Включено в книгата
Оригинално заглавие
Someone To Watch Over Me, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 133 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
n0na (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2014)

Издание:

Джудит Макнот. Някой бди над теб

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2004

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-215-3


Първа глава

— Госпожице Кендал, чувате ли ме? Аз съм доктор Меткалф. Намирате се в болница „Добрият самарянин“ в Маунтинсайд. Сега ще ви изнесем от линейката и ще ви приемем в спешното отделение.

Треперейки неудържимо, Лий Кендал се заслуша в настойчивия мъжки глас. Думите на непознатия не й позволяваха да загуби съзнание, ала въпреки това тя не успя да отвори очи.

— Чувате ли ме, госпожице Кендал?

С огромно усилие повдигна клепачи. Лекарят, който й говореше, се бе навел над нея и преглеждаше главата й, а до него стоеше медицинска сестра и държеше прозрачна банка с течност. На банката пишеше „номер IV“.

— Сега ще ви изнесем от линейката — повтори мъжът, докато насочваше малко фенерче към очите й.

— Трябва… да кажете… съпруга ми, че съм тук — прошепна тя.

Той кимна и окуражително стисна ръката й.

— Щатската полиция ще се погрижи. Между другото, имате много фенове тук в „Добрият самарянин“ и аз съм един от тях. Ще се грижим добре за вас.

Гласове и неясни образи връхлетяха Лий, когато я изнесоха на носилка от линейката. Червено-сини светлини пулсираха бясно на фона на надвисналото сиво небе. Хора в униформи се появяваха и изчезваха от погледа й: лекари, санитари, медицински сестри, полицаи. Вратите се отвориха, фоайето нахлу стремително, а с него и хората, които я засипаха с въпроси.

Лий се опита да се съсредоточи, ала гласовете се сляха в непонятна глъчка, лицата сякаш се размазаха и изчезнаха в мрака, който погълна и останалата част от помещението.

Когато отново дойде на себе си, навън беше тъмно и валеше лек снежец. Тя се опита да преодолее замайването, причинено от лекарството, вливащо се във вените й, и учудено огледа помещението. Явно се намираше в болнична стая, отрупана с пищни букети цветя.

На стол край леглото до огромна кошница с бели орхидеи и ваза с яркожълти рози седеше медицинска сестра с прошарена коса и четеше „Ню Йорк Поуст“ със снимка на Лий на челната страница.

Лий извърна глава, доколкото медицинската яка й позволяваше, и се заоглежда за Логан, но явно засега бе сама със сестрата. Опита се да размърда краката си и с облекчение установи, че все още са здраво закрепени за тялото й и че й се подчиняват. Ръцете й бяха бинтовани, а главата й бе обвита в нещо. Ако не мърдаше много-много обаче, единственият дискомфорт, който чувстваше, бе тъпа болка из цялото си тяло, малко по-остро пробождане в ребрата и дращене в гърлото, което като че бе натъпкано със стърготини.

Беше жива, а това бе истинско чудо! Фактът, че е цяла-целеничка и без сериозни контузии, я изпълни с радост и благодарност. Тя преглътна и прошепна:

— Може ли малко вода?

Сестрата вдигна поглед и професионалната усмивка разведри лицето й.

— Събудихте се! — рече и бързо затвори вестника, сгъна го и го остави край стола си.

На картонче, закачено на престилката й, пишеше: „Мед. сестра Ан Маккей“. Лий успя да го прочете, докато жената й наливаше вода от розова пластмасова кана, оставена върху поднос край леглото.

— Трябва ви сламка. Ей сега ще ви донеса.

— Моля ви, недейте. Толкова съм жадна.

Сестрата поднесе чашата към устните на пациентката си, ала тя я взе от ръцете й.

— Мога сама — успокои сестрата и се удиви от усилието, с което бинтованата й ръка успя да задържи чашата. Когато върна чашата на сестрата, ръката й трепереше, а гърдите я боляха непоносимо. Уплаши се, че може би е пострадала по-тежко, отколкото си мислеше. Отпусна глава на възглавницата и попита: — Какво ми е?

