Джудит Макнот
Някой бди над теб (21)

Двадесет и първа глава

На третия етаж се помещаваше огромната полицейска зала, натъпкана с метални бюра и шкафове с документи, използвани от трите смени през денонощието. Тук винаги гъмжеше от хора и кипеше усилена дейност. В съботния следобед не бе по-различно. Някои от детективите пишеха докладите си, други звъняха по телефона, а двама полицаи, разследващи обир, разпитваха група възмутени туристи, очевидци на инцидента. Имаше дори млада жена с дете, която подаваше оплакване срещу съпруга си.

Бившият кабинет на лейтенант Ънгър бе в дъното на коридора, точно срещу залата.

Когато двамата с Шрадер влязоха в кабинета, Маккорд не бе там, ала лампите светеха и промяната, настъпила в стаята, ясно показваше, че има нов обитател. Също като останалите неизползвани помещения в участъка полицаите бързо бяха намерили начини да го пригодят за нуждите си. Преди появата на Маккорд кабинетът бе място за срещи, място, където да си изядеш сандвича на спокойствие, а също и склад за изпочупено оборудване и разнебитени мебели. Сега обаче всичко се бе променило.

Изчезнали бяха портретите на кмета, на полицейския комисар и на губернатора, които Сам бе виждала на стената зад бюрото. Изчезнали бяха и всички почетни грамоти, дипломи и паметни плочи, които покриваха останалите три стени от помещението. Старата коркова дъска за съобщения, която стоеше отляво на бюрото, беше изчезнала заедно с всички бележки и кабарчета, закачена за нея. Оцеляла бе единствено черната дъска, но бе почистена до блясък. Тесният дървен парапет под нея вече не бе претрупан с мръсни гъби и с тебешири. Сега там имаше само една кутия с тебешири, а нова и чиста гъба стоеше в средата на чистото парапетче.

Единствените мебели в кабинета бяха металното бюро, поставено срещу вратата, и двата стола пред него. Имаше още тясна маса и два стола до стената отляво.

— Май Маккорд обича реда повече от Ънгър — прошепна Шрадер, докато се настаняваха на столовете пред бюрото.

„Меко казано“ — помисли си Сам. Столовете и бюрото не само бяха изтъркани до блясък и пренаредени, но и бяха така поставени, че ръбовете им да са успоредни на стените. Масата зад бюрото на Маккорд бе разтребена и сега върху нея имаше само два компютъра — лаптоп, който явно бе на Маккорд, а другият, старомоден и огромен, очевидно бе собственост на участъка. Лаптопът бе точно зад облегалката на стола и на синкавия му примигващ екран се виждаше отворен прозорец изписани две думи: „Въведете парола“. По-големият компютър бе изместен вляво и беше изключен. Върху бюрото на Маккорд имаше четири купчинки с папки, подредени педантично в четирите ъгъла, а етикетите на папките от всеки куп бяха в различен цвят от другите. В средата, точно пред въртящия се празен стол, бе оставена една жълта тетрадка, а върху нея лежеше току-що подострен жълт молив. Под тетрадката имаше още две папки.

Сам нямаше да бъде толкова изненадана от обстановката, ако Маккорд се бе опитал да пренареди и подреди кабинета си, за да му бъде по-приятно по време на разследването за седмица — две или дори повече. Явно обаче той не се опитваше да постигне такъв ефект. Никъде не се виждаше дори една снимка на съпругата му или на децата му, нямаше любима чаша за кафе или преспапие, нямаше нищо лично. Липсваше дори и табелката с името и длъжността, която всеки полицай слагаше на бюрото, което заемаше, и която детективът винаги носеше със себе си при всяко следващо назначение.

Въпреки легендите, които току-що бе изслушала за геройствата и подвизите на Маккорд, Сам реши, че любимецът на Шрадер или е превзет, придирчив паникьор, или е абсолютен невротик. Тъкмо се навеждаше да му каже това, когато случайно зърна името върху една от папките под жълтата тетрадка и разбра, че Маккорд е проучвал личните им служебни досиета.

— Шрадер, първото ти име, да не би да е… Малкълм?

— Да не би да приличам на някакъв си Малкълм? — възмути се той и Сам се досети, че той не харесва името си.

— Малкълм е много хубаво име. Защо не ти харесва? Приеми го — ти си Малкълм Шрадер.

— В такъв случай ти трябва да си Сам Литълтън — прекъсна ги Мичъл и бързо влезе в кабинета си.

Изненадана, Сам скочи на крака, за да се ръкува с Маккорд.

