Джудит Макнот
Някой бди над теб (13)

Тринадесета глава

Лий отново се втренчи в стенния часовник и се насили да изяде поне малко от закуската си, докато се чудеше колко ли време ще отнеме на Шрадер и Литълтън да определят дали щатският полицай е бил прав и дали наистина е открил мястото на катастрофата.

В съседната стая, превърната в кабинет на Брена, телефонът непрестанно звънеше и всеки път щом секретарката вдигнеше, Лий се напрягаше. След известно време, когато Брена най-сетне се появи в кухнята с безжичния телефон в ръка, тя скочи на крака толкова припряно, че едва не бутна стола си на пода. Секретарката обаче бързо обясни:

— Мередит Фаръл е. Току-що са научили за катастрофата и за всичко останало. Реших, че може би ще пожелаеш да поговориш с нея.

Лий кимна и взе телефона.

Връзката със сателитния телефон на океанския лайнер беше лоша и двете трябваше да се изчакват заради ехото и забавянето на сигнала. Беше неловко, говореха или едновременно, или мълчаха, за да са сигурни, че няма да се прекъсват. Мередит предложи да прекъснат пътешествието си и да се върнат в Ню Йорк, а Мат предложи услугите на голямата си компания за разследвания. Лий благодари и отказа. Знаеше, че й предлагат да прекъснат пътуването си от любезност, но все пак бе трогната.

След това обаждане седна зад бюрото си в дневната и зачака нещо да се случи. Само след секунди Брена влезе при нея и й съобщи новина, която Лий не искаше да чуе:

— Хорас от портиерната се обади и каза, че господин Валенте се качва. Казах му да го пусне. Защо не отидеш оттатък и не ме оставиш аз да се оправя с него?

Тя искаше да направи точно това, но не желаеше никой да пипа нещата на Логан без нея.

— Не, аз ще се оправя — отвърна и в същия миг звънецът сигнализира, че нежеланият гост е на прага.

Брена го въведе и пое палтото му. За ужас на Лий той го съблече и го връчи на секретарката, което означаваше, че ще остане по-дълго, отколкото изискваше намирането на документите. Тя нямаше никакво намерение да го кани да остава, но все пак бе доста трудно да повярва, че високият спретнат мъж с атлетична фигура е престъпник. Валенте беше облечен в тъмносин костюм и снежнобяла риза, които му стояха чудесно, а впечатлението се подсилваше и от красивата копринена вратовръзка в морскосиньо и злато. Приличаше повече на скъпо облечен банкер от Уол Стрийт. Но така изглеждаше и Джон Готи^[1].

Докато слизаше по мраморните стъпала, Валенте огледа Лий по същия безцеремонен начин както на партито по случай рождения й ден в събота. Отново й се стори прекалено нахално и тя се почувства неудобно. Остана скована, докато той престана да я гледа така изпитателно, а щом той протегна ръце към нея, тя не се помръдна.

— Държите ли се? — тихо попита той.

— Добре съм — кратко отвърна тя.

Валенте отпусна ръце и ги пъхна в джобовете си. Странна усмивка изкриви устните му, ала той не каза нищо повече. Държанието му накара Лий да се почувства груба, невъзпитана и жестока. Реши, че е длъжна да каже нещо, за да наруши неловкото мълчание.

— Изглеждам по-зле, отколкото се чувствам.

— Сигурен съм — рече той. — Виждал съм лица, които са изглеждали доста по-добре от вашето в момента, но собствениците им винаги са били покойници.

На Лий й хрумна, че вероятно е виждал много трупове, особено на тези, които сам е убил. Извърна се рязко и закрачи към кабинета на Логан.

— Не знам какво търсите, но…

— Лий — извика Брена и се втурна в дневната. След секунди на вратата на кухнята застанаха и Хилда и Джо. — Шрадер е на телефона. Казва, че е спешно!

Лий грабна най-близкия телефон и почти извика в слушалката:

— Детектив Шрадер?