Ан Маккей явно гореше от нетърпение да й разкрие подробностите, ала се подвоуми:

— Трябва да попитате доктор Меткалф.

— Ще го попитам, но ми се иска да разбера още сега от личната си медицинска сестра. Няма да издам, че сте ми казали.

Не се наложи да убеждава дълго жената.

— Когато постъпихте, бяхте в шок. Имате сътресение на мозъка, бяхте в хипотермия, имате счупени ребра, опасяваме се за травми на шийните прешлени — с други думи, може да имате травма на врата. Имате няколко дълбоки рани на скалпа, както и разкъсвания и драскотини по ръцете, краката и торса, но по лицето си почти нямате рани. Това направо е чудо. Освен това имате охлузвания и натъртвания по цялото…

Лий се усмихна колкото можа с подутите си устни и вдигна ръка, за да спре изреждането.

— Има ли ми нещо сериозно? Нуждая ли се от операция?

Сестрата се слиса от ведрото настроение на пострадалата, но на лицето й бързо се изписа възхищение.

— Няма да има операции — отвърна и ободрително я потупа по рамото.

— А физиотерапия?

— Не мисля. Но трябва да се подготвите. Ще се чувствате като пребита няколко седмици и ребрата ще ви болят. Раните и изгарянията ще имат нужда от постоянно внимание, те не трябва да се подценяват…

Лий се усмихна и отново прекъсна потока от потискащи медицински подробности.

— Ще внимавам — каза и смени темата с единственото друго нещо, което я измъчваше. — Къде е съпругът ми?

Сестра Маккей се поколеба, после отново я потупа по рамото.

— Ще отида да проверя — отговори и забърза, оставяйки я с впечатлението, че Логан е наблизо.

Изтощена от разговора и от усилието да пие вода, тя затвори очи и се опита да си припомни какво й се случи от вчерашната сутрин, когато Логан я целуна за довиждане, до момента…

Той беше толкова развълнуван, когато излезе от апартамента им в Горен Ийст Сайд, беше нетърпелив да се срещнат в планината и там да прекарат заедно нощта. Повече от година беше издирвал най-красивото местенце за почивка в планината, уединено кътче, където да издигне каменната къщичка, която проектира за двама им. Беше му трудно да открие място, понеже вече бе завършил плановете за къщата и парцелът трябваше да е подходящ. В четвъртък най-сетне бе открил терен, който му хареса. Сега изгаряше от нетърпение Лий да го види. Затова настоя да прекарат неделната вечер, първата им свободна вечер, в хижата, построена на мястото.

— Не е използвана от години, но ще почистя, докато те чакам. — Обеща й с изненадващ ентусиазъм, въпреки че мразеше да чисти. — Няма електричество, нито отопление, но ще запаля огън в камината и ще спим на пода в спалните чували. Можем да вечеряме на свещи. На сутринта ще се любуваме на изгрева над върховете на дърветата. Нашите дървета. Ще бъде много романтично, ще видиш.

Планът му я изпълваше със сладостен ужас. Лий участваше в нова пиеса, играна за пръв път на Бродуей предишната вечер. Беше успяла да поспи едва четири часа. Преди да замине за планината, щеше да има дневно представление, след което трябваше да шофира три часа, за да отиде в студената, неуютна хижа и да спи на пода… и на всичкото отгоре да стане призори.

— Нямам търпение — убедително излъга тя Логан, но това, което наистина й се искаше, бе отново да потъне в сън. Беше едва осем, а можеше да остане в леглото до десет.

Той не беше почивал повече от съпругата си, но вече бе облечен и бързаше да потегли за хижата.

— Мястото е трудно за откриване, затова ти начертах подробна карта с много ориентири — каза й и остави лист хартия на нощното шкафче. — Вече съм заредил колата. Май взех всичко необходимо — добави и бързо я целуна по бузата. — Плановете за строежа, колове, канап, греди, спални чували. Все имам чувството, че забравям нещо…

— Метла, парцал и кофа — подразни го сънливо Лий и се обърна по корем. — И четки за чистене, и препарати.