— И ако дотук бях прав, то значи моето име е Маккорд. — Той припряно им кимна да седнат, настани се на мястото си и вдигна телефонната слушалка. — Само едно обаждане и се заемаме за работа.

Сам си отдъхна, че ще има минута-две да си събере мислите. Погледна изсеченото лице на Маккорд и белега на едната му буза и веднага изостави идеята за придирчивостта. Въпреки всичко обаче не можеше да намери подходящи думи, за да го опише. Нищо у него не оправдаваше магнетичното въздействие, което имаше върху околните. Маккорд бе висок и се движеше с пъргавината на човек в идеална физическа форма, ала бе прекалено слаб. Беше около Четиридесет и пет годишен, но косата му бе побеляла. Беше подстриган като Джордж Клуни. Бе добре облечен, особено за детектив. Кафявите му панталони бяха добре изгладени, коженият колан бе в подходящ оттенък на кафявото, а бежовото му поло бе безупречно. Единственият недостатък на облеклото му бе, че кафявото му сако му бе прекалено широко в раменете.

Сам знаеше, че всичко това е без значение, тъй като човек не можеше да бъде преценен само по дрехите. Лицето на Маккорд обаче я объркваше. Имаше бронзов загар, което означаваше не само че Маккорд разполагаше с пари, но и че обичаше да прекарва дни наред по плажовете в тропиците. Явно бе, че има пари, но иначе нищо в това лице с остри черти не говореше за леност. Освен белега на дясната буза лейтенантът имаше и назъбен белег, разсичаш дясната му вежда, както и дълбоки бръчки около устните и на челото.

Лицето на Мичъл Маккорд не бе нито младолико, нито красиво. Всъщност за красота въобще не можеше и дума да става. Ала то излъчваше такава самоувереност и напомняше за толкова много ужасяващи преживявания, че за Сам то бе най-чаровното и най-загадъчно мъжко лице, което някога бе виждала.

След като следващото, което й хрумна, бе, че съжалява, задето не си е измила косата и не се е облякла по-добре, Сам се намръщи объркано и реши да се вземе в ръце.

Маккорд приключи разговора си, затвори и веднага заговори на Шрадер, което означаваше, че приема старшинството му по ранг.

— Добре, сега ме запознайте с фактите. Бавно и обстойно, за да знам какво се е случило до момента. — Той погледна към Сам и добави: — Ако Шрадер пропусне нещо, веднага се намесвай. Не крийте нищо от мен, нищичко. Без значение колко е маловажно.

Сетне млъкна и взе жълтата тетрадка и молива, извъртя се на стола си странично към Саманта и Шрадер и зачака. Щом Шрадер заразказва, той моментално започна да си води бележки.

Сам наблюдаваше лицето му, движенията му и лъснатите до блясък обувки. Сетне посвети цялото си внимание на разказа на колегата си и почти успя да забрави колко привлекателен е Мичъл Маккорд. Дотолкова се съсредоточи в думите на партньора си, че когато Маккорд изстреля първия си въпрос към нея, тя не се притесни и спокойно и съсредоточено му отговори.

— В болницата повярвахте ли на госпожа Манинг, че се е запознала с Валенте едва преди няколко вечери на партито? — попита я той.

— Да.

— Тогава вярвахте ли, че тя наистина е разтревожена за съпруга си?

— Да — повтори Сам и кимна утвърдително.

— Сега, когато смяташ, че лъже, сещаш ли се за нещо, макар и малко, което я е издавало… ако въобще си внимавала за нещо такова.

— Не…

Той долови колебанието й и веднага попита:

— Но какво?

— Но не съм убедена, че се преструва — отвърна Сам. — Първия път, когато я видяхме в болницата, бе упоена, объркана и дезориентирана, но искаше да повикаме господин Манинг, сякаш наистина вярваше, че той е наблизо. На следващата сутрин вече бе на себе си, но беше паникьосана и се опитваше да се овладее. Не изглеждаше да се преструва на уплашена заради нас, а тъкмо обратното.

— Наистина ли? — попита той, ала Сам усети, че не й вярва.

След като зададе още десетки въпроси на Шрадер и вече нито един на нея, Маккорд най-сетне свърши с бележките и остави тетрадката. После отключи чекмеджето на бюрото и извади кафеникав плик за доказателства, надписан от Харуел и после доставен на капитан Холанд по изричната заповед на Шрадер. Маккорд извади отвътре найлоновото пликче, в което бе картичката с почерка на Валенте. Усмихнат, той я прочете на глас:

— „На празненството ти в неделя ми беше по-трудно, отколкото очаквах, да се преструвам, че не те познавам.“

Все още усмихнат, той се обърна към Сам:

— Ти си решила, че към кошницата с крушите е имало бележка от предполагаемия й преследвач, и затова си поискала да я откриеш, нали?

