Джудит Макнот
Някой бди над теб (75)

Седемдесет и пета глава

— Прекрасен дом — възкликна Къртни, когато О’Хара я въведе в гостната в апартамента на Майкъл Валенте на Сентръл Парк Уест. След смъртта на Джейн Сербинг преди три седмици Лий се беше преместила при Майкъл и беше настояла Хилда и Джо да отидат при нея, за да наблюдава възстановяването им. — Сутринта се обадих на Лий да я попитам дали може да намина. Тя тук ли е?

— В кухнята е. Опитва се да разубеди Хилда да не бърше праха по касата на вратата, докато не се почувства по-добре — с раздразнение отвърна той.

— Господин Валенте няма ли си камериерка?

— Има, разбира се, но Хилда я разкара преди седмица. Тази жена навсякъде вижда прах.

— А ти как си?

— Засрамен. Куршумът едва ме одраска, а аз получих сърдечен пристъп.

— Не — оспори Къртни и го хвана под ръката, докато вървяха към кухнята. — Получил си пристъпа, защото си се уплашил за Хилда. Май си падаш по нея.

— Не е вярно! Тя е най-властната жена, която съм срещал. Но поне ме оставя да цепя картите, когато играем джин.

— Ти никога не си искал да цепиш, когато играеше с мен, затова и никога не съм ти предлагала.

— Защото бързах да загубя всичките си пари от пенсионния фонд, та да се свърши веднъж завинаги. С Хилда поне има шанс да побеждавам от време на време.

Къртни кимна разсеяно, занимаваше я нещо друго.

— Получих покана за сватбата на Лий и Майкъл. Остават още три седмици, но им донесох сватбен подарък. Или ще им хареса, или ще ме намразят до края на живота си.

Джо рязко спря.

— Какво искаш да кажеш?

— Нося един вестник — загадъчно отвърна момичето, после нервно се засмя и влезе в кухнята. Забеляза Хилда и подхвърли: — О’Хара току-що ми каза, че е открил как да те измами на карти, когато цепи тестето.

Икономката невъзмутимо се извърна с ръце на кръста.

— Ще го имам предвид.

— А така — рече Къртни и седна на един стол до масата, на която Лий преглеждаше пощата. — Къде е Брена? Защо не се занимава с писмата?

Лий прегърна момичето и отвърна на въпроса й:

— Има среща.

— Как върви подготовката на сватбата?

Младата жена се засмя:

— Поканили сме стотина души, но ще дойдат повече. Там ще бъдат кметът и съпругата му, също така и сенатор Холенбек и жена му. Управителят на „Плаза“ е решил да ни осигури специална охрана, обаче кметът и сенаторът се противят. Организаторът на банкета иска да се спрем на по-просторна зала, което се опитвам да избегна. Майстор готвачът си скубе косата заради някои от нещата, които искам да се приготвят. Лелята на Майкъл заплашва да го изгони и сама да се заеме с ястията. — Къртни нищо не каза, дори не се усмихна и Лий разтревожено я попита: — Какво има?

— Нищо. Е… има нещо… — Момичето взе огромната си чанта и извади няколко листа с печатен текст и един брой от „Ю Ес Ей Тудей“. Подаде листовете на актрисата, ала вестника остави при себе си. — Преди две седмици, след като интервюирах лейтенант Маккорд, завърших статията си за Майкъл, онази за часа по журналистически разследвания. Реших, че може би ще искаш да я прочетеш.

— С удоволствие — възкликна Лий, объркана от притеснението на Къртни.

Тя взе листовете и се облегна назад, за да прочете текста.

„Сред жителите на Съединените американски щати е разпространено схващането, че правосъдната система съществува, за да следи за спазването на законите, а когато тази система направи грешка, то тази грешка е повече за сметка на виновните, отколкото на невинните.

Повечето от нас вярват в това, както вярват в максимата, че човек е невинен до доказване на противното. Именно тази двойна застраховка предпазва хората от опасността да бъдат съдени непрестанно за едно и също престъпление и именно тя дава основание да смятаме, че след като дългът пред обществото веднъж е платен, то той е… изплатен завинаги.

Ала някои хора имат основания да се съмняват в коректността на концепцията и съмненията им са продиктувани от горчив личен опит. Майкъл Валенте е един от тези хора.