— Ужасна си! — Той я погъделичка по врата.

Тя се разсмя, издърпа възглавницата върху главата си и продължи да му диктува:

— Белина… капани за мишки…

— Говориш като разглезена и капризна бродуейска звезда. — Съпругът й се засмя и натисна възглавницата, за да заглуши следващите й думи. — Къде се дяна приключенският ти дух?

— В „Холидей ин“ — засмя се тя изпод възглавницата.

— Преди обичаше къмпингите. Точно ти ме научи как да лагерувам. Дори на медения ни месец предложи да отидем на палатка!

— Защото тогава не можех да си позволя „Холидей ин“.

Логан се засмя, издърпа възглавницата и разроши косата на Лий.

— Тръгни направо от театъра. Не се бави. — Стана и се отправи към вратата на спалнята. — Знам, че забравям нещо…

— Вода за пиене, свещи, чайник? Храна за вечеря? Круша за закуската ми? — напевно заизрежда Лий.

— Повече никакви круши. Ти си пристрастена — заяви шеговито той и хвърли поглед през рамо. — Отсега нататък си само на корнфлейкс и сини сливи.

— Садист — измърмори тя сред пухените възглавници.

Миг след това се чу хлопването на вратата и Лий се претърколи по гръб. Усмихна се и отправи поглед към Сентрал Парк, към който гледаха прозорците на спалнята. Вълнението на Логан за хижата в планината беше заразно, но най-важно бе, че съпругът й се чувстваше безгрижен. Преди тринайсет години, когато се ожениха, бяха съвсем млади и бедни като църковни мишки. Тежкият труд бе орисия, която после се превърна в навик за тях. В деня на сватбата им общите им спестявания бяха едва осемстотин долара. Можеха да разчитат само на дипломата по архитектура на Логан, на връзките на майка му и на недоказания артистичен талант на Лий — само на това и на непоколебимата си вяра един в друг. С тези неща успяха да изградят прекрасен живот, ала през последните месеци бяха толкова заети, че на практика нямаха сексуален живот. Тя беше потънала в подготовката за премиерата на новата пиеса, а Логан бе погълнат от последния си и най-значителен проект. Лий се излежаваше и съзерцаваше облаците, скупчващи се върху студеното ноемврийско небе, а идеята да прекара нощта край огъня и цяла нощ да се люби със съпруга си определено започна да й се нрави. С Логан искаха дете и тя внезапно осъзна, че дори моментът е подходящ. Замечта се за предстоящата романтична нощ, когато Хилда, вече облечена с палто, влезе в спалнята и донесе закуската.

— Господин Манинг каза, че сте будна, затова ви донесох закуската, преди да си тръгна — обясни прислужницата. Тя изчака, докато Лий седне в леглото, после й подаде подноса със закуската, която се бе превърнала в ритуал — малко сирене, круша и чаша кафе. — Почистих и разтребих след снощното парти. Има ли още нещо, което желаете да свърша?

— Нищичко. Възползвай се от свободния си ден. Довечера при сестра си в Ню Джърси ли ще останеш?

Хилда кимна:

— Сестра ми твърди, че напоследък имала голям късмет на ротативките в „Хара“. Може би и аз ще опитам.

Лий едва сдържа усмивката си. Доколкото можеше да прецени, Хилда бе лишена от човешки слабости, с изключение на ротативките в Атлантик Сити.

— Ще се върнем утре следобед. После трябва да отида направо в театъра, а господин Манинг има уговорка за вечеря и сигурно ще закъснее. Наистина не е нужно да идваш и утре. Защо не останеш със сестра си два дни и не отидете на ротативките и в другите казина?

Предложението да прекара два дни със сестра си хвърли домашната помощничка в тежък душевен конфликт, който поизкриви чертите на искреното й лице. Хилда Брунер беше смъртен враг на мръсотията и бъркотията, във войната срещу тях бе неуморен генерал, маршируващ с прахосмукачката и парцалите, навъсен, готов да унищожи всички микроби. Да си вземе два поредни свободни дни за нея беше равносилно на срамен отбой и бе почти немислимо. От друга страна обаче, ако приемеше предложението на Лий, щеше да прекара два дни със сестра си и с ротативките. Тя огледа безупречно чистата и подредена стая — личното й бойно поле, опитвайки се да пресметне предварително пораженията, които щяха да бъдат нанесени по време на отсъствието й през следващите два дни.