— Да.

— Защо нещо около крушите ти се стори съмнително?

— Защото Лий Манинг спомена, че винаги закусва това и че съпругът й се е шегувал с нея. Кошницата с крушите бе изискан и скъп подарък и предположих, че който ги е изпратил, е бил наясно с навиците на актрисата.

— А не ти ли хрумна, че съпругът й ги е изпратил? Той изчезва мистериозно и внезапно тя получава кошница круши без картичка. Можеше да е нещо като шега между двамата. За това сети ли се?

— Тогава не. Ако не бях открила бележката от Валенте, сигурно щях да се зачудя, особено ако се окажеше, че господин Манинг е мъртъв.

— Той е мъртъв. Валенте се е погрижил за това. За съжаление бележката му до Лий Манинг не е доказателство за заговор за убийство. Той ще отрече, че я е писал, ние ще извикаме експерти, които ще анализират почерка и ще свидетелстват, че той я е писал, после той ще наеме адвокати и те ще изнамерят други експерти, които пък ще кажат, че това е лъжа и ще оборят показанията на нашите. Този вид анализи не се приемат от съдебните заседатели, а и експертите по почерците обикновено не са надеждни свидетели. Докато тази гоненица продължава, адвокатите на Валенте ще продължават да твърдят, че всеки със средно скъп принтер би могъл да го изфабрикува, особено пък някой враг на клиента им, който е искал да го злепостави.

Доволна, че все пак може да спомене нещо полезно, Сам каза:

— Името на Валенте не е напечатано на картичката. То е гравирано. Което означава, че някой с професионален принтер си е свършил работата.

— По какво позна?

— Обърнете я и прокарайте пръст по гърба й, ще усетите лека грапавина зад всяка буква от името му.

— Права си. — Сам не можа да разбере дали е впечатлен от информацията, която бе известна на всяка жена, ценяща хубавите покани и картички. Реши обаче да не му го споменава. Имаше чувството, че той силно се колебае дали да я вземе в екипа си.

— Добре, значи с малко усилия може би ще успеем да докажем, че е имала връзка с Валенте, освен това вече знаем със сигурност, че е карала обратно към града, а не към планината. — Маккорд изведнъж се втренчи в Саманта и на нея й се прииска да не го бе правил, особено при въпроса, който й зададе:

— Какво мислиш за този случай?

Тя не знаеше дали изпитва способностите й, като й задава подвеждащи въпроси, защото на този етап според нея нямаше случай.

— Случай ли? — предпазливо запита.

— Каква е теорията ти до този момент, като се осланяш на чутото и видяното? — нетърпеливо поясни той.

— Нямам теория. Няма достатъчно факти, които да подкрепят такава теория. Знаем, че Майкъл Валенте и Лий Манинг са се познавали отпреди и че са положили усилия да го запазят в тайна. Освен това единственото друго, което ни е известно, е, че госпожа Манинг бе готова на всичко, само и само да стигне бързо до онази хижа. Дори рискува да я видят с Валенте. Да не се опитваме да ги осъдим за прелюбодейство? Защото, ако е така, няма да успеем с наличното…

По погледа на Маккорд Сам разбра, че се проваля на теста му. Затова прекъсна насред изречението. Беше напълно объркана.

Маккорд взе тетрадката си и я подпря на крака си.

— Да не би да твърдиш, че нищо от онова, което си чула или видяла през изминалата седмица, не събужда подозрения у теб?

— Разбира се, че имам подозрения.

— Тогава ни кажи мнението си.

— Нямам мнение, което заслужава да бъде чуто.

— Американците имат мнение за всичко, детектив — рязко изрече той, обзет от нетърпение. — Без значение колко зле информирани са, колко едностранчиво гледат на нещата или колко егоистично подхождат към всичко. Ние не само страдаме от нуждата да оповестяваме мнението си, но и от необходимостта да го налагаме на останалите. Това е национална черта. Национална мания. А сега… — остро рече той — нали си детектив? Би трябвало да си наблюдателна и досетлива. Докажи ми го. Сподели наблюденията си с мен, ако не можеш да си формираш мнение.

— Наблюдения върху какво?

— За каквото и да е! За мен.

