Владимир Мегре
Анастасия (29)

Обръщение на автора към читателите

Скъпи читатели, благодаря ви. Благодаря на всички, които се отнесоха към Анастасия с доброта и разбиране. Не можех и да предположа, че тя действително ще предизвика толкова чувства и емоции. Наистина много ми се иска лично да отговоря на всички ваши писма, но засега нямам физическа възможност. Последните редове на тази книга дописвах в движение в Кавказ, където с местни археолози и ентусиасти завършвахме изследването на долмените, за които Анастасия говореше. Намерихме ги с местните археолози. Видяхме ги със собствените си очи. Снимахме ги. Това са древни каменни съоръжения. Те са на десет хиляди години. Имат функционално значение и за днешните хора. Намират се на юг в планините на Казахстан, близо до градовете Новоросийск, Геленджик и Туапсе. Предшественици са на египетските пирамиди, но местните жители не са им отдавали дължимото внимание, защото не са знаели тяхното предназначение. Долмените са причислени към историческите паметници, но са били разрушени от тукашните хора. Разграбени са техните плочи, дори и църква е построена с тях в село Береговое. Намирам това за ужасно кощунство. Може би затова през нашия революционен период в Кубан са били зверски измъчвани четиридесет свещенослужители — по един за всяка плоча от долмените. Хората са разграбвали тези плочи, като не са знаели напълно какво е това. Сега, когато Анастасия разказа за тях, мисля, че всичко ще се промени. Удивително е, но е факт — много от казаното от нея вече се потвърди.

И дори пулсацията, за която говори Анастасия, промяната на радиационния фон на Земята при долмените са отчетени и е съставен протокол. Реших да отпечатам от всичко казано и показано от нея само това, което ще бъде пряко или косвено потвърдено от науката с веществени доказателства и исторически факти — макар че започна да ми се струва, че е необходимо да се разбира просто със сърцето. Така ще стане по-бързо — потвърждаването посредством други начини отнема твърде много време, както например стана с долмените.

Мина почти половин година, докато събирах историческите материали — катерех се по планините, за да се убедя в тяхното съществуване със собствените си очи, снимах. Убедих се. Ако веднага бях повярвал, тази половин година можех да използвам за нещо друго. Излиза, че от умението да вярваш зависи твърде много.

Имах възможност да гостувам на Анастасия за втори път; да видя сина си, когото тя роди, и как се отнася с него. Странно се отнася. Научих от лодкарите, които ме закараха до брега, за опитите на отделни хора или групи, които са искали да проникнат по местата, където живее Анастасия. Вероятно много са тези, които желаят да осъществят контакт с нея поради добри чувства, но узнах и за група мръсници, които се разположили на брега, използвали вертолет, снимали местността и искали да я хванат. Наложило й се е да излезе от тайгата и да разговаря с тях, а после да ги застави да си отидат въпреки опитите им да я хванат с физическа сила. Ще разкажа за тази случка в следващата книга. Моля ви само за едно — не я закачайте, не да я безпокойте.

Сега след тези негодници местните ловци стрелят без предупреждение по чужденците, които се появяват по тези места на тайгата. Разбира се, това не е хубаво. Но аз си мисля — нека стрелят. Оказва се, че местните ловци от тайгата са знаели за нейното съществуване още преди мен. Само че на никого не са разказвали. А самите те никога не са навлизали на нейната територия. Местните хора са контактували с нея само тогава, когато тя сама е отивала при тях. Започна да ме мъчи съмнение — защо разказах за нея, а и не скрих местността (особено в първото издание на книгата), фамилиите на хората и дори не промених името на кораба, с който пътувах.

Анастасия малко ме успокои, като ми каза:

— Нищо. Нали аз сама пожелах да се разкрия на всички хора. Но сега разбирам. Не трябваше да посочваш всичко толкова точно. Но занапред ще се опитам да бъда по-внимателна.