— Ще ми се да си помисля.

— Разбира се — отвърна Лий, мръщейки се в опит да не се разсмее. — Хилда — извика я тя, когато германката забърза към вратата.

— Да, госпожо Манинг? — попита жената, закопчавайки кафявото си палто.

— Ти си истинско съкровище.

Лий се надяваше да тръгне от театъра към четири, но след края на дневното представление авторът на пиесата искаше да внесе някои малки промени в две от сцените с нейно участие и двамата дълго спориха какви точно промени да направят, опитвайки първо по един, после по друг начин. В края на краищата тя се освободи едва в шест.

Рядка мъгла и лек снежец я забави на излизане от града. Лий два пъти се опита да се обади на мобилния телефон на Логан, но той или бе оставил телефона си някъде и не го чуваше, или в хижата нямаше обхват, затова остави съобщение на гласовата му поща.

Докато стигне планината, снегът вече се сипеше на парцали, а вятърът бясно фучеше. Луксозният мерцедес беше тежък и нисък, но пътят бе хлъзгав, а видимостта намаля до четири-пет метра. От време на време дори големите пътни знаци не се виждаха, а малките ориентири, които Логан бе нарисувал на картата си, бяха почти неоткриваеми. В десет вечерта крайпътните ресторанти и бензиностанциите обикновено работеха, но не и тази вечер. Във виелицата паркингите им бяха изоставени и тъмни. На два пъти Лий се принуди да се връща, разтревожена, че е пропуснала някой от ориентирите. На пътя нямаше никого, когото да попита за посоката, оставаше й да продължи да кара и да търси.

Когато трябваше да е на няколко километра от хижата, зави по една преградена отбивка, спря и включи лампата на колата, за да разгледа пак чертежа на Логан. Беше почти убедена, че е пропуснала да свърне три километра по-назад, което според картата се намираше на „шейсет метра южно от остър завой, точно след малка червена плевня“. Двадесет сантиметра сняг покриваше всичко наоколо и онова, което й бе заприличало на малка плевня, всъщност можеше да е голяма черна барака, нисък силоз или стадо замръзнали крави, но Лий реши, че все пак трябва да се върне и да провери.

Запали колата и внимателно направи обратен завой. Когато се върна обратно, намали още повече и заоглежда за черен път, но валеше толкова силно, а мястото беше толкова стръмно, че беше възможно отбивката да е там. Тъкмо свали крак от спирачката и понечи да ускори, когато зад гърба й изведнъж блеснаха дългите светлини на появилата се от мрака кола, летяща към нея с адска скорост. Пътят бе мокър от снега, тя не можа да ускори достатъчно бързо, а другият шофьор не успя да намали. Той се опита да кривне в лявата лента, за да не се блъсне челно в мерцедеса, но вместо това се вряза във вратата на Лий.

Споменът за онова, което последва, бе ужасяващо жив: издуването на въздушните възглавници, писъкът на потрошен метал, пръскащото се стъкло. Мерцедесът изхвърча през мантинелата и се запремята по стръмния насип. Блъсна се в стволовете на няколко дървета, сетне се заобръща по някакви камъни с оглушителни трясъци, които внезапно престанаха, и петте тона смазана стомана рязко се заковаха на място.

Притискана от колана, Лий висеше надолу с главата като замаян прилеп, а около нея избухваха светлини. Ослепителна светлина. Разноцветна светлина. Жълта, оранжева, червена. Експлозии!