— Госпожо Манинг, сигурни сме, че сме открили мястото на катастрофата. Тук край пътя има няколко големи камъка със съвсем прясна черна боя по тях, надолу по склона има пътека от счупени клони. Долу се вижда, че има вода под леда и снега, а и засякохме голямо количество метал под повърхността. Вече се обадихме за коли на пътна помощ с кран…

— Ами съпругът ми? Хижата трябва да е някъде наоколо!

— Екипи покриват цялата околност, ще започнат издирването веднага…

— Искам да дойда!

Майкъл Валенте я подръпна за ръкава и прошепна:

— Имам хеликоптер…

Раздразнението на Лий, че се намесва, веднага отстъпи място на благодарността.

— Детектив Шрадер, имам възможност да дойда с хеликоптер. Къде се намирате? — Докато говореше, тя паникьосано се оглеждаше за лист и химикалка, ала Валенте взе телефона от нея, извади химикалка от вътрешния джоб на сакото си и каза:

— Аз ще си запиша. Ти върви да се приготвиш.

Лий се втурна към спалнята и чу как Валенте попита Шрадер:

— Къде точно се намирате, детектив?

Лий с усилие обу ботушите си. Когато се появи с палтото и ръкавиците в ръце, Валенте, Брена и Хилда вече я чакаха в антрето. Валенте се намръщи, като я видя, и веднага взе палтото от ръцете й с думите:

— Стой мирно, аз ще ти помогна. — Нареди и вместо просто да държи дрехата, за да може тя да я облече, той внимателно плъзна ръкавите по ръцете й.

Валенте приключи за секунди, но на Лий й се сториха като векове. Забърза към вратата и през рамо извика на секретарката и немкинята:

— Ще ви се обадя при първа възможност.

— Да не забравиш — помоли я Брена.

В асансьора Валенте не свали очи от нея, но тя му бе толкова благодарна, че пренебрегна нахалното му фамилиарно държание и успя да се усмихне:

— Много ти благодаря за всичко.

Той не обърна внимание на думите й и каза:

— Отпред се навъртаха няколко репортери. Накарах секретарката ти да се обади на шофьора ми да докара лимузината пред задния вход. Той къде се намира? — попита, когато асансьорът спря на партера.

— Последвай ме.

От улицата не можеше да се види какво става във входа заради гъстата редица дръвчета в големи саксии. Лий внимателно се движеше под удобното прикритие, после зави надясно към задния изход. Озоваха се в малка уличка, блокирана от два еднакви на вид черни мерцедеса. Шофьорите стояха край отворените врати и очакваха пътниците си.

Колата на Валенте беше отзад. Неговият шофьор беше спретнат трийсетинагодишен мъж с късо подстригана коса. Приличаше повече на агент от тайните служби, возещ важни държавни сановници. С набитото си, здраво тяло и грубото си лице Джо О̀Хара приличаше повече на шофьор на бивш престъпник. Валенте поведе Лий към колата си, ала Джо се изпречи на пътя му с думите:

— Аз съм шофьорът на госпожа Манинг.

— Имам собствена кола и личен шофьор — кратко отсече Валенте и понечи да заобиколи бодигарда.

— Тогава се возете в колата си, но госпожа Манинг ще пътува с мен.

Заядливият тон и непоколебимостта на Джо накараха другият шофьор да се приближи и да попита:

— Някакъв проблем ли има, господин Валенте?

— Определено ще има — заяви твърдо О’Хара и остана на мястото си.

— Махай се от пътя ми, по дяволите… — заплаши го Валенте с тих, яден глас.

— Моля ви! — извика Лий. — Губим ценно време. — Тя погледна умолително Валенте. Животът й се бе превърнал в тъмен, бурен океан, из който трябваше да се придвижва без компас и без посока. В този миг О̀Хара бе единственият й близък човек и Лий предпочиташе да бъде с него.

— Съпругът ми помоли господин О’Хара да се грижи за мен. Аз също бих предпочела да се возя с него.

За нейно облекчение Валенте отстъпи моментално, въпреки че гневно изгледа Джо, а когато му заговори, тонът му бе груб:

— Влизай вътре и карай. — Сам задържа вратата на актрисата.