Сам бе живяла с шест по-големи братя, които непрекъснато се опитваха да я предизвикат. Доста отдавна се бе научила да не обръща внимание на мъжките предизвикателства. Но не и в този момент. Сега бе подложена на неочаквано изпитание и единственото, което можеше да направи, бе да лиши Маккорд от удоволствието, за което копнееха всички мъже — да дразнят жената срещу себе си. Именно заради това тя погледна учудено и се усмихна съблазнително, когато той й се тросна:

— Ако въобще си забелязала, че съм в стаята, детектив, нека да чуем наблюденията ти за мен.

— Добре, сър, разбира се. Висок сте около метър и осемдесет и пет, тежите около осемдесет и пет килограма и сте на около Четиридесет и пет години.

Сам направи кратка пауза, надявайки се, че той ще се разколебае, ала той не го стори, вместо това й се подигра:

— Само на това ли си способна?

— Не, сър. Съвсем не. Мебелите в този кабинет са лъсната до блясък, и то не само лъснати, а направо стерилни, което значи, че вие или сте необичайно придирчив, или сте невротик.

— Или пък просто мразя да намирам хлебарки в чекмеджето на бюрото си.

— Не сте намирали хлебарки в бюрото си, сър. Столът е от другия край на етажа и тъкмо там се навъртат те. Обаче сега няма хлебарки, защото дезинфектираха всичко преди две седмици, а за това съм сигурна, защото съм алергична към инсектицидите.

— Продължавай.

— Не понасяте безредието и сте обзет от мания за ред. Всички мебели са ориентирани спрямо стените, купчините с папки са подредени стриктно в ъглите. Ако се налагаше да правя предположения, сигурно щях да кажа, че сте обзет и от мания за контрол, а това обикновено е симптом при мъжете, които се чувстват безпомощни в собствения си живот. Именно и затова се опитват да контролират обстановката около себе си. Да спирам ли?

— Не, моля те, продължавай.

— Носите кафяви кожени обувки, които блестят, кафяви панталони и кафяв колан. Имате загар, заради който изглеждате здрав, но наскоро сте отслабнали драстично — вероятно сте били болен и поради това са ви препоръчали да почивате повече.

— Защо мислиш, че съм отслабнал?

— Защото сакото ви е широко в раменете.

— Което може да означава, че съм бил на гости при сестра си и съм взел сакото на зет си.

— Не бихте взели чуждо сако, дори не ви харесва да сте в този кабинет. — Сам поспря и невинно попита: — Как се справям с теста, сър?

Маккорд погледна към тетрадката с бележките си и наведе глава, а на нея й стори, че се усмихва.

— Не е зле. Продължавай.

— Вместо да седите с лице към хората, вие сядате странично. Това може да означава, че се притеснявате от белезите си, за което се съмнявам. Може да означава, че имате проблем със слуха и така чувате по-добре, но и в това се съмнявам. Има и възможност да седите така, за да се концентрирате по-добре. Хората с проблеми в концентрацията често сядат така.

— И коя от трите хипотези е вярна според теб?

— Нямам теория, която заслужава да бъде чута — отново заяви Сам, ала изражението й остана съвсем невинно и леко тревожено.

— Въпреки това?

Тя наклони глава на една страна и се подчини на желанието му да чуе думите й:

— Мисля, че седите така, за да криете записките от събеседниците си. Може би преди време за вас е било необходимо да седите така поради някаква причина, но сега е останал само навикът.

— Какъв цвят са чорапите ми?

— Кафяви.

— Какъв цвят са очите ми?

— Нямам представа, сър — излъга тя. — Съжалявам. — Маккорд имаше студени сини очи, ала Сам знаеше, че вече е изкарала теста му, и нямаше никакво намерение да гъделичка самолюбието му с отговора на този въпрос.

Самоувереността й обаче взе да намалява, докато го чакаше да допише нещо в тетрадката си. Наблюдаваше го толкова внимателно, че леката усмивка, която заигра на устните му, не й убягна.

Беше успяла, беше приета в екипа му! Разбра го от изражението, а сега повече от всичко искаше да научи какво пише на жълтите листа на тетрадката си.

— Любопитна ли си? — попита той, без да вдига глава.

— Разбира се.

— Как мислиш, има ли шанс някога да видиш какво съм написал?

— Колкото и да спечеля джакпота от лотарията.

Усмивката му стана по-широка.

— Права си — рече, обърна страницата и на чиста написа още нещо. Рязко откъсна и двете страници и обърна стола си напред. Остави единия лист в папката с досието на Сам, а другия прибра в чекмеджето на бюрото си.