Ужасът нахлу във вените й и изостри сетивата й. Тя напипа закопчалката на колана, натисна я и разтреперана се строполи на тавана на преобърнатата кола, опитвайки се да пропълзи през счупения страничен прозорец. Кръв, лепкава и топла, се стичаше по ръцете и краката й, пареше в очите й. Палтото беше прекалено голямо за отвора на прозореца и тя го смъкна. В този миг онова, което досега бе задържало колата стабилна, внезапно поддаде. Лий чу писъка си, когато мерцедесът тръгна напред, преобърна се и полетя някъде надолу. Най-накрая с пронизителен плясък се вряза в сковаваща костите ледена вода.

Лий лежеше в болничното си легло и споменът от падането във водата накара сърцето й да забие силно. Секунди след като падна в езерото, колата започна да потъва като камък и със сърце, сграбчено от смъртен страх, тя се опита да се хване за всичко, което й се изпречи. Зърна широк отвор над главата си и въпреки че дробове й горяха за глътка въздух, събра сетни сили и заплува към повърхността. Стори й се, че е минала цяла вечност, когато най-сетне мразовитият въздух я блъсна в лицето и тя задавено си пое въздух.

Опита се да плува, ала с всяко вдишване режеща болка пронизваше гърдите й, а движенията на тялото й бяха прекалено вяли и некоординирани, за да се придвижи на повече от половин метър напред. Продължи да се мята в ледената вода, но тялото й започна да се вкочанява и нито паниката, нито желанието й да се спаси, не успяха да й вдъхнат достатъчно сили да плува. Главата й вече се отпускаше под повърхността, когато ръката й напипа нещо твърдо и грапаво — дънер на дърво. Сграбчи го и осъзна, че спасителният сал всъщност не се движи. Тя се напрегна и малко по малко се изтегли отгоре му, първо до кръста, после извади и вцепенените си крака от ледената вода.

Трепереща, със сълзи на очи от облекчение, Лий се загледа в снежната пелена и се опита да открие откъде мерцедесът бе минал сред дърветата, за да падне във водата. Нищо не се виждаше. Не се виждаше и надвисналата скала или хребетът, от който колата бе полетяла надолу. Тя усещаше само вцепеняващия костите студ и виждаше единствено чепатите клони, които я удряха, докато се опитваше да пълзи нагоре по склона към шосето, за което не бе сигурна дали е там.

Почти не си спомняше как успя да се добере до върха и как се сгуши върху нещо плоско и мокро. След това всичко бе като мъгла. Всичко, с изключение на странна заслепяваща светлина и мъж — мъж, който я ругаеше.

 

 

Настойчив мъжки глас рязко върна Лий в настоящето:

— Госпожице Кендал? Госпожице Кендал, извинете, че ви будим, но се налага да разговаряме с вас.

Лий отвори очи и безизразно се втренчи в мъжа и жената, застанали край леглото й, преметнали дебели зимни якета през ръка. Мъжът беше около Четиридесетгодишен, нисък, набит, с черна коса и смугла кожа. Жената бе много по-млада от него, малко по-висока и много красива. Дългата й тъмна коса беше вързана на опашка.

— Аз съм детектив Шрадер от полицията в Ню Йорк — представи се мъжът. После добави: — А това е детектив Литълтън. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Лий се досети, че искат да я разпитат за катастрофата, ала се чувстваше прекалено отпаднала, че да си я припомня два пъти — веднъж заради тях и втори път заради Логан.

— Можете ли да изчакате, докато съпругът ми се върне?

— Да се върне откъде? — попита детектив Шрадер.

— Оттам, където е в момента.

— Вие знаете ли къде е той?

— Не, но сестрата отиде да го доведе.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Сестрата беше инструктирана да ни извика веднага щом дойдете в съзнание — обясни й детективът. После без заобикалки попита: — Госпожице Кендал, кога за последен път видяхте съпруга си?

Лошо предчувствие обзе Лий.

— Вчера сутринта, преди да тръгна за планината. Трябваше да отида при него след края на дневното представление, но така и не стигнах.

— Вчера беше понеделник, днес сме вторник — внимателно и каза Шрадер. — Тук сте от шест сутринта вчера.

От страх тя забрави болките в нараненото си тяло.

— Къде е съпругът ми? — попита, повдигайки се на лакти, задъхвайки се от болката в ребрата. — Защо не е тук? Какво става? Какво се е случило?