И все пак бих искал още веднъж да помоля: не я безпокойте, моля ви, тя и така ще разкаже всичко, което сметне за необходимо. Не бива да я убиваме, както вече убихме едно семейство на тайгата — семейство Ликови, за които е писал В. Песков в „Комсомолска правда“, в статията озаглавена „Безизходица в тайгата“. Доколкото зная, сега е останала само Агафия, която, изведена от тайгата, умира безпомощна и сама от рак. Направо не е за вярване какви неща се случват. Дълги години семейство Ликови е живяло в тайгата, а след срещата с нашата „мъдра“ цивилизация е измряло. Тогава в какво е „истинската безизходица“?

Разбирам желанието на мнозина да контактуват с Анастасия. Но тя не би могла да се среща и да говори с всеки, а и детенцето й е съвсем мъничко.

Ако някой има желание да обмени информация, бих го посъветвал да се обърне към Московския изследователски център „ИЦ на Анастасия“.

Общественото дружество „Анастасия“ и клубът функционират в гр. Геленджик в Краснодарския край. Оглавява ги Валентина Терентевна Ларионова — краевед с тридесетгодишен стаж, която обедини около себе си местните краеведи и хора с различни професии, които не са равнодушни към духовното наследство на своя край, към неговите екологични проблеми. Това е едно от първите регионални обществени обединения, които са организирани от читателите на книгата „Анастасия“.

Неговите членове са направили според мен много сериозно откритие. Като са използвали информацията на Анастасия, те са върнали на Русия, а може би и на света, забравените светини на нашите предци. Сега приемат гости, които желаят да ги посетят и организират екскурзии по местата, за които разказа Анастасия.

За Геленджик Анастасия каза: „Този град можеше да бъде по-богат от Йерусалим и от Рим, но поради това, че неговите първоизточници са забравени от управниците му, той умира“.

Мисля, че не светските управници, а разбудените от Анастасия Души на обикновените хора ще възстановят този и други градове и селища.

И още. Сега за Анастасия говорят много лечители, магове, проповедници. „Буболечки сме ние пред нея“ — каза председателят на фондацията на лечителите в Русия Миронов.

Аз гледах видеозапис от изказване на ръководителя на една от духовните общности, в което той пред голяма аудитория нарече Анастасия „идеал за жената, към който трябва да се стремим“. Каза: „Нейната способност да прави умозаключения, високата разумност на мисленето й надвишават равнището на интелигентност на съвременния човек“. Сега тази касета се презаписва и разпространява.

Приблизително такива са и отзивите на хората с необикновени способности, които живеят в Индия.

Още един ръководител на духовна общност каза, че Анастасия сега изучва нашия живот, но за съжаление не й е било дадено да срещне истинския мъж. После научих, че има един младеж в Австралия, приблизително такъв като Анастасия и те ще се срещнат.

Аз, разбира се, изобщо не претендирам за ролята на „истинския мъж“, далеч съм от подобна мисъл. Но може би е малко прибързано да я сватосват? И не трябва така силно да бъде идеализирана.

Именно идеализирането на Анастасия ми попречи да видя какви ги е свършила. Вие само спокойно и трезво помислете какво се случи. Роди се дете. И аз го държах в ръце, чувах как бие сърчицето му. Детето съществува, то расте, а документ и свидетелство за неговото раждане няма. Ще порасне и ще поиска примерно да замине за някъде, може би дори зад граница, да види света. И кой ще му издаде задграничен паспорт? На коя страна е той поданик? Какво да му кажа тогава? „Да, знаеш ли, някак не се замислих за твоите документи. Ти по-добре си стой тук в тайгата.“

Направих юридическа консултация относно свидетелството за раждане. Юристът каза, че Анастасия е трябвало да роди в някоя болница — тогава независимо от липсващия й медицински картон щеше да бъде издаден документ за раждане, въз основа на който би могъл да се оформи и актът за раждане.

„Съществува и втори вариант — каза юристът, — можете да подхвърлите детето в някой дом за сираци. Те ще му издадат документи. В детските домове съществува тази възможност. А после можете да го осиновите.“ Но този вариант някак не ми е по душа. А и мисля, че Анастасия няма да се съгласи. А какво да направя? Когато говорих с нея за акта за раждане, тя каза:

— Разбира се, че би било хубаво да го има. Както всички хора, така и нашият син. Изпуснах този факт, някак не помислих за него. Но ти не се безпокой, все още може да се измисли нещо.