— Добре, сега нека се залавяме за работа — нетърпеливо рече. — На бюрото ми има четири купчини с папки. Тази със сини етикети съдържа информацията за Логан Манинг, с която разполагаме до момента. Другата, със зелените етикети, е за Лий Манинг. Червените етикети са на папките, които съдържа съвсем малка част от информацията за Валенте. В момента копират всичко за него и ще ми го изпратят, но това ще отнеме няколко дни. До другата седмица онази маса там ще се отрупа с папки за него. Всеки от нас ще вземе по един от куповете и ще изчете всеки ред от написаното във всяка папка. Няма оригинали, всичко е само фотокопия, затова можете да ги носите със себе си и у дома. Когато свършите с всички документи в купчинката, която сте си избрали, заемате се с друга. До края на следващата седмица искам всички да сме се запознали със съдържанието на тези папки. А, и още нещо, информацията не е пълна, все още трупаме данни за всички, с изключение на Валенте. За него вече се знае почти всичко. Въпроси? — попита той, поглеждайки ту към единия, ту към другия.

— Аз имам въпрос — каза Сам, стана и взе папките на Логан Манинг. — В края на бележката на Валенте имаше две думи, написани на италиански предполагам. С Шрадер не ги разбрахме. Искахме да знаем какво означават. Може ли да получа копие от картичката?

— Не. Никой няма дори да зърне тази картичка и абсолютно забранявам да споменавате на някого за съдържанието на текста в нея, докато не сме готови да я покажем. Последния път, когато федералните погнаха Валенте, имаше такова изтичане на информация, че адвокатите му подаваха искове, преди агентите да се осъзнаят какви доказателства точно имат и преди да направят връзката между тях. Никога не подценявайте Валенте — предупреди ги той. — Нито пък влиянието и връзките му. Той има приятели сред най-влиятелните в държавата. И точно затова — и многозначително ги изгледа — няма да огласяваме нищо по случая и информацията не бива да излиза от Осемнайсети — дъното на правосъдната система. Валенте няма да търси тук, а даже и да го направи, няма да го улесняваме.

Когато свърши, Маккорд погледна първо Шрадер, а после Сам.

— Какво те притеснява? — попита я.

— Може ли вместо да правя копие на картичката, да си запиша двете думи?

Той се наведе, надраска думите на един лист и й го подаде.

— Вече са вкарани в системата. Оказа се, че Фалко е псевдоним, който той често използва. Това е често срещано италианско презиме. Още проверяваме другата дума. — Маккорд погна и Шрадер и попита: — Някакви коментари или въпроси, Малкълм?

— Само един — отвърна той и заприлича на побеснял бик: — Ще ви бъда благодарен, ако никога повече не ме наричате с име, лейтенант.

— Добре.

— Мразя го.

— Това е моминското име на майка ми. Тя го харесваше.

— Аз обаче го ненавиждам — заяви Шрадер и взе своите папки.

Щом се отдалечиха достатъчно, той погледна Литълтън и каза:

— Ама ти си родена под щастлива звезда, Литълтън. Кълна се, че когато му каза, че е невротик с мания за контрол и чистота, се изпотих.

Сам реши, че е много мило от негова страна да се безпокои за нея. Веднага след това се сети, че трябва да благодари на Мичъл Маккорд за шанса, който й дава в екипа си. Откъдето и да погледнеше, това си бе шансът на живота й. Тя бе нова и бе чудо, че й позволяват да участва в такова начинание. От друга страна обаче, ако не бе открила картичката на Валенте, нямаше да има екип. Сам остави папките на бюрото си и помоли Шрадер да ги наглежда за малко, после се отправи обратно в кабинета на Маккорд.

Лейтенантът се бе облегнал назад и четеше един от документите от папката с червен етикет. Тетрадката лежеше край лакътя му, а моливът бе в ръката му. Той бе готов да си води записки. Даже когато четеше, беше загадъчен и очарователен. Саманта възпитано почука на касата на вратата и когато той вдигна поглед, каза:

— Само исках да ви благодаря за доверието, което ми гласувате, и за това, че ми позволихте да работя по този случай.

Маккорд я изгледа слисан и отвърна:

— Недей да благодариш на мен, а на хлебарките.

Сам се опита да не се засмее и издържа на погледа му.

— Има ли някоя определена, на която да благодаря?

Маккорд отново се зачете в документа и обърна една страница.

— На онази, която открих в чекмеджето на бюрото си. Беше достатъчно едра, че да кара волво. Братовчедките й живеят в стола на нашия етаж.