— Вероятно нищо — бързо я прекъсна Литълтън. — Всъщност той сигурно е загубил ума и дума от притеснение и се чуди къде сте. Проблемът е, че не успяхме да се свържем с него и да му кажем къде сте и какво ви се е случило.

— Откога се опитвате да го намерите?

— От вчера сутринта, когато нюйоркският патрул ни помоли за помощ — намеси се Шрадер. — Незабавно изпратихме полицай в дома ви в Горен Ийст Сайд, но там нямаше никого.

Детективът спря за малко, сякаш за да се убеди, че Лий слуша внимателно думите му, после продължи:

— Полицаят е говорил с портиера ви и е разбрал, че имате домашна помощница на име Хилда Брунер, затова го помолил да му се обади веднага щом тя пристигне.

— Говорихте ли вече с Хилда?

— Да. — Той извади от джоба на бархетната си риза бележник. — Портиерът е видял госпожица Брунер да влиза в сградата в четиринайсет и Двадесет същия следобед. Свързал се е с полицай Пъркинс, който в петнайсет без Двадесет се върнал там и разговарял с госпожица Брунер. За съжаление тя не е знаела къде точно сте планирали да прекарате неделната вечер. Пъркинс помолил госпожица Брунер да прослуша съобщенията на телефонния ви секретар. Имало седемнайсет съобщения в периода от неделя тринайсет и четиринайсет до понеделник четиринайсет и трийсет и пет, но нито едно не е от съпруга ви. — Шрадер затвори бележника си. — Опасявам се, че до настоящия момент не успяхме да свършим кой знае какво. Обаче кметът и капитан Холанд ви уверяват, че ще ви окажат съдействие с всички средства. Затова сме тук.

Лий се отпусна на леглото и се опита да проумее създалата се объркана ситуация.

— Не познавате съпруга ми. Ако е смятал, че съм в беда, непрекъснато щеше да звъни вкъщи. Щеше да се свърже с щатската полиция, с губернатора и с всяко полицейско управление в радиус от сто километра. Щеше сам да тръгне да ме търси. Нещо му се е случило, нещо ужасно, за да не…

— Измъчвате се с прекалено много предположения — рязко я прекъсна Литълтън. — Може да не е имал възможност да се обади или да излезе да ви търси. Бурята остави без електричество и телефони много селища. Авариите още не са отстранени. Натрупа се почти половин метър сняг. На места преспите надвишават два-три метра, а засега снегорините са разчистили само главните пътища. Провинциалните шосета наоколо са почти непроходими.

— В хижата няма електричество, нито телефон, но Логан има мобилен — прекъсна я Лий, чието притеснение нарастваше с всяка изминала секунда. — Той винаги го носи със себе си, но не се опита да ми се обади или да ме предупреди да си стоя вкъщи, въпреки че няма начин да не е знаел в каква буря тръгвам. Това не е типично за него. Той щеше да се опита да ми се обади!

— Най-вероятно не е можел да използва мобилния си телефон — успокои я с усмивка Литълтън. — И моят не работи добре тук. Казвате, че в хижата няма телефон, но дори и мобилният на съпруга ви да е работил, господин Манинг може би е решил да го остави да се зарежда в колата, вместо да го взима вътре. Бурята връхлетя ненадейно. Ако съпругът ви си е почивал или се е занимавал с нещо, когато е паднал снегът, може би е било прекалено късно да отиде до колата си за мобилния телефон и едва тогава е разбрал, че е възникнал проблем. Преспите са направо чудовищни!

— Може би сте права — съгласи се Лий и се вкопчи в теорията на красивата жена, че съпругът й е добре и че просто не е успял да използва клетъчния си телефон заради снега.

Шрадер извади химикалка от джоба си и отново отвори бележника.

— Ако ни кажете къде е хижата, ще отидем да огледаме.

Тя се втренчи в детективите, тревогата отново я обзе.

— Не знам. Логан ми нарисува карта, за да я открия. Няма адрес.