Забележете: „Изпуснах го, не помислих“. Напълно възможно е да е наизпускала и още неща, както не е помислила по-рано, може да го направи и в бъдеще. Следователно не трябва да се разчита напълно на измисляните от нея планове — трябва внимателно да се разглеждат и някъде да се коригират според нашата действителност.

Чудят се още каква е тази невъзможност за предприемачите да отпечатат достатъчно екземпляри от книгата.

Да. Засега не мога. Защото не съм продал на нито едно издателство изключителните права за издаването на книгата. Не искам някой си изцяло да се разпорежда с ръкописа и да прави с тиражите каквото му хрумне.

Тези, с които съм разговарял, смятат, че: „… Трябва да се обработи по-литературно. В сегашния вид в книгата «натежават» информацията и монолозите на Анастасия“.

Смятат моя език за „лековат“. Предлагат по-ярко заглавие от това — примерно „Безизходица в тайгата“, „Лечителката“, „Извънземната“. Аз не смятам Анастасия за извънземна и не смятам, че тя се намира в безизходица в тайгата. Тя желае да бъде просто човек. Разбира се, възможно ми е, като имам авторските права, да отстоявам моето мнение и пред издателствата, но това ще отнеме твърде много време.

Според постъпленията от продажбата на предишните тиражи поръчвам в печатницата следващите, като така прескачам издателството. По този начин книгите ще станат достатъчно. Ако някой иска да помогне при взаимоизгодни условия, моля, но без изключителните права.

Трябва да кажа и за взаимоотношенията ми в семейството. Много писма и обаждания се получиха по този въпрос в московската група, която се занимава с разпространението на книгата. Оплакват се, че няма ясен отговор на обажданията и на писмата, които пристигат на посочения в книгата домашен адрес.

Като се върнах от експедицията, веднага отпътувах от Новосибирск. За последвалите събития ще бъде разказано в следващата книга.

Сега зная, че моята фирма се разпада и за нея няма кой да се грижи. Ще я възстановя веднага след като завърша писането. С жена си разговарях само по телефона. Това е строго личен разговор. Но моля за извинение тези, на които съм забавил отговора си и за закъснението на пратките с книгата. На посочения адрес се намира дъщеря ми Полина. Срещах се вече с нея. Тя всичко ще оправи и занапред това не бива да се повтаря. Много разговаряхме с дъщеря ми и тя всичко разбра. Малко по-късно планирам да се сдобия с клетъчен телефон и тогава ще мога да общувам повече лично.

Непременно ще отговоря на всички пристигащи писма и може би ще успея всичките да ги публикувам. Те заслужават това, защото са за Русия, за любовта, за светлите стремежи. В тях се съдържа такава енергия, за каквато говори Елена Ивановна Рьорих в своята книга „Живата етика“. Благодаря ви за тези писма. Но на едно писмо, на писмото на тринадесетгодишно момиче от Коломна на име Настя е необходимо да отговоря сега, както и на други такива момичета, които вече са писали или пишат в момента. Ето и писмото:

Здравейте, Владимир Мегре!

Пише Ви Настя Шапкана от град Коломна. Аз съм на 13 години и уча в седми клас. Прочетох Вашата книга „Звънтящият кедър. Анастасия“. Тя много, много ми хареса, дори не „хареса“ — тази дума съвсем не е подходяща, в случая (звучи много сухо), след тази книга на душата ми й стана по-топло и по-радостно. За нея ми разказваха много в болницата. Аз имам сериозно заболяване — постъпвам в болница всеки два месеца и много ми се иска да оздравея. И Вашата книга беше за мен като малък лъч светлина сред цялата тази тъмнина и липса на култура. Много бих искала да се срещна с Вас, а най-вече с Анастасия, не бихте ли могли да ми помогнете? Сега Вие вероятно си мислите: „Каква е некултурна, колко е нагла“, но това не е така. Разбирате ли, така е устроен всеки човек, докато не види със собствените си очи — не вярва. Аз дори не зная да вярвам ли или не (мама не вярва, а и всички наоколо не вярват), това е такава фантастика. И все пак, защо пък не, ако трябва да кажа честно, аз вярвах, аз много вярвах, но всички наоколо казват: „Приказки, приказки“. Обърках се. Помогнете ми; моля Ви. Аз мисля, че Вие сте много смел човек, Вие сте написали истината, може би и не съвсем цялата, но голяма част, това е сигурно. Какво се е случило между Вас и Анастасия, че Вие сте я оскърбявали, а после се е оказвало, че тя не е виновна; изобщо има доста неща и все пак на мен ми се струва, че не бива по този начин да се оскърбява човек, дори и да предположим, че тя е ненормална или е шарлатанка (но това е съвършено лично мое мнение, Вие можете и да не се съгласите с него).

