Джудит Макнот
Някой бди над теб (28)

Двадесет и осма глава

— Извинете…

— Чакай, Джо, не си тръгвай — каза Лий, нетърпелива да промени погрешното впечатление, с което бодигардът бе останал. — Искам да те запозная както трябва с господин Валенте…

— Вече се познаваме, госпожо Манинг? Не помните ли? Миналият петък.

Въпреки отчаянието и скръбта, които изпитваше, обърканото изражение на Джо разсмя Лий:

— Разбира се, че помня. Просто исках да кажа, че аз не помнех, че съм познавала господин Валенте, когато се видяхме в петък. Преди много години, когато бях в колежа и живеех в центъра, той работеше в магазина на семейството си. Аз често пазарувах от там. Той имаше брада и не знаех името му, обаче леля му… мислех, че му е майка… тя приготвяше пица със скариди специално за мен!

Погледът на О’Хара се спря на празната бутилка и после той обвинително изгледа Майкъл Валенте.

— Колко й дадохте от това вино, господин Валенте?

— Не съм пияна, Джо. Опитвам се да ти обясня защо не съм познала Майкъл досега. Една вечер той ме спаси от едни момчета, които искаха да ме оберат или нещо още по-лошо…

— И предполагам, че сте забравили да го попитате за името му след това — попита Джо, но вместо думите му да прозвучат скептично, Лий остана с впечатление, че верният й бодигард се опитва да повярва в невероятното. Той се приближи към масата, готов да изпълни желанието на актрисата да го запознае с Валенте.

— Знаех името му — обясни тя. — Обаче тогава всички в квартала си имали прякори. Него го наричали Хоук, или Фалко на италиански, тогава знаех само това име.

О’Хара протегна ръка на Майкъл, за да се ръкуват, ала думите му прозвучаха предупредително:

— И в моя квартал имахме прякори — безцеремонно заяви той. — Мен ме наричаха Биячът.

— Ще го имам предвид.

Щом чу тържествения отговор на Майкъл, Лий прехапа устни, за да не се засмее.

Когато малко след това Хилда се върна, Джо О’Хара й разказа цялата история, докато Лий и Майкъл ги наблюдаваха.

Това бе единственият миг, в който младата жена забрави мъката си. Моментът на спокойствие рязко отлетя със звъна на телефона.

Хилда отговори на обаждането, размени две-три думи с някого и бавно се обърна към масата.

— Детективите Литълтън и Маккорд са долу във фоайето и желаят да се качат.

Лий скочи на крака и се втурна към дневната, изпълнена с надежда и страх.

Хилда остана в кухнята с Джо и Валенте. Немкинята предпазливо понижи глас и притеснено каза на бодигарда:

— Детектив Литълтън искаше да се убеди, че госпожа Манинг не е сама. Искаше да се увери, че някой ще остане с нея…

— Това не означава нищо добро, нали? — обърна се Джо към Майкъл.

— Не — напрегнато отвърна той. — Вие трябва да отидете при нея и да останете там.

Джо не предложи на Майкъл да ги придружи. Вече бе виждал как полицаите се държат с Лий Манинг, когато той е наблизо. Затова хвана Хилда за ръката и двамата отидоха в дневната.

Валенте остана сам в кухнята, заслушан в гласовете, които долитаха от съседната стая, без да може да помогне на Лий, без дори да може да бъде до нея в този момент, когато тя трябваше да чуе новината, която щеше да я нарани много по-дълбоко от камата на убиец…

Лий поглеждаше ту Литълтън, ту Маккорд. Умът й не приемаше онова, което й казваха.

— Лъжете! Той не беше в хижата. Нали бях там. Открили сте друг човек!

— Съжалявам, госпожо Манинг — отвърна Литълтън, — няма никакво съмнение. Трупът му бе открит в колата в гаража, изграден в основата на хълма зад хижата ви.

Замаяна от скръб, Лий започна да обвинява полицаите:

— Замръзнал е, докато вие губехте време…

— Не е замръзнал — прекъсна я безстрастно мъжът, който се бе представил като детектив Маккорд. — Съпругът ви е загинал от огнестрелна рана в дясното слепоочие. Оръжието на престъплението бе открито на пода в колата.

Тя поклати глава.

— Луд ли сте? Да не би да твърдите, че сте намерили човек, който се е застрелял и че това е съпругът ми? Логан никога не би го направил! Той никога, никога, никога…

Не вярваше нито на една дума, освен… че Логан е мъртъв. Колкото и да отричаше, вече знаеше, че е мъртъв. Ако бе жив, щеше да се върне при нея преди дни. Щеше да пълзи или да се придвижи на стоп, или… Хилда крепко я прегърна през раменете, докато тя усукваше края на пуловера си като дете, ужасена, че го наказват без причина.

— Той… той не се е самоубил, ясно ли ви е? — извика. — Лъжете. Защо ме лъжете?

— Не смятаме, че съпругът ви е отнел сам живота си — безпощадно я осведоми Маккорд. — Утре ще знаем повече, но на този етап смятаме, че някой друг е дръпнал спусъка на револвера му.

На Лий й причерня, а въображението й зарисува ужасни картини… Логан с пистолет, опрян в слепоочието от неизвестен убиец. Непознатият дръпва спусъка и слага край на живота му. Слага край на нейния живот. Стаята започна да се върти пред очите й и тя сграбчи ръкава на Хилда. Очите й се напълниха с парещи сълзи. Погледна красивата, мила детективка и закима, сякаш това щеше да накара Сам Литълтън да отрече казаното.

— Той се лъже, нали? Така е. Кажете ми, че се лъже — умолително протегна ръка към Сам и изплака: — Моля ви. Кажете ми, че лъже.

Гласът на брюнетката бе нежен, изпълнен със съчувствие, когато тя заяви:

— Не, госпожо Манинг, той не се лъже. Много съжалявам…

Хилда й помогна да си легне. О’Хара наля две силни питиета и накара немкинята да изпие едното. Той изпи своето и изпрати сломената жена до стаята й, след което отиде в собствената си стая и изпи още две питиета, оставяйки Майкъл Валенте сам да си тръгне.

Към единайсет вечерта Джо стана, за да угаси лампите и да заключи външната врата. Когато влезе в гостната, видя Валенте. Той седеше на един стол в далечния ъгъл на стаята, близо до спалнята на актрисата. Бе свел глава и бе подпрял лакти на коленете си. Италианецът безпомощно слушаше сподавените ридания на Лий. Стоеше на пост като центурион.

Когато Джо тихо отиде до него, без да знае точно какво да му каже, Майкъл уморено разтърка лице с длани.

— Тук ли ще седиш цяла нощ? — меко попита Джо.

Той свали ръце от лицето си и погледна към бодигарда.

— Не.

Ако О’Хара не бе пил, щеше да си премълчи и да спести следващите си думи на мъжа срещу себе си, но вече бе пийнал и затова съчувствено изрече:

— По-добре е да си вървиш у дома, Хоук. Сега не можеш да я предпазиш от онова, което преживява.

Валенте не отвърна, нито обясни причината да седи разтревожен и разстроен пред вратата на Лий Манинг. Бавно се изправи, взе сакото си, което бе окачил на облегалката на стола си, и го облече.

— В такъв случай я поверявам на теб, Бияч.