убийства“ в Осемнайсети. Имаме ужасно заплетени и мръсни случаи, но като за начало Холанд ти даде най-чистия. Трябва ти партньор, но той още не ти е определил никого. Иска лично да ти избере…

Сам се вкопчи в единственото обяснение, което й хрумна:

— Холанд разпределя задачите на всички ни, а и мястото на лейтенант Ънгър още не е заето.

— Да, ама не ти назначава партньор, за да е сигурен, че ще ти намери подходящ, някого, с когото да се разбираш.

— Тогава защо е избрал теб?

Шрадер се ухили на сарказма й:

— Защото знае, че с мен си в безопасност.

— Да не би да ти е казал да се грижиш за мен? — зяпна го отвратена Сам.

— Точно така.

Тя помълча за миг, докато осмисли новината, сетне сви рамене и се направи, че не я интересува.

— Ами, щом това ви кара да си мислите, че има нещо между нас двамата, значи сте дърти клюкарки.

— Стига де, Литълтън. Я се погледни в огледалото — съвсем не си типичната жена полицай. Не псуваш, не си изпускаш нервите, възпитана си и се държиш като дама, а да не забравяме и че въобще не приличаш на полицай.

— Не си ме чувал да псувам — поправи го тя — и все още не си ме виждал ядосана, и какво му е на външния ми вид?

— Нищо. Само питай Холанд или другите момчета в Осемнайсети, и те веднага ще ти кажат, че изглеждаш супер. Е, разбира се, останалите жени в управлението са много по-възрастни от теб и са към стокилограмови, така че за сравнение и дума не може да става.

Сам поклати глава с възмущение, но се почувства облекчена. Следващите думи на Шрадер обаче я шокираха и вбесиха още повече.

— Като толкова много искаш да знаеш, ще ти кажа истината. В централата се носят слухове, че имаш връзки, влиятелни приятели или нещо такова.

— Колко типично! — отвърна тя. — Щом една жена започне да напредва в кариера, предназначена традиционно за мъж, на вас, мъжете, ви е много по-лесно и приятно да припишете успеха й на всичко, ама на всичко друго, но не и на способностите й.

— Е, твоите са дори в излишък — отново я изненада той, ала преди Сам да успее да каже нещо, Шрадер вече слушаше конското на Холанд, че толкова дълго е задържал отворена линията по служебния си мобилен телефон.

— Да, сър, капитане, знам… може би около пет минути. Да, сър, но детектив Литълтън направи откритие и си помислих, че ще искате да чуете за него.

Шрадер беше по-старши от нея, освен това беше назначен като неин надзирател, затова Сам реши, че ще си припише заслугата за разкритието й. Най-малкото очакваше, че той ще пожелае лично да съобщи добрата новина на шефа им. Затова се изненада, когато Шрадер й подаде мобилния си телефон и й намигна:

— Холанд се закани, че ако не е важно…

Когато приключи с разговора, Сам не се и съмняваше, че новината й е оправдала скъпия разговор.

Всъщност Холанд беше решил, че е необходимо и разумно да се впрегне целият свободен персонал и всички средства на нюйоркската полиция в разследването.

— Е? — попита я Шрадер с разбираща усмивка. — Какво каза капитанът?

Тя му върна телефона и преразказа набързо разговора си с Холанд.

— В общи линии, че госпожа Манинг ще получи такова съдействие от полицията в Ню Йорк при издирването на съпруга си, каквото не е и сънувала.

— Или желала — мрачно довърши Шрадер. Той погледна към третия етаж на болницата и добави: — Тази жена е дяволски добра актриса! Успя да ме заблуди.

Саманта проследи погледа на партньора си и намръщени призна:

— И мен.

— Горе главата — успокои я той. — Току-що зарадвахме шефа и сега той сигурно говори с комисар Труманти, и му оправя настроението. До довечера Труманти ще е съобщил на кмета, който също ще умре от щастие. Най-трудно ще е опазването на тайната. Ако федералните надушат, ще се опитат да ни отнемат собственото ни разследване. От години се опитват да заковат Валенте по най-различни обвинения, но не успяват. Няма да са особено доволни, ако полицията в Ню Йорк се справи по-добре от тях.

— Не е ли малко рано за този ентусиазъм? Ако Логан Манинг е жив и здрав, оставаме с пръст в уста.

— Права си, но нещо ми подсказва, че това няма да се случи. Време е за обяд — смени внезапно темата Шрадер, поглеждайки към електронния часовник на таблото на колата. — Дължа ти извинение за това, че се присмях на теорията ти. Нека те черпя един бургер.

Необикновеното му предложение я подтикна да изяде два сандвича. Партньорът й бе много стиснат и постоянно бе прицел на подигравки заради тази своя слабост. За двата дни, през които бяха в планината, Саманта вече на няколко пъти го черпеше с кафе и чипс от машините в болницата. Заради това и заради отношението му към теорията й по-рано тя реши да си отмъсти и подметна:

— Дължиш ми вечеря, ароматна пържола с вкусна гарнитура…

— Не се и надявай.

— Зная къде точно да отидем. Но първо трябва да се свържем с местните власти. Така нареди капитан Холанд.