— Добре. Къде е картата?

— В колата ми.

— Къде е колата ви?

— На дъното на едно езеро или изкоп, близо до мястото, където ме откриха. Чакайте, мога да ви начертая карта — сети се тя и посегна към химикалката и бележника на Шрадер.

Ръката й трепереше от напрежението и слабостта, докато правеше чертежа, после направи втора скица и каза:

— Мисля, че втората е по-точна. Логан ми беше написал бележки към картата — добави тя и обърна на чиста страница, за да се опита да напише указанията за полицаите.

— Какви бележки?

— Ориентири, за да ми е по-лесно да разбера дали съм на прав път.

Когато свърши, подаде бележника на Шрадер, но заговори на колежката му:

— Може да не съм преценила разстоянието правилно. Не съм сигурна кое според картата на мъжа ми е осем десети от километъра след старата бензиностанция, след която да завия надясно, или пък колко е шест десети от километъра. Пък и нали валеше сняг — оправда се тя. Сълзите я задавиха. — И не успях да открия някои от ориентирите.

— Ние ще ги открием, госпожице Кендал — механично каза Шрадер, затвори бележника си и го напъха в якето. — Кметът, комисарят и капитанът ни ви пожелават бързо оздравяване.

Лий извърна глава, за да скрие сълзите си.

— Детектив Шрадер, ще ви бъда благодарна, ако се обръщате към мен с госпожа Манинг. Кендал е артистичният ми псевдоним.

Докато се качат в асансьора, детективите мълчаха, но щом вратите се затвориха, Шрадер заговори:

— Сигурен съм, че той е тръгнал да я търси във виелицата. Ако съм прав, вече е станал на ледена шушулка.

Саманта Литълтън си помисли, че има и други, не така плашещи обяснения за отсъствието на Логан Манинг, но не си струваше да спори. Колегата й беше в отвратително настроение вече втори ден, след като Холанд го отстрани от убийствата, които разследваше, за да го изпрати с нея в Маунтинсайд. Не можеше да вини Шрадер за яда и обидата, които чувстваше, заради това, че го бяха направили „бавачка на звездата“, както той го наричаше. Шрадер беше работохолик, упорит и отдаден на службата си като детектив в отдел „Убийства“, и беше известен с това, че разкрива почти всичките си поверени случаи. Сам обаче бе нова в отдела, всъщност се бе прехвърлила преди две седмици в Осемнайсети участък и бе назначена временно да работи с него, докато партньорът му е в болнични. Разбираше и донякъде споделяше раздразнението на Шрадер за неразрешените дела, които се трупаха на бюрата в Осемнайсети, ала се гордееше със способността си да се справя с раздразнението, без да го излива върху хората. Мъжкарските изпълнения, избухванията, гневът и сприхавостта, като тези, които колегата й демонстрираше вече два дни, й се струваха забавни, незрели и понякога леко дразнещи.

Саманта си беше избрала кариера в област, доминирана от мъжете, много от които все още отхвърляха навлизането на жените в онова, което смятаха за своя територия. За разлика обаче от другите жени в полицията Сам не изпитваше нужда колегите й да я приемат и нямаше абсолютно никакво желание да им доказва, че може да се състезава с тях. Знаеше, че може да го направи.

Бе израснала сред шест по-големи братя и още на десетгодишна възраст бе открила, че когато някой от тях я блъсне, е напълно безсмислено да се опитва да му го върне със сила. Много по-лесно и много по-приятно бе просто да се отдръпне и после да му подложи крак.

Когато порасна, се научи да превръща тази тактика в психологическа и вече беше още по-лесно, понеже повечето мъже се поддаваха на чара на красивото й лице и правеха глупавата грешка да я смятат за наивна сладурана. Фактът, че мъжете я подценяваха, никак не тревожеше Саманта. Напротив, забавляваше я и й даваше предимство.

Въпреки всичко това тя харесваше и уважаваше повечето мъже. Ала освен това те й бяха ясни и тъкмо заради това оставаше невъзмутима при всичките им слабости и палячовщини. Почти нямаше нещо, което да кажат или да направят, за да я ядосат или да я шокират. Беше оцеляла след живота си с шест по-големи братя. Вече бе видяла и чула всичко.