Владимир (извинявайте, аз не зная Вашето бащино име, за да се обърна към Вас както е редно), роди ли се дете на Анастасия или не и ако се е родило, какво е — момиченце или момченце и как е реагирала на това Вашата съпруга?

И един последен въпрос, Вие пишете, че дядото и прадядото на Анастасия са шлифовали с пръсти своите парченца кедър, но подобно нещо да е правено от Анастасия — за това никъде в книгата не се говори. Вие ли сте изпуснали този момент или в действителност е било така?

Моля Ви, отговорете ми (аз разбирам, че на Вас такива писма Ви носят с чували, но поне три реда, моля Ви).

Довиждане!!!

Анастасия.

Здравей, Настенка! Ти непременно ще бъдеш здраво, много духовно и красиво момиче. Аз ще помоля Анастасия веднага, щом отида при нея, да ти помогне. Наистина Анастасия се отнася по своему към лекуването. Тя смята, че болестта е разговор между Бог и човека. Болестта може да бъде предпазване или спасение от нещо много по-страшно и тя ми показа такива случаи. Ще разкажа за тях в другата си книга. Ще се опитам да убедя Анастасия, макар че тя много упорито отстоява всички свои възгледи, като твърди, че единствено сам човек със своя дух и осъзнатост може да се излекува от каквото и да е, без да има отрицателни последици, защото страничното вмешателство често вреди.

Настенка, съдейки по твоите възприятия, ти и сега си по-здрава духовно от много други, а това е най-важното. Започвам да разбирам, че това действително е така. А колкото до вярата и безверието на околните относно съществуването на Анастасия, ще отговоря с думите на един човек, с когото се запознах на една от срещите си с читателите. Когато на мен за пореден път ми зададоха такъв въпрос, той се изправи и високо произнесе: „Хора! Вие държите в ръцете си порива на вдъхновението, клокочещата мисъл, призива и идеята! Те са във вашите ръце! Та какво повече искате? Кръв, урина и екскременти за анализ ли? Нима не можете да минете без тях? Та нали най-важното и значително по-голямо доказателство вече се намира във вашите ръце“.

Разбираш ли, Настенка, аз проумях, че за мнозина Анастасия не е съвсем удобна и те искат тя да не съществува, защото разрушава множество от механизмите на технократичните приоритети, условности и постулати! На фона на нейната чистота изведнъж започваш да виждаш собствената си мръсотия, а това невинаги е приятно — та нали ние искаме да се смятаме за добри, умни и съвестни независимо от това, какво правим.

Анастасия казваше: „Аз съществувам за тези, за които съществувам“.

Струваше ми се, че нищо особено не се крие зад тази фраза. Който иска — нека вярва; който не иска да не вярва. Но сбърках. Някои четат и нищо не се случва с тях. Други… Техните Души раждат великото чувство любов, доброта и вдъхновение. И с пролетния дъжд се излива в света великата поезия на любовта, поезията на душата, способна да възприема светлината, да я усилва и да я отдава на другите. Това са тези, които я чувстват и знаят, четя СЪЩЕСТВУВА.

А жена ми, Настенка, реагира така, както вероятно биха го направили повечето жени. С нея разговаряхме само по телефона. Затова пък моята дъщеря Полина е готова да ми помогне. Тя разбира всичко, донася ми писмата и твоето тя го донесе.

Ти казваш, че не е било хубаво от моя страна така да оскърбявам Анастасия. Не е хубаво, разбира се. Сега аз не бих направил подобно нещо. Ние сме едни и същи и същевременно различни през различните времена.

Роди ни се син. Той е такъв здравеняк. През цялото време се усмихва. И Анастасия е весела и жизнерадостна.

Поздравявам теб и твоята майка. Желая ти щастие и радост в живота. Ти си достойна за тях.

Ти си силна. И ще успееш да направиш тези, които те заобикалят, по-осъзнати и по-щастливи.

* * *

Колкото до вярващите, изискванията им и въпросите им — разговарях за Анастасия със свещенослужителите на нашата Православна църква и с представители от различни сдружения. На едни отзивите за Анастасия са добри, а други говорят с опасение, че тя е преди всичко само езичница. Може да преобърне вероучението, да предизвика идолопоклонство или още нещо, което е непознато досега. Не било хубаво, че тя не е кръстена.

По-подробно за отношението й към религиите се говори във втората книга и то е действително съвсем необикновено. Тук ще приведа само няколко изказвания:

— Разбираш ли, добро е това, което те казват за Душата, за доброто и светлината. Кой е по-достоен? Няма да мога да отсъдя.

— Ами сектите? Сектите, които бяха забранени? Сега на всички е ясно — те не са вървели в правилната посока Не са действали правилно.

— Ти така ли мислиш? Тогава си представи. Върви група войници. Един се е отскубнал напред или е тръгнал встрани и се е натъкнал на мина. Разбира се, може да се каже: „Не е тръгнал в правилната посока, неправилно е действал“. Но може и да се каже, че по този начин той е спасил другите.

— И все пак коя религия ти е по-близка, по-разбираема?

— Владимир, ако ти никога не беше виждал своите родители и не беше разговарял с тях, вероятно щеше да се радваш на всеки, който може да ти разкаже за тях — дори и разказите да се различават. Къде е Истината сам можеш да определиш, като потърсиш в себе си — ти си потомък, дете на своите родители. Но аз нямам нужда от посредници.

* * *

Е, добре. Стига вече за съмненията. Съществуват много приятни неща, които са направени в нашата действителност от Анастасия.

Най-вече не вярвах, че тя наистина ще може нещо си там да заложи в текста на книгата. Тези нейни съчетания, ритми, идващи от дълбините на вечността, както тя казваше. Но след излизането на първото издание на книгата (едва в четирихиляден тираж) се случи невероятното. У много хора бяха предизвикани такива емоции и чувства, че мигновено се посипаха стихове. Сега вече те са много — толкова много, че може да бъде издаден отделен сборник. Пишат ги хора, които не са професионални поети.

Хората от московската група, които изследват казаното от Анастасия, преценяват, че в никое от миналите времена, както и сега, в света не са съществували личност или образ, които да са способни да предизвикат за толкова кратък срок такава поетична вълна.

Удивително е още и това, че в първата книга почти нищо не се казва за вярата, за Русия, а повечето от тези стихове говорят за светлите стремежи, за вярата и за Русия. И ми се струва, че говорят много вдъхновено. Това много ме успокои, защото показва въздействието на Анастасия. В Библията е казано как да бъде разпознато лошото и как доброто, лъжепророкът от носещия Истината — „По плодовете им ще ги познаете“^[1].

И ако стремежите на Анастасия и нейните съчетания предизвикват такива светли поетични чувства, то това са добри плодове.

Мислех си дори: „Ако така продължава нататък, то тогава тя ще направи поети половината руснаци, които са влюбени в своята Русия, в Земята и в Природата“.

Разпределих стиховете на няколко купчини по следния принцип: от неизвестни автори, от военни, от хора, които са сложили подписа си, от чиновници. И знаете ли какво показа това разпределение?

Жалко е, че ние понякога се делим в обществото, като обвиняваме за своите беди отделни категории хора — предприемачите, военните, чиновниците. У всички еднакво бие сърцето, сред всички категории има хора, които искрено се стремят към светлото, към доброто.

А бедите, своите беди вероятно всеки сам предизвиква.