Не е лесно да бъде опознат. И докато не го опознаеш, е доста трудно да го харесаш и да се сприятелиш с него. Ала като всеки друг и Майкъл Валенте чете вестници, и гледа телевизионните новинарски емисии. Аз бях от хората, които си мислеха, че знаят всичко за него. Но това бе, преди да се запозная с него. Тогава също като вас не го харесвах.

Сега го харесвам.

Дори повече, възхищавам му се и го уважавам. Желая приятелството му, иска ми се да ми беше брат или чичо. Иска ми се да бях по-възрастна или той да бе по-млад, защото когато Майкъл Валенте обича някоя жена, той я обича безрезервно, напълно и завинаги. Завинаги.

Разбира се, има и уловка. Майкъл Валенте не може да те обича без последствия. Явно любовта му позволява на цялата правосъдна система да шпионира, да пречи, да лъже и да увърта и да подвежда под отговорност не само него, но и обичаните от него хора. Позволява й да нарушават всяко едно човешко и гражданско право, защитавано от конституцията и от самата правосъдна система.“

След тези уводни думи статията на Къртни изобилстваше от факти и прекъсваше емоционалния стил на разказване. Цитираха се някои документи от делата, водени срещу Майкъл. Когато Лий свърши да чете, момичето притеснено ядеше ябълка и крадешком поглеждаше към приятелката си. Лий обаче бе трогната от написаното. Хвана ръката на Къртни.

— Какво мислиш? — попита момичето.

— Мисля, че е чудесна. Ти си чудесна.

— Ами задръж тази мисъл.

— Защо? — Къртни се поколеба и Лий реши, че професорът в колежа не е харесал статията.

Тя попита момичето какво са казали преподавателите й.

Преди да отвърне, Къртни отново отхапа от ябълката.

— Ами, той не беше ентусиазиран като теб. Чете ми конско, че съм се отклонила от темата и че стилът ми на писане е „толкова възторжено сантиментален, че не може да се преглътне на празен стомах“. Каза, че единствената връзка между журналистическите разследвания и моята статия е, че съм използвала лист хартия, за да напиша информацията.

— Но това не е честно… — тъжно възкликна Лий.

— Защо да не е? Той е прав. Знаех, че ще наговори такива неща.

— Тогава защо написа статията?

Къртни отново отхапа от ябълката и замислено отвърна:

— Исках всичко около Майкъл Валенте да се изясни веднъж завинаги.

— Знам. И го оценявам. Обаче също така си спомням, че щяха да пишат само една шестица и че ти отчаяно я искаше.

— Получих си я.

— Така ли? Но как?

— Получих най-много точки от всички за „степен на трудност по отношение на уреждането на интервюто“ и за „интересната гледна точка“.

— Аха — засмя се Лий.

— Обаче нещо друго ми гарантира шестицата на практика.

— Какво? — попита Лий.

Вместо да отговори, Къртни взе вестника и го разтвори на вътрешна страница. После го плъзна по масата към приятелката си.

— Направих дебюта си.

Лий се ококори разтревожено и изненадано.

— О, мили боже!

— Честно… не знаех, че професорът ще даде статиите ни на вестниците само за да види какво ще стане. Обаче, когато разбрах, че са избрали статията ми, ми хрумна, че след като Майкъл бе публично унижаван от пресата, то там е и мястото, където да се реабилитира. Той вече е нещо като герой в Ню Йорк за всеки, който е бил притесняван от полицията или са го глобили несправедливо. Но ми се прииска всичко да се изясни не само тук в града. — Къртни млъкна, като че ли вече не знаеше какво да каже в своя защита. Приведе рамене и едва попита: — Как мислиш, какво ще каже Майкъл? Искам да кажа… това все пак си е нахлуване в личния живот, особено като се има предвид, че аз всъщност не съм го интервюирала в истинския смисъл на думата…

Без да забележи, че Хилда и Джо я наблюдават разтревожени, Лий се опита да си представи реакцията на Майкъл.

— Него никога не го е интересувало мнението на другите — отвърна след миг. — Не го интересуваше, когато вестниците го клеветяха, затова се съмнявам, че ще се заинтересува и сега.