— Мамка му! — изведнъж изпсува Шрадер и блъсна с длан стената на асансьора.

Сам продължи да закопчава якето си. Не го попита какво става. Той беше мъж, който току-що беше изпсувал и ударил каквото му бе под ръка. Значи сега се чувстваше длъжен да обясни необяснимото. И той, естествено, направи точно това:

— Трябва да се върнем горе. Забравих да я попитам каква кола кара мъжът й.

— Бял джип „Чероки“, чисто нов и регистриран на името на „Манинг Дивелъпмънт“ — поясни Сам и извади ръкавиците от джобовете си. — Преди малко се обадих в отдела за моторните превозни средства в случай, че госпожа Манинг не може да се спомни, след като се събуди.

— Обадила си се в отдела по мобилния си телефон ли? — заяде се той. — Онзи, дето не работи добре тук, в планината?

— Същият — отвърна тя с усмивка, докато вратите на асансьора се отваряха. — Госпожа Манинг имаше нужда от някакво обяснение за отсъствието на съпруга си и това бе най-правдоподобното, което ми хрумна.

Фоайето на болницата бе пусто, ако не се брояха двамата мъже, които чистеха пода. Шрадер повиши глас, за да се чува над рева на машините:

— Ако ще се размекваш и ще се лигавиш всеки път, когато говориш със семейството на жертвата, няма да изкараш и два месеца в отдел „Убийства“, Литълтън.

— Вече изкарах две седмици — весело отвърна тя.

— Ако не се бе прехвърлила, сега щях да съм в Осемнайсети и да си върша работата, вместо да се мотая тук горе.

— Може би, но ако не се бях прехвърлила, никога нямаше да имам шанса да работя с човек като теб.

Шрадер я изгледа подозрително, търсейки и най-малката следа от сарказъм, но усмивката й изглеждаше съвсем искрена.

— Логан Манинг дори не се смята за изчезнал. Просто го няма.

— И ти мислиш, че аз съм виновна, задето капитан Холанд ни изпрати тук?

— Адски си права. — Той бутна с рамо вратата и студеният въздух ги блъсна толкова силно, че за малко да отстъпят крачка назад. — Семейство Манинг са важни персони. Кметът и комисар Труманти са им приятели, затова Холанд реши да изпрати някого с „добри обноски“, за да се оправи със случая Манинг.

Сам прие думите на партньора си като шега:

— И той мисли, че аз съм този човек?

— Така каза.

— Тогава защо изпрати и теб?

— За всеки случай, ако се наложи да се свърши някаква работа. — Шрадер зачака Саманта да отвърне на обидата, но тя не го направи и той се почувства като пълен идиот. За да заглади нещата, реши да се пошегува: — И защото имам страхотно дупе.

— И това ли ти каза?

— Не, но го видях да ме оглежда.

Сам не се сдържа и се засмя. Той си знаеше, че не е привлекателен, всъщност направо плашеше непознатите. Беше висок само метър и шейсет и бе прекалено широкоплещест за ръста си, впечатлението се засилваше от дебелия му врат, четвъртитата глава с широки челюсти и проницателни, почти черни очи. Когато се мръщеше, на Сам й приличаше на разбеснял се ротвайлер. Дори когато не се мръщеше, пак й напомняше на ротвайлер. Тайно го наричаше Шрадвайлер.

Горе, на третия етаж на болницата, млад лекар стоеше край леглото на Лий и четеше болничния й картон. Тръгна си тихо и затвори вратата след себе си. Допълнителната доза морфин, която бе наредил да й се направи, вече се вливаше във вените й, притъпявайки болката. Лий потърси спасение от тревогите си в спомените от последната им вечер с Логан, която бе прекрасна и когато бъдещето бе изглеждало безоблачно. Съботната вечер. Рожденият й ден. Премиерата на новата пиеса на Джейсън Соломон.

След постановката Логан даде парти, за да отпразнуват и